Определение № 60321 от 15.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Й. Г. и Й. И. Г. против решение № 260025 от 23.02.2021 г. по гр.д.№ 434/2020 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260368/18.08.2020г. по гр. д. № 254 / 2020г. на Окръжен съд – Варна. С последното е отхвърлен иска, предявен от касаторите да се признае за установено, че Община Варна не е собственик на поземлен имот с идентификатор № .... по кадастралната карта на [населено място], одобрена на 14.10.2008 г., находящ се в [населено място], район „В. В.“, с.о. М., с площ от 2719 кв.м., трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, номер по предходен план: ..., при описани съседи. В касационната жалба, след подробен разказ на фактите по делото, се прави оплакване за неправилност на решението, тъй като според касаторите, процесния имот не попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ и за него не се прилага чл. 19 ЗСПЗЗ, респективно общината не го е придобила на това основание и не е могла да състави акт за общинска собственост на основание чл.2, ал.1 т.7 ЗОбС. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като без да е формулиран въпрос е посочено, че обжалваното решение противоречи на три решения н ВКС: Решение № 15 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1628/2019 г., II г. о., /което е цитирано два пъти/, Решение № 380 от 4.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 110/2009 г., I г. о. и Решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по 3 въпроса, които ще се разгледат по-долу и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът Община Варна оспорва жалбата и допускането до касация поради това, че представените решения са неотносими към спора и не са налице другите наведени основания. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Правният интерес от предявения иск, ищците обосновават с това, че доказват, че са във владение на процесния имот. Оспорват правото на собственост на общината и считат, че ако отрекат претендираното от общината право на собственост чрез отрицателният установителен иск, ще могат да се снабдят с нот. акт по обстоятелствена проверка, с който да бъдат признати за собственици по давност. Установяват, че на 30.05.1986 г. ищецът е сключил договор за наем с държавата чрез общината за 600 кв.м. от процесния имот. Този имот е заснет с № 209. Признават, че до 1991 г. са ползвали имота под наем. Представен е договора. През 1994 г. са поискали от общината да го купят, но им е отказано на 27.09.1994 г. поради това, че не са били ползватели на основание акт на МС. Ищците твърдят, че от тогава завладели освен наетия имот и съседните № ...., ...., .... и .... – който е предоставен за ползване на брата на ищеца и е изплатен от него като ползвател на основание пар. 4а ЗСПЗЗ.. На 12.06.2009 г. ищците декларирали имота в данъчната служба и плащат местен данък за него включително и през 2019г. През 2007 г. е изготвена КК и имота е записан на Община Варна. Имота попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, но не е заявен и реституиран на никого. Съставен е през 2008 г. Акт за общинска собственост, който е актуализиран с нов акт от 04.11.2019 г. В него като основание за придобиване е записано чл.2, ал.1,т.7 ЗОС / общината придобива имотите, които е получила на основание правни сделки, по давност или по друг начин, предвиден в закон./ В случая общината се позовава на основанието по чл. 19 ЗСПЗЗ. При опознаване на имотите от преди образуване на ТКЗС с оглед изготвяне на помощният кадастрален план, за процесния имот не е идентифициран собственик. В плана за новообразуваните имоти, одобрен 2003 г. за имот ...., който сега е предмет на спора, не е идентифициран собственик. На 09.05.2000 г. Общински съвет [населено място] е обявил м. М. за селищно образование и от този момент процесния имот е в урбанизирана територия, за която е одобрен ПУП на 12.02.2014 г. Окръжният съд е отхвърлил отрицателният установителен иск. Приел е, че процесния имот е съставен от бивши земеделски имоти, за които се прилага чл.5, ал.2 ЗОСОИ, която заличава изтеклата придобивна давност до 22.11.1997 г., а към момента на изтичане на десетгодишния срок от тази дата – 22.11.2007 г. с нормата на пар.1 ЗДЗС е спряно течението на давността за общински имоти. Въззивната инстанция е потвърдила това решение, като е приела, че процесния имот е образуван от имоти, които са попадали в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, за възстановяването на който не е подадено заявление и не е възстановен, поради което на основание чл. 19 ЗСПЗЗ имота е станал общинска собственост, придобивната давност по отношение на която е спряна с пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността и правилно е актуван за общински. На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, касаторите не са формулирали правни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допуска касация на това основание. Въпреки това съдът разглежда и твърденията за противоречие с посочените решения. Решение № 15 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1628/2019 г., II г. о., с което по отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е прието, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61 г. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР № 104/26.06.64 г. на ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ, нито пък те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В това решение, съдът се е позовал на другото посочено от касаторите Решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., в което е прието същото. Тези решения са неотносими към настоящия спор, Настоящия спор не се отнася за дворно место на членкооперато в ТКЗС или лица, които не са станали членове на ТКЗС, което е попаднало в терени, изключени от регулацията, но което тези лица са продължили да владеят. Настоящия спор се отнася до терен, който държавата е отдала под наем чрез общинския съвет. Спорът не се отнася за запазване на собственост, която ищците са притежавали преди образуване на ТКЗС. С Решение № 380 от 4.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 110/2009 г., I г. о. при отговора на правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е прието, че по реда на чл. 10, ал. 2 от ЗСПЗЗ се възстановяват само реално отнетите по чл. 12 от ЗСГ (отм.) земеделски земи, за които е било платено парично обезщетение. Останалите имоти, които не са били отнемани от собственика, въпреки забраната на чл. 12 от ЗСГ (отм.) за притежаването им, не следва задължително да бъдат възстановявани по реда на ЗСПЗЗ, тъй като с отмяната на ЗСГ забраната отпада. Когато бившият собственик не е поискал възстановяване на собствеността на основание чл. 10, ал. 2 от ЗСПЗЗ на имот, който не е бил реално отнеман от държавата по реда на чл. 12, ал. 2 от ЗСГ (отм.), този имот не е сред тези, които има предвид чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, той не влиза и във фонда по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ и няма пречка да бъде придобит по давност от трето лице в периода след отмяната на глава първа и втора от ЗСГ. По настоящият спор обаче не е доказано процесния имот да е такъв по чл. 12, ал.2 ЗСГ и нито ищците, нито трето лице са били бивши негови собственици. Ищците са били негови държатели на основание договор за наем до 1994 г., а чл. 12 ЗСГ е отменен 1990 г.( ДВ, бр. 21 от 1990 г.). Затова е неприложимо посоченото решение към настоящия спор. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК първия въпрос е „подлежи ли под режима на чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ, във вр. с чл.2, ал.1 т.7 ЗОбС, във вр. с пар.1, ал.1 ЗДЗС за ограничаване придобиването по давност на имот, който към момента на влизане във владение не е бил държавен или общински, не е бил включен в ТКЗС, не е заявяван за възстановяване и липсва решение по ЗСПЗЗ. Отговор на този въпрос не е еднозначен и зависи от посочените по-горе хипотези. Някои от тези хипотези са разгледани в цитираните по-горе решения. Този въпрос е и неотносим към факктите по настоящия спор, тъй като до 1994 г. ищците са били наематели на държавата и като такива са били само държатели на имота, признали са правата на държавата /общината, заявявайки искане да го купят след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Поради това не е налице основание за допускане до касация по този въпрос. Втория въпрос е: за вещите, актувани като частна държавна или частна общинска собственост след 01.06.2006 г., които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС ДВ бр. 33/01.06.1996 г. важи ли мораториума, установен с пар.1 ЗДЗС. По този въпрос разяснения са дадени в мотивите към ТР № 3/2017 г. от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГК на ВКС. Не е констатирана противоречива съдебна практика, поради което е отклонено тълкувателното решение. Въззивното решение е в съответствие с непротиворечивата съдебна практика, която дава положителен отговор на този въпрос по съображенията, изложени в мотивите към това решение. Затова по него не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Третият въпрос касае едновременното съществуване на АОС за имота и данъчна партида на ищците за същия имот, за който плащат местен данък. Действително двете обстоятелства са несъвместими, но това е неотносимо към резултата по спора. Декларирането на имота не доказва собственост, а е само едно от обстоятелствата, които се преценяват при позоваване на придобивна давност наред с много други обстоятелства, които целят да докажат елементите на владението. / местен данък се плаща и от ползватели, а такса смет – и от наематели/. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност. Твърденията при обосноваване на това основание не кореспондират на фактите по делото – касаторите не са владелци от 1986 г., а имота, като незаявен и невъзстановен имот в терени по параграф 4 ЗСПЗЗ е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. На това основане общините придобиват имотите на тяхна територия, които са подлежали на реституця, но не са заявени и възстановени. Процесния имот е съставен от бивши земеделски имоти, отдадени от Общината под наем като полски имоти, които наемателите са длъжни да го обработват и да не го оставят да буренясва /виж съдържанието на договора/. Имот .... е бил предоставен за ползване според доказателствата по делото на брата на ищеца. За да е налице това основание за допускане до касация следва обжалваното решение да страна от особено тежка форма на неправилност, която да може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол. Такива са случаите на неприлагане или неправилно прилагане на императивна правна норма или приложение на неотносима към спора правна норма, както и в случаите на нарушение на правилата на логиката, което да води до неразбираеми мотиви. Поради това, че съдът не констатира очевидна неправилност, не се допуска касационно обжалване на това основание. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания. На ответника по касация Община Варна следва да се присъдят претендираните от нея деловодсни разноски на основание чл. 78, ал.8 ГПК в размера съгласно чл. 37 ЗПрП, който препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение. При данъчна оценка на процесния имот 31325 лв., какъвто е и материалния интерес и на основание чл. 9, ал.3, във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения, дължимото възнаграждение за ответника по касация на основание чл. 78, ал.8 ГПК е 1102,31 лв. Този размер следва да бъдат осъдени касаторите да платят на ответника Община Варна. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение