Определение № 696 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 346/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 20467/17.12.2024 г. по ч.гр.д. № 11541/2024 г., с което Софийският градски съд е потвърдил разпореждане № 34706/28.08.2024 г., неточно именувано „определение“, за връщане на исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 44331/2024 г. на Софийски районен съд, поради недопустимост на предявените искове от Ц. Д. Й. срещу Сдружение на собствениците „Жилищен блок 202, [населено място],[жк], етажните собственици, притежаващи индивидуални обекти в същия блок, и Г. С. С. (чл. 130 ГПК). Определението се обжалва от Ц. Й. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси за субективните предели на силата на пресъдено нещо и времевите граници на осъдителното решение по чл. 45 ЗЗД, постановено между ищеца и етажните собственици, за действието на постановлението на прокурора за частично прекратяване поради недоказаност на наказателното производство срещу ответника Г. С., привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 194 НК (чл. 243, т. 2 НПК), когато с постановлението наказателното производство също така е било спряно за издирване на извършителя на престъплението (чл. 215 НПК), за общата давност по престъплението по чл. 194 НК и за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства. Касаторът счита въпросите обуславящи определението – той твърди, че неправилно въззивният съд е приел за недопустим иска за установяване на престъпно обстоятелство – кражба на сумата 15 983.95 лв. (на касовата наличност на етажната собственост), извършена от ответника Г. С. в жилището на ищеца (касиер на етажната собственост) на неустановена дата през м. април 2014 г., и също така намира, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По същество се оплаква, че определението е неправилно. В исковата молба ищецът е твърдял, че с влязло в сила решение по гр.д. № 66825/2019 г. на СРС е осъден да заплати на етажната собственост сумата 15 983.95 лв. – неотчетена касова наличност, която като касиер на етажната собственост е съхранявал в гардероб в спалнята на жилището си в сградата на етажната собственост и че през нощта на 7-ми срещу 8-ми декември 2014 г. ответникът Г. С. – мъжът от когото дъщерята на ищеца е била бременна, а впоследствие е родила дете, го събудил и му признал, че през м.април 2014 г. е откраднал парите и ги е проиграл на хазарт. Наред с влязлото в сила решение по чл. 45 ЗЗД, ищецът е приложил и постановление от 26.07.2019 г. на прокурор за частично прекратяване на основание чл. 243, т. 2 НК (поради недоказаност на обвинението) на досъдебното производство № 15089/2015 г. пр.пр. № 17678/2015 г. по описа на СРП, по което ответникът Г. С. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 194 НК – за това, че на неустановена дата през м.декември 2014 г. в [населено място],[жк][жилищен адрес] е отнел чужди движими вещи 14 555.95 лв. от владението на ищеца Ц. Й. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, и за спиране на наказателното производство за предприемане на действията по издирване на извършителя на престъплението по чл. 194 НК или по 206, ал. 1 НК. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 124, ал. 5 ГПК гражданският съд може да установи престъпно обстоятелство само по изключение, когато то е от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение и когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 НПК, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Въззивният съд е приел, че никое от изключенията не е осъществимо по иска срещу Сдружението на собствениците, а надлежната легитимация на този ответник е необосновима според твърденията в исковата молба. Това е така, защото Сдружението не е страна по влязлото в сила решение по чл. 45 ЗЗД, а като юридическо лице – и невъзможен извършител на престъплението по чл. 194 НК. Въззивният съд е приел, че поради влязлото в сила осъдително решение и според твърденията в исковата молба – че действителният извършител на деликта, за който ищецът е бил осъден по чл. 45 ЗЗД, е Г. С., откраднал парите/касовата наличност на етажната собственост, надлежната легитимация на този ответник и на останалите ответници-етажни собственици е обосновима само ако според твърденията в исковата молба е възможно да се обоснове основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК по влязлото в сила решение. Въззивният съд е изключил тази възможност. Приел е, че по приключилото дело ищецът се е позовал само на давност, но не е въвеждал твърдения, неговата отговорност като материално отговорно лице, на което етажната собственост е поверило да съхранява касовата наличност, е изключена, защото Г. С. е откраднал парите. Този факт ищецът/ответник по осъдителното решение по чл. 45 ЗЗД е можел да изтъкне, въпреки да е бил в невъзможност да го докаже по надлежния ред – с влязла в сила присъда или с решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. По настоящото дело ищецът твърди, че ответникът Г. С. му е признал за кражбата още през м. декември 2014 г., т.е. преди образуваното дело по чл. 45 ЗЗД. Въззивният съд е намерил също, че при липсата на твърдения, че решението по чл. 124, ал. 5 ГПК е от значение за гражданско правоотношение между ищеца и Г. С., самостоятелната легитимация на този ответник по установителния иск също е необосновима. Въпреки това е разсъждавал и за това, че общата давност за престъплението по чл. 194 НК, за което Г. С. е бил привлечен като обвиняем, е 10 годишна (чл. 80, ал. 1, т. 3 НК), че е била прекъсната с привличането му като обвиняем на 28.05.2019 г. и че не е изтекла. При тези мотиви на въззивния съд, дори настоящият състав да приеме, че повдигнатите въпроси могат да бъдат обобщени и да се свържат с предпоставките за допустимост на иска за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 ГПК, това е ненужно. Начинът, по който въззивният съд е процедирал, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд. Чл. 124, ал. 5 ГПК има същото съдържание като чл. 97, ал. 4 ГПК , а със същото съдържание е и основанието за отмяна по чл. 303, т. 1 ГПК като по чл. 231, б. “а“ ГПК . Така със запазено задължително действие е нормативното тълкуване в т. 3 ППлВС № 2/1977 г. В него се приема, че е допустима отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 231, б. „а“ ГПК /сега чл. 303, т. 1 ГПК, когато по надлежния ред – с влязла в сила присъда или с решение по чл. 97, ал. 4 ГПК /сега чл. 124, ал. 5 ГПК се установи престъпно обстоятелство, което е твърдяно, но е останало недоказано пред гражданския съд по приключилото дело. Сред примерите, дадени в акта на нормативно тълкуване, който има запазено задължително действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), е и случаят, когато е уважен иск срещу материално отговорно лице за липси на поверени му стоково-материални ценности и след влизане на решението в сила по надлежния ред - с влязла в сила присъда или решение, установяващо престъпното обстоятелство, трето лице бъде признато за виновно за кражба или присвояване на всички или на част от липсващите ценности. Прието е, че влязлата в сила присъда или решение или друг акт, с който се установява по надлежен ред недоказаното по разглеждането на гражданския спор важно обстоятелство, представляват ново писмено доказателство по смисъла на чл. 231, б. „а“ ГПК / сега чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, макар че фактът е бил известен на твърдялата го страна. В случая въззивният съд е приел, че основанието по чл. 303, т. 1 ГПК е неосъществимо, защото според обстоятелствената част на исковата молба престъпното обстоятелство – кражбата на парите от 2014 г., е било известно на ищеца/ответник по приключилото дело по чл. 45 ЗЗД, но той не се е позовал на него, макар и да е бил в невъзможност да го докаже по надлежния ред. Следователно определението в частта, с която е потвърдено разпореждането за връщане на недопустимата искова молба срещу ответника Г. С. и ответниците-етажни собственици съответстват на т. 3 ППлВС № 2/1977 г., а неговото запазено задължително действие изключват допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Определението съответства и на трайно установената практика на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 124, ал. 5 ГПК, че е необходимо ищецът да индивидуализира гражданското правоотношение, за което престъпното обстоятелство е от значение, за да обоснове компетентността на гражданския съд да го установи (по изключение), поради пречките за образуване или за провеждане на наказателно производство при причините по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК или причините по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 НПК, както и в случаите, когато извършителят е останал неоткрит. Въззивният съд е констатирал, че в исковата молба ищецът не твърди гражданско правоотношение между него и ответника Г. С., поради което е изключил и самостоятелната легитимация на този ответник по предявения иск. На настоящия състав не известна практика на Върховния касационен съд доколко искът по чл. 124, ал. 5 ГПК е допустим срещу сдружение на собствениците, учредено при условията в глава II, раздел III ЗУЕС, но и не намира за необходимо да я създава. Сдружението не е било страна по влязлото в сила решение по чл. 45 ЗЗД, а повдигнатите въпроси не могат да се свържат с мотивите, при които производството е било прекратено и по отношение на сдружението. Не са налице основанията/предпоставките за допускане на касационния контрол на обжалваното определение и в тази му част.