Определение № 3872 от 13.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5223/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9002/21.09.2023 година, подадена от М. Д. О., срещу решение № 505/17.09.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 271/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 399/09.03.2023 година на Районен съд Велико Търново, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2976/2021 година, с което е отхвърлен предявеният от М. Д. О. срещу И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, във връзка с чл. 441, ал. 1 от ГПК и чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него, в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия по изпълнително дело № 20218960400581 по описа на ответния съдебен изпълнител извършени в периода от 01.04.2022 до 30.09.2022 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 23.07.2022 година до окончателното плащане. В подадената от М. Д. О. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от М. Д. О. срещу И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, във връзка с чл. 441, ал. 1 от ГПК и чл. 45 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители е подала отговор с вх. № 10 715/02.11.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 505/17.09.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 271/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. М. Д. О. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.11.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 9002/21.09.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че безспорни между страните и като такива ненуждаещи се от доказване, били фактите, че М. Д. О. притежавал качеството на солидарен длъжник по образуваното от И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, изпълнително производство. Не се спорело, че на 13.12.2021 година, съдебният изпълнител наложил върху разплащателната сметка на О. в банка „ОББ“ АД [населено място], по която му били превеждани суми, представляващи трудово възнаграждение, както и че на 10.02.2022 година било постановено от съда спиране на изпълнителното производство. По отношение на основното спорното обстоятелство, а именно дали твърдените като незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител по образуваното изпълнително производство, за периода 01.04.2022 година-30.09.2022 година, а именно, че в посочения период изпълнителят незаконосъобразно събрал и задържал парични средства, които били несеквестируеми по смисъла на чл. 444, т. 8 от ГПК, както и че след постановено от съда спиране на изпълнителното производство на 10.02.2022 година изпълнителят наложил възбрана върху недвижимия имот на О., който бил уведомен за това на 14.03.2022 година, както и, че изпълнителят отказал да вдигне така наложените върху банковата сметка на О. запори и неправомерно задържал, в т. ч. несеквестируемите части от превежданите от работодателя на ищеца, възнаграждения, действително представляват неправомерни действия по изпълнението въззивният съд намирал, че от събраните по делото писмени доказателства, в т .ч. приложеното заверено копие на цялото изпълнително производство, било видно, че между съдебния изпълнител и банка „ОББ“ АД [населено място], както и между изпълнителя и банка „ДСК“ ЕАД [населено място], била осъществявана кореспонденция именно по повод характера на средствата, постъпващи по запорираната банкова сметка на М. Д. О.. След постановеното на 10.02.2022 година от съда спиране на изпълнителното производство, съдебният изпълнител бил предоставил изрични писмени указания на банка „ОББ“ АД [населено място], че наложеният запор не следвало да се изпълнява по отношение на постъпващи суми, представляващи трудови възнаграждения, обезщетения, помощи и други. Както правилно бил установил и приел първостепенният съд, единствено по отношение на възнагражденията, получени от М. Д. О. за месеците февруари и март 2022 година, за който той изрично бил уведомил съдебния изпълнител, че се касаело за доходи от трудова дейност, изпълнителят бил предприел съответните действия, като след уведомяването за произхода на средствата, зачел несеквестируемостта им, като бил възстановил тази част от доходите на О., която не подлежала на изпълнение. С оглед на това, неоснователни били твърденията, че съдебният изпълнител неправомерно бил удържал несеквестируеми средства, превеждани по запорираната банкова сметка на М. Д. О., тъй като същият не бил разполагал в достатъчна степен с необходимата информация, предоставяна от длъжника/банковата институция, която да му позволи да изпълни надлежно правомощията си в смисъла на разясненията, дадени в т.13 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Неоснователни били и твърденията на М. Д. О., че съдебният изпълнител неправомерно бил задържал средствата по разплащателната му сметка и неправомерно не бил вдигнал наложения запор след спирането на изпълнителното производство с акт на съда, а и в нарушение на същия акт последващо бил наложил възбрана върху недвижимия имот на О.. Следвало да се посочи, че невдигането на наложен запор, както и налагането на възбрана, по своята правна същност не били същински изпълнителни действия, а били действия, чрез който се насочвало изпълнението към даден имуществен обект на длъжника (съдлъжника). Тяхното предназначение било да обезпечат, да гарантират реализирането на годното, изпълняемо имуществено право на взискателя, като осигурят достатъчно налично имущество у длъжника/съдлъжника. Сами по себе си тези действия не представлявали принудително реализиране на правото на взискателя, а необходимо и допустимо ограничение на правната сфера на длъжника/съдлъжника по изпълнението да се разпорежда свободно със всички секвеструеми активи от своята имуществена сфера. Спирането на изпълнението по чл. 420 от ГПК, препятствало