Определение № 467 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 329/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Й. И. и М. К. О. против определение № 750/20.10.2023 г. по ч.т.д.№ 556/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение подадената от същите частна жалба срещу определение № 1103/03.08.2023г. по т.д.№ 146/2023г. на Окръжен съд – Варна. Жалбоподателите намират атакуваното определение недопустимо, тъй като съдът е следвало да се произнесе с акт по същество, визирайки предмета на иска си – установяване погасено по давност ипотечно право на ответника „Юробанк България„ АД / „ погасено право на принудително събиране вземането му“/ и доколкото не се установява липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за редовността му, в който случай би било допустимо произнасяне с определение. Жалбоподателите считат, че съдът не е съобразил действителните им фактически твърдения - за непредприети от ипотекарния кредитор изпълнителни действия в периода от 2008 г. / предоставянето на обезпечения с ипотека кредит / до 01.11.2021 г.. Ответната страна - „Юробанк България„ АД – не е депозирала становище по жалбата. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С решение № 372/12.12.2022 г. по т.д.№ 318/2022 г. на Апелативен съд – Варна е обезсилено решение № 109/24.03.2022 г. по т.д.№ 1367/2020 г. на Окръжен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане във въззивна инстанция, по предявени от настоящите жалрбоподатели отрицателни установителни искове срещу „Юробанк България„ АД, на две основания, съгласно уточнителни молби вх. №№ 4813 и 4814 от 03.08.2022 г., депозирани във въззивна инстанция и уточнителна молба вх.№ 8484/05.05.2021г., депозирана пред първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че ищците претендират да бъде отречено със сила на пресъдено нещо съществуването на ипотечно право в полза на ответната банка, на следните основания: 1/ поради неподновяване на ипотеката в срока по чл. 172, ал. 1 ЗЗД и 2/ поради погасяване на обезпечените вземания по давност. В исковата молба ищците сочат сключен с ответната банка договор за жилищен кредит, обезпечен с ипотека върху техен недвижим имот, като са се позовали на погасяване обезпеченото вземане по давност, поради непредприети от кредитора изпълнителни действия, в периода от сключването на договора за кредит - през 2008 г. до предявяването на исковата молба - 21.12.2020 г.. Считат, че давността не е спирана, нито прекъсвана, тъй като образуваното изпълнително дело, въз основа на издадена в полза на банката заповед за незабавно изпълнение за вземанията й по договора за кредит, по реда на чл. 417 ГПК, на основание обявена от кредитора предсрочна изискуемост, е било прекратено, след отхвърляне иска на същия, предявен по реда на чл.422 ГПК, за установяване на вземанията му. В хода на производството е представено решение по, последващо прекратяване на производството по иска по чл. 422 ГПК, предявен от банката осъдителен иск срещу Г. Й. и М. О. - решение № 182/ 28.02.2019 г. по т.д.№ 1499/2017 г. на Варненски окръжен съд, частично потвърдено и частично отменено - с произнасяне от въззивна инстанция, с решение № 260022/04.09.2020 г. по т.д.№ 659/2019 г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване. С осъдителните искове, при условията на солидарна отговорност на ответниците, банката е претендирала осъждането им за заплащане на суми от: просрочена главница, предсрочно изискуема главница, възнаградителна и наказателна лихви, за периода 10.02.2012г. – 15.08. 2017г. и месечна такса, съгласно клауза на договора, за периода 10.02.2012 - 10.08.2017г.. Ответниците са противопоставили, наред с други, и възражение за погасяване на вземанията на банката по давност. С първоинстанционното решение са уважени частично претенции от падежирана главница, за период 10.11.2012г. - 10.10.2017г., предсрочно изискуема главница, законна лихва върху същите от 01.11.2017г. до окончателното им изплащане, възнаградителна лихва за периода 10.11.2014 г. – 15.08.2017г., наказателна лихва за същия период и месечна такса за периода 10.11.2014г. – 15.08.2017г.. В останалата си част предявените претенции са отхвърлени, като неоснователни, вкл. поради изтекла погасителна давност. Решението е обжалвано само от ответниците, в частта, в която са уважени исковете на банката. С решение № 260022/04.09.2020 г. по т.д.№ 659/2019 г. на Варненски апелативен съд, първоинстанционното решение е частично отменено, като са отхвърлени в една част уважените от първоинстанционния съд искове, за вземанията на банката от възнаградителна лихва. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено. В образуваното, след връщането му на първоинстанционния съд, т.д.№ 146/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с определение № 1103/03.08.2023г. производството, по предявените от Г. Й. и М. О. отрицателни установителни искове, за установяване несъществуващо в полза на банката ипотечно право, поради погасяване обезпечените с ипотеката вземания по давност, е прекратено, на основание чл. 299, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК - формирана по предмета на исковете сила на пресъдено нещо / относно дължимостта на претендираните от кредитора суми по договора за жилищен кредит № 2512/R/02.09.2008 г. /, с преждепостановените решения: № 182/ 28.02.2019 г. по т.д.№ 1499/2017 г. на Варненски окръжен съд и № 260022/04.09.2020 г. по т.д.№ 659/2019 г. на Варненски апелативен съд, като съдът е акцентирал на разгледано в същото производство възражение за погасителна давност от ответниците, счетено за частично неоснователно. Първоинстанционното определение е потвърдено с тук атакуваното определение № 750/ 20.10.2023 г. по ч.т.д.№ 556/2023 г. на Апелативен съд – Варна, по идентични съображения. Съдът е приел, че с решенията по т.д.№ 1499/2017 г. на ОС – Варна и т.д.№ 659/2019 г. на Апелативен съд - Варна, влезли в сила, въпросът относно съществуването на вземанията на банката към ответниците / настоящи ищци / е разрешен окончателно, като в това производство ответниците са били длъжни да упражнят всички свои възражения срещу претенциите на банката. Сочените от ищците факти, в относимост към възражение за погасяване вземанията на банката по давност, като попадащи в периода, обхванат от СПН, съдът е намерил преклудирани от разрешения спор по предявените от банката осъдителни искове. Съдът е приел, че ищците не се позовават на факти и обстоятелства, настъпили след преклузията. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателите формулират следните въпроси :1/ След като делото е върнато за ново разглеждане с решение № 372/12.12.2022г. по т.д.№ 318/2022 г. на Варненски апелативен съд, с указание за произнасяне по предявения отрицателен установителен иск, съобразно петитума, уточнен във въззивна инстанция и основанията, наведени с уточнителна молба, може ли съдът, в отклонение от това задължително указание, да постанови определение за прекратяване на делото, а не да стори това с постановяване на решение по съществото на спора ?; 2/ Когато всички положителни процесуални предпоставки са налице и се решава въпрос по съществото на спора, с какъв акт следва да се произнесе съдът ? – допълнителният селективен критерий по двата въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 104/07.09.1967 г. по гр.д.№ 73/1967 г. на ОСГК на ВС; 3/ Касае ли се за бездействие на кредитора, в период по-дълъг от десет години, да реализира вземането си, ако в този срок не е предприел ефективни действия в тази насока ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с приетото в т.10 и т.14 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение по т.д. № 2288/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС. Никой от така формулираните въпроси не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд, който частично е прекратил производството, поради установена отрицателна процесуална предпоставка / процесуална пречка / за допустимост на исковете, съгласно чл. 299 ГПК – формирана сила на пресъдено нещо по предмета им. Наличието на отрицателна процесуална предпоставка - „непререшаемост на спора„ - предполага недопустимост на исковете, по която съдът се произнася с определение, съгласно изричното разпореждане на закона – чл. 299, ал. 2 ГПК. Дадените от въззивния съд указания, при обезсилване на постановеното първоинстанционно решение и връщането му за ново разглеждане, обвързват съда единствено досежно основанието и петитума на предявените искове, поради което първият поставен въпрос е освен фактологичен, формулиран в несъответствие с действителното съдържание на указанията. По начало, всеки от въпросите изхожда от невярната предпоставка „произнасяне по съществото на спора„ от страна на първоинстанционния съд. Като относими към произнасяне по съществото на спора / каквото нито има, нито се дължи, предвид съобразеното от съда /, а не към преценката за допустимост на исковете, на евентуално поддържаното основание за погасяване ипотечното право на банката, въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. При неудовлетвряване на общия, е ненужен коментар на сочения допълнителен селективен критерий по всеки от тях. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение