Определение № 5749 от 10.12.2025 г. на ВКС по д. № 3803/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе/ ОС/ по гр.д. №316/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от К. П. срещу касатора иск по чл.59, ал.9 СК, като са изменени първоначално определените с решение №132/18.03.21 г. по гр.д. №582/21 г. на РС Русе мерки за упражняване на родителските права за малолетното дете на страните Г. П. / род. през 2016 г./ с предоставянето им на майката, при която е определено и местоживеенето на детето. На бащата е определен разширен ежемесечен режим на лични отношения с детето – всяка първа и трета седмица от месеца от 18 ч. в четвъртък до 18 ч. в неделя с преспиване и той е осъден да му заплаща месечна издръжка от 300 лв. Режимът на лични отношения обхваща и празниците – общи и лични, по изложения график, както и по-продължителен 20 дневен контакт през лятото.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС следните правни въпроси:

1. Кога е налице промяна в обстоятелствата, при която следва да се променят мерките относно упражняването на родителските права спрямо малолетните и ненавършили пълнолетие деца? Намира, че въпросът е разрешен от ОС в противоречие с указаното в ППВС №1/74 г.и цитираните две решения по чл.290 ГПК.

2. Какви са критериите, които съдът е длъжен да следва при определяне упражняването на родителските права, респ. при изменение на обстоятелствата по чл.59, ал.9 СК, спрямо малолетното дете – на кой от двамата родители да се предостави, с оглед цялостната защита на интереса на детето? Различни ли са критериите при първоначално определяне на родителските права и при последващо изменение на мерките за тях. И по този въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с ППВС №1/74 г., р. ІІ и V и цитирана практика по чл.290 ГПК, сочещи съвкупността от обстоятелствата на всеки отделен случай като водещ принцип за предоставяне на най-пълната защита на интересите на детето.

3. Налице ли е съществено процесуално нарушение, допуснато от съда, отказал да изслуша дете / с навършени 8 г. и 7 м./, което пред социалния работник е заявило различна позиция при кого от двамата родители желае да живее? По този въпрос според касатора въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №4685/15 г. на ВКС, четвърто г.о.

4. Нарушена ли е практиката на ВКС, изразена в ТР №1/13 г. ОСГТК относно задължението на съда в производството по чл.59, ал.9 СК служебно да следи за интереса на детето, в случай на отказ на въззивния съд да назначи нова комплексна СППЕ, поради неактуалност и оспорване на изготвената пред първата инстанция? По този въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с цитираното ТР №1/13 г. ОСГТК и с р. по гр.д. №3665/18 г. на ВКС, четвърто г.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните? По този въпрос според касатора въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №811/18 г. на ВКС, второ г.о.

Видно от гореизложеното касаторът обосновава във връзка с поставените правни въпроси само осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Останалите две основания – по чл.280, ал.1,т.3 и ал.2/ посочена общо/ ГПК, не са обосновани от касатора. Във връзка с първото не са наведени и аргументирано защитени специфичните допълнителни предпоставки, според указаното в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК и ВКС не дължи произнасяне по това само формално посочено основание. Във връзка с второто ВКС не установява служебно вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност като особено тежък и външно установим порок.

По допускане на обжалването на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по поставените пет правни въпроса ВКС намира следното:

За да уважи иска по чл.59, ал.9 СК с предоставяне на родителските права за упражняване от майката, въззивният съд е приел, че е настъпила промяна в обстоятелствата в сравнение с първоначалното предоставяне на правата. Бащата затруднява комуникацията с майката, не желае да обсъжда с нея въпроси, засягащи детето, не зачита мнението й по такива въпроси. Тази липса на диалогичност и взаимодействие пречи на създаването на стабилна семейна среда и е преценена като дефицит на родителски качества при бащата. Майката от две години е преустановила приема на алкохол и медикаменти и е в състояние пълноценно да обгрижва детето. Тя притежава много добри лични възпитателски качества, ангажирана е с учебния процес, стреми се да мотивира детето да се развива интелектуално и емоционално. Тя е склонна на компромиси и взаимодействие с бащата, диалогична е и не изразява негативно отношение към него. Детето е на възраст от 9 г. и за нормалното му развитие и оформянето му като личност се нуждае от майчина грижа и ласка. Необходимо е да му се осигури възможност да расте спокойно, под грижата и с подкрепата на двамата родители, с които да общува пълноценно. Затова според въззивния съд ще способства и определеният разширен режим на лични отношения с бащата.

При данните по делото въпроси 1, 2 и 5 не са разрешени в противоречие със сочената практика на ВКС. В ППВС №1/74 г.,р.V е посочено, че по смисъла на чл. 29, ал. 2 СК/ сега чл.59, ал.9 СК/ под "изменение на обстоятелствата" се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. При преценката на релевантните нови обстоятелства въззивният съд е установил и отчел според указаното в р.ІІ от Постановлението актуалното превишение на родителските качества на майката с полаганите от нея грижи и умение за възпитание и обучение на детето, привързаността му към нея и изградената силна връзка между тях, нравствения й облик на диалогичност и толерантност към другия родител /за разлика от проявеното от него трайно незачитане/, възрастта на детето и нуждата му от майчина ласка и насърчение. За формиране на тези изводи са преценени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупността им / с конкретното им посочване и съпоставка/ и са обсъдени доводите и възраженията на страните. При спазване на правилата на формалната логика въззивният съд като инстанция по същество е изложил с подробни мотиви своите фактически и правни изводи при решаването на спора/както е прието и в р. по гр.д. №811/18 на ВКС, второ г.о./.

Не се установява противоречие с практиката на ВКС и по въпрос 3 и 4. Въззивният съд с определение в о.з. /л.142 ОС/ е отказал да изслуша по искане на жалбоподателя детето, след като е преценил при събраните по делото доказателства, че изслушването на ненавършилото 10 години дете не е в негов интерес. Този отказ не противоречи на приетото в цитираното от касатора р. по гр.д. №4865/15 г. на четвърто г.о. на ВКС, в което е посочено: За разлика от случаите, когато детето е навършило десетгодишна възраст, изслушването на дете, което към момента на производството не е навършило тази възраст е факултативно и е поставено в зависимост от преценката на съда за степента на развитието на детето. В този случай съдът може да се произнесе за изслушването на детето както по искане на една от страните в производството, така и по своя инициатива. При това, когато той прецени, че са налице предвидените в закона предпоставки за изслушването на дете по реда на чл. 15, ал. 2 от ЗЗДет съдът задължително трябва да мотивира решението си за провеждане на изслушването.

Не противоречи на практиката на ВКС и отказът на въззивният съд да назначи нова СППЕ по съображения, че по делото е назначена комплексна СППЕ, която е дала обоснован отговор на поставените въпроси. В случая, за разлика от този в соченото от касатора р. по гр.д. №3665/18 г. на четвърто г.о. на ВКС, първоинстанционният съд е допуснал и приел експертиза по поставените значими за спора въпроси, а въззивният съд мотивирано е отказал да назначи повторна експертиза по същите въпроси – р. по гр.д. №30/13 г. на първо г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1083/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. В последното е посочено: „ Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.“

Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответницата по жалба К. П. следва да се присъдят поисканите с отговора разноски от 1500 лв., чието извършване е удостоверено с приложения договор за правна помощ. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.