Определение № 4435 от 02.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез М. Г.-Д. – негова съпруга и лице, притежаващо юридическа правоспособност, срещу определение №1509/09.06.2025г. по в. ч. гр. д. №1407/2025г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 02.04.2025г. по гр. д. №6134/2013г. на Софийския градски съд, неточно именувано "разпореждане", с което без уважение е оставено искането на жалбоподателя с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за пълното му освобождаване от държавна такса за производството по делото. Според жалбоподателя обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, поради което моли за неговата отмяна. Твърди, че неправилно апелативният съд е приел, че финансовото му състояние позволява да отдели средства за заплащане на държавна такса в размер на 100 лв. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдението, че е нарушено правото на жалбоподателя на справедлив процес от безпристрастен съд по чл. 6 ЕКПЧ. Жалбоподателят твърди също, че обжалваното определение е постановено от незаконен съдебен състав, тъй като участвалите съдии са си давали десетки отводи по множество негови дела. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е изложил, че Софийският градски съд е бил сезиран с предявени от М. Д. Д. срещу П. П. осъдителни искове за заплащане на сумата от 23 245 00 лв. - обезщетение за нанесени имуществени вреди и сумата от 1 000 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди. С постановеното на 30.01.2025г. от СГС разпореждане по гр. д. №6134/2013г. /връчено на 21.03.2025г./ е прието, че исковата молба е нередовна поради невнесена държавна такса, частично е уважено искането на ищеца М. Д. за освобождаване от държавна такса – за разликата над 50 лв. по всеки от двата иска, т.е. общо 100 лв. и са дадени указания за внасянето й в 7-дневен срок от получаване на съобщението, като са посочени и последиците от неизпълнение на указанията. С молба от 28.03.2025г. жалбоподателят е поискал отвод на съдията докладчик, както е отправил и ново искане за освобождаване от държавна такса. Молбата е придружена от декларация за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, според която ищецът получава пенсия за инвалидност в размер на 609,60лв.; женен е; не притежава имущество и е с намалена работоспособност от 85%, призната с решение на ТЕЛК, без да е представено такова. С разпореждане от 02.04.2025г., Софийският градски съд е оставил без уважение на искането на М. Д. за пълно освобождаване от заплащането на държавната такса за разглеждане на предявените от него искове. Съдът е приел, че ищецът е на 61 години, не е представил доказателства за твърдяната си инвалидизация, разполага с парични средства за изпращане на молбите си с препоръчана поща /по настоящото и по множество друго дела/, поради което е счел, че би могъл да заплати определената в минимален размер държавна такса от по 50 лв. за всеки един иск. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е приел, че от представената по делото декларация за материално и гражданско състояние се установява, че жалбоподателят получава месечен доход от пенсия, чийто размер надхвърля неколкократно размера на държавната такса от 100 лв. Изложил е, че дори и да се приеме, че ищецът няма друго имущество, то само месечният му доход е достатъчен за заплащане на таксата, което плащане е еднократно, докато пенсията се получава ежемесечно. Според съда размерът на таксата е около 1 % от годишния му доход, като липсват доказателства за сочените от ищеца заболявания, вкл. и медицинска документация, решение на ТЕЛК и т.н. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийския апелативен съд определение, по следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по, ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Постановеното от въззивния съд определение е валидно и допустимо. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя за нищожност на атакуваното определение, като постановено от незаконен състав. Съдебната практика приема, че нищожно е това съдебно решение, респ. определение постановено от ненадлежен орган или извън правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение /Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г./. В настоящия случай не са налице пороци, водещи до нищожност на постановения съдебен акт. Обжалваното определение е постановено от надлежен съдебен орган – в предвидения в закона тричленен състав, попада в правораздавателната власт на съда, спазена е писмената форма за валидност и същото е подписано. Обстоятелството, че член на съдебния състав си е правил отвод по други дела на жалбоподателя М. Д. не обосновава извод за незаконност на състава, постановил обжалваното определение, е незаконен. Според съдебната практика нарушаването на законовата забрана за участие при постановяване на актове на съдия, по отношение на който е налице основание за отвод не обуславя нищожност, нито недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила /така решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о./. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от апелативния съд определение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се посочва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но липсва формулиран правен въпрос. Според разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който обуславя изводите на съда в обжалвания акт, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Върховният касационен съд няма задължение да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липса на конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен правен въпрос в изложението към жалбата, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция не може да прецени наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, което е достатъчно основание да не допусне касационно обжалване. Предвид което и поради това, че жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а изложените от него аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното определение, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не следва да бъде допуснато. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.