незабавното извършване на същинските изпълнителни действия, свързани с реализиране на секвестируемото имуществото на длъжника/съдлъжника за удовлетворяване вземането на взискателя, но не и извършването на действия по предотвратяване на възможността последният да се разпореди с имуществото си и правото на взискателя да останело неудовлетворено. В такава насока била и трайно установената съдебна практика, цитирана и в първоинстанционното съдебно решение. Поради това въззивната съдебна инстанция, намирала за предявеният иск за неоснователен, поради липсата на елементи от фактическия състав на деликтната отговорност на съдебния изпълнител, а именно-противоправно поведение на И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, изразяващо се в неправомерно удържане на несеквестируеми доходи, както и задържане средствата по разплащателната сметка на М. Д. О. в банка “ОББ” АД; невдигане на наложения запор след спирането на изпълнителното производство с акт на съда, като в нарушение на същия акт последващо бил наложил възбрана върху недвижимия имот на М. Д. О.. В конкретния случай липсвали достатъчно безспорни доказателства, които да обосновавали и наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното като неправомерно поведение на И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители и причинените неимуществена вреди на М. Д. О.. По отношение на възраженията, изложени във въззивната жалба, съставът на Окръжен съд Велико Търново намирал, че същите били изцяло неоснователни. Тъй като същите били свързани с изводите на съда по съществото на правния спор, въззивната съдебна инстанция не намирала за необходимо да преповтаря съображенията си по отношение на тях, след като вече ги била изложила. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Д. О. е поиска въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това: 1.) редовно ли е връчването от страна на съдебния изпълнител, било частен или държавен, на съобщения, уведомления, покани за доброволно изпълнение и други по реда на чл. 37-чл. 58 от ГПК на главния длъжник в изпълнителното производство, действащ като пълномощник на другия длъжник, който е дал личното си обезпечение на същия като поръчител, дори и в качеството му на адвокат на същия длъжник (по релевиране конфликт на интереси)?; 2.) за това налице ли е колизия с императива (съгласно въведения с него запрет за връчване) на чл. 46, ал. 3 от ГПК, дори да не бъдат посочени изрично в самото съобщение (разписна част) по аргумент от изречение второ на ал. 3 на чл. 46 от ГПК на действията на ЧСИ и на пълномощника на поръчителя, като процесуален представител по пълномощие, съгласно чл. 32, ал. 1 от ГПК, така и в лично качество в хипотезата на чл. 42 от ЗЗД и оттам насетне и производните нему последици: а.) носи ли отговорност ЧСИ за тези си действия и настъпилите последици-причинени вреди по правилото на чл. 51 от ЗЗД по смисъла на чл. 74 от ЗЧСИ?; б.) каква е отговорността на ЧСИ-имуществена и/или дисциплинарна или друга, съобразно размера на причинените имуществени вреди?; в.) носи ли професионална отговорност по реда на чл. 51, ал. 3 от ЗА, във връзка с чл. 84 от ЗЗД пълномощникът на поръчителя, който е главен длъжник по заемния договор (заем, банков или потребителски кредит, различните видове форми на лизинговите съглашения и други) действащ едновременно и като адвокат на поръчителя и като такъв по реда на ЕК на адвокатурата, или гражданска по реда на чл. 42 от ЗЗД, съответно чл. 45 от ЗЗД?; г.) налице ли е солидарна отговорност по смисъла на чл. 53 от ЗЗДС между ЧСИ и представителя по пълномощие, действащ в качеството си на адвокат на поръчителя, който е и главен длъжник по материалното облигационно правоотношение, по което е издаден изпълнителен титул, обуславящ началото на изпълнението по аргумент на чл. 426, ал. 1 от ГПК?; 3.) за това отделно от процесуалната незаконосъобразност на ЧСИ налице ли е и материална незаконосъобразност в действията му, извършени по принудителното изпълнение, след издаване на определението за спиране на незабавното изпълнение на основание чл. 420 от ГПК и връчването му на съдебния изпълнител, дори при наличните по делото хипотеза, че същото е извършено от заповедния съд, след като е уведомен за предявяване на установителния иск в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК-20.01.2022 година и съгласно чл. 420, ал. 5 от ГПК?; а.) какви са задълженията на ЧСИ при постановено, респективно връчено му определение по чл. 420, ал. 1 от ГПК, с което се спира допуснатото незабавно изпълнение?; б.) това какъв е преграждащият ефект на определението по започналото/насоченото принудително изпълнение върху имуществото на длъжника?; в.) могат ли да се извършват действия по обезпечение (запор и възбрана) на вземането по изпълнителното дело?; г.) наложените такива предшестващи го следва ли да бъдат вдигнати служебно или по молба на длъжника от ЧСИ или последният е длъжен само да уведоми третите задължени лица за спряното незабавно изпълнение като им даде указания във връзка с предоставяне на длъжника на средства по негово разпореждане?; д.) спазено ли е правилото, съгласно действащата редакция на чл. 428 от ГПК да се изпрати покана за доброволно изпълнение на работодателя на длъжника, с която се връчва заповедта за изпълнение, издадения изпълнителен лист (копие от него), ведно с посочените запори, наложени от съдебния изпълнител, с което последният се лишава от процесуалната възможност да предприеме своевременно процесуални действия срещу насоченото спрямо него принудително изпълнение?; 4.) за това освен отговорността за разноските правилото на чл. 80 от ГПК, които страната е направила в хода на исковото производство пред съответната съдебна инстанция, ответникът носи ли отговорност по реда на чл. 3 от ГПК в условията на договор със своя процесуален представител по пълномощие, действащ в лично качество, като адвокат от отделно от адвокатското дружество по ЗА, в което участва без значение дали е негов управител или не в случай, че се разкрие симулативността на същия в по-късен момент, дори след приключване на производството, с обратно писмо или такова по материалния закон-чл. 45 и следващите от ЗЗД?, както и 5.) за това носи ли отговорност процесуалния представител по пълномощие по текста на чл. 32, ал. 1, т. 1 от ГПК (поради обстоятелството, че в съдебното заседание по делото и други дело ответникът не е присъствал лично) по реда на чл. 3, от ГПК, във връзка с чл. 45 от ЗЗД за причинените вреди на страна извън тези за разглеждане на делото? Въззивното решение не е недопустимо поради твърдяното от М. Д. О. обстоятелство, че в исковото производство И. Б. Ц. била представлявана от адвокат, който не бил надлежно упълномощен за това от адвокатското дружество, в което членувал. Дори това да е така адвокатът не губи това си качество и може да осъществява процесуално представителство по делото въз основа на сключен между него и клиента договор за правна помощ, а соченото от касатора обстоятелства е от значение само за отношенията му с дружеството. Също така за допустимостта на решението е без значение евентуалното нарушение на чл. 113 от ГПК, доколкото в настоящето производство е без значение дали М. Д. О. има качеството на „потребител“ по смисъла на ЗЗП. Последните два, от посочените по-горе, въпроси (четвърти и пети) не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване. Така както са формулирани същите излизат извън предмета на настоящето производство. В него не се включва евентуалната отговорност на И. Б. Ц.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, вписана под № 896 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители като ответник по делото за причинените на М. Д. О. вреди, поради недобросъвестно упражняване на процесуални права в исковото производство вреди. Доколкото такива са налице то обезщетение за тях може да бъде търсено в отделно исково производство, но не и в настоящето такова, което има за предмет претендирано от О. обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител. Касае се до две различни вземания, произтичащи от различни основания, поради което и правен въпрос, свързан само с едно от тях, е неотносим към другото. В предмета на настоящето производство не се включва и евентуалната отговорност на процесуалния представител по пълномощие на Ц. за причинените от него на М. Д. О. вреди. Предвид на това тези въпроси, преценени и с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по гр. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради които не могат да послужат като основание за допускане на исканото от О. касационно обжалване. Също така видно от посочените мотиви на въззивното решение, а и от твърдението от М. Д. О. обстоятелства, с които той обосновава извода си за отговорността на съдебния изпълнител първият и вторият от формулираните от касатора с изложението му по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпроси не са били включени в предмета на делото, не са били обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изводите при постановяване на решението му. Предвид на това и с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, същите не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново, тъй като нови обстоятелства обосноваващи евентуалната отговорност на съдебния изпълнител за вреди не могат да бъдат разглеждани едва в касационното производство. Що се отнася до третият от посочените по-горе въпроси, той също не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване. Установената съдебна практика е категорична, че спирането на изпълнителното производство представлява забрана за съдебния изпълнител да предприема действия по принудително изпълнение на вземането, предмет на изпълнителното основание, като не заличава вече извършените такива. То обаче не го задължава да вдигне наложените запори и възбрани върху имуществото на длъжника, доколкото те имат и обезпечителен характер, поради което това задължение възниква едва след прекратяване на изпълнителното производство-чл. 433 от ГПК. При спряно съдебно производство съдебният изпълнител може да извършва действия, които не са насочени към принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, включително и да предприема действия, свързани с обезпечаването на вземането по аргумент от чл. 391, ал. 5 от ГПК. Същевременно чл. 432, ал. 2 от ГПК предвижда, че за времето на спиране на изпълнителното производство не се правят удръжки върху трудово възнаграждение, друго възнаграждение за труд или обезщетение или върху пенсия, като това правило не се прилага за вземания за издръжка или вземания, произтичащи от непозволено увреждане. Затова в случая съдебният изпълнител не е бил задължен да вдигне наложените от него запори, но същият е уведомил третите задължени лица за допуснатото по реда на чл. 420 от ГПК спиране и доколкото е имало преведени по сметката на съдебния изпълнител суми те са възстановени на О.. При налагането на запора върху банковата сметка съдебният изпълнител не знае произхода на постъпващите по нея средства, поради което третите задължени лица са били изрично предупредени да не извършват удръжки от несеквестируеми средства, а извършения превод на такива е възстановен на касатора. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 505/17.09.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 271/2023 година, по подадената срещу него от М. Д. О., касационна жалба с вх. № 9002/21.09.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото М. Д. О. ще трябва да заплати на адвокат Ю. М. от АК Велико Търново сумата от 900.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 3 от ЗА. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение