Определение № 50735 от 14.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Столичен инспекторат касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ІІІ- В възивен състав решение № 260315/24.01.2022 г., с което е потвърдено решение № 20285964 от 31.12.2020г. на СРС, ІІ ГО, 164 състав по гр.д. № 2541/20220 г., с което предявените на основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ искове са уважени, с присъждане на разноски. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. и чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и и чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. С писмения си отговор насрещната страна Т. Л. Г. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си СГС, ГО, ІІ- В състав е приел за неоснователни доводите на въззивника- ответник за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила- районният съд е извършил всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК, като е дал е точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. Позовавайки се на трайната съдебна практика е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността на работодателя се предполага, поради което ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи, че позоваването от страна на работодателя на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е израз на произволно и превратно упражняване на работодателска власт, т.е. че е извършено с единствената цел да се прекрати конкретно трудовото правоотношение с него. В този смисъл е приел, че не е в тежест на работодателя да ангажира доказателства за установяване на обстоятелството дали всички служители, заемащи ръководни длъжности, отговарят на новите изисквания и дали е прекратил трудовите договори с тези от тях, които не отговарят. За неоснователно е приел и оплакването на въззивника- ответник за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради произнасяне по твърдения и доводи за нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, които не били въведени от ищеца в преклузивните срокове по ГПК. Не е споделил и доводите на въззивника- ответник относно неправилността на обжалваното решение. Приел е, че преценката какви нови, допълнителни изисквания следва да бъдат въведени като условие за заемане на съответната длъжност е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, доколкото не е нарушена императивна правна норма, не е установен дискримиционен подход или е въведен довод за злоупотреба с право, в който случаи съдът е длъжен да провери дали работодателят е действал добросъвестно съобразно чл.8, ал.1 КТ или същият чрез законово допустими средства е желал да постигне една цел- прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. За да приеме прекратяването на трудовия договор за незаконосъобразно, обаче, въззивният съд е изложил свой мотиви. Позовавайки се на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, е изложил, че в конкретния случай не е налице хипотезата на чл.328, ал.1, т.6 КТ, тъй като към момента на сключване на допълнително споразумение към трудов договор № ССИ19-РД15-2021/13.12.2019 г., работодателят е знаел за несъответствието между притежаваните от служителя образование и квалификация и необходимите такива, но е приел, че то не се явява обективна пречка за изпълнение на възложената му трудова функция. По този начин самият работодателят дерогирал действието на вътрешните си правила за изискуемите образование и/или професионална квалификация, в резултат на което впоследствие не можел да се позове на тази липса като основание за прекратяване на трудовото правоотношение. В тази връзка въззивният съд е намерил за неоснователен довода на въззивника- ответник, че допълнителното споразумение касае само размера на трудовото възнаграждение, тъй като видно от съдържанието му, работодателят изрично е възложил, а служителят е приел да изпълнява длъжността „началник на сектор“ в сектор „Контрол на търговската дейност“ в отдел „Контрол на търговската и рекламната дейност“. Ето защо е приел и че в случая прекратяването на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ противоречи на общия принцип, установен в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и е незаконосъобразно, поради което и като незаконно уволнението следва да бъде отменено, а служителят възстановен на заеманата длъжност, с присъждане на дължимото на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ обезщетение. По основанията за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос „Длъжен ли е работодателят да уволни всички служители, които не отговарят на въведените от него нови изисквания за образование за сходни и сравними длъжности и подлежи ли на преценката му за това кого да уволни на съдебен контрол?“, отговорът на които твърди, че е даден в противоречие с цитираната каузална практика на ВКС. Поставеният въпрос не следва да бъде допускан до касация, тъй като непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил и правната воля на съда, обективирана в решението му, който не изложил мотиви в този смисъл. Излагайки изцяло свои собствени мотиви, въззивният съд се е позовал на дадените с ТР № 4 от 01.02.2021г. по тълк. д. № 4/17 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, като е приел е, че в случая не е налице нов юридически факт, настъпил по време на трудовото правоотношение, поради което и прекратяването на трудовия договор на осн. чл.328, ал.1, т.6 КТ противоречи на общия принцип, установен с разпоредбата на чл.57, ал.2 от Конституцията на Р.България. Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос: „Допълнителното споразумение към съществуващо трудово правоотношение, сключено в деня на узнаване от работодателя, че служителят не отговаря на нови изисквания за заемане на длъжността, въведени от работодателя, и в деня на прекратяване на трудовото правоотношение на осн. чл. 328, ал.1, т.6 КТ, с което се изменя само основната месечна заплата, може ли да се приравни на сключване на трудов договор или на съществено негово изменение, и приеме като съгласие на работодателя да продължи да извършва служебните си задължения въпреки, че не отговаря на новите изисквания за заемане на длъжността?, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречие с ТР № 4 от 01.02.2021г. по тълк. д. № 4/17 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на така поставения от касатора материалноправен въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, и има значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Твърденията, че съдът при постановяване на решението е нарушил закона, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон- основания по см. на чл.281, т. 3 ГПК за касиране на въззивния акт като неправилен, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Поставеният от касатора въпрос насочва към преценка на извода на Софийски градски съд относно сключеното на 13.12.2019г. доп. споразумение към трудовия договор. При тази преценка касационната инстанция следва да извърши проверка дали въззивният съд правилно е възприел фактите и доказателствата по делото, т.е. дали решението е правилно с оглед основанията по чл.281, т.3 ГПК за касационно обжалване, която преценка обаче не може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: „Може ли съдът да обоснове злоупотреба с право с факти и обстоятелства, които не са въведени в преклузивните срокове по ГПК- с исковата молба?“, отговорът на който твърди, че е даден в противоречие с цитираната каузална практика. Поставеният въпрос не следва да бъде допускан до касация, тъй като непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил и правната воля на съда, обективирана в решението му, който не изложил мотиви в този смисъл. За да потвърди обжалваното решение, СГС, ГО, ІІІ- В състав съд не е приел, че е налице злоупотреба с право по см. на чл.8, ал.1 от КТ, а че в случая прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т. 6 КТ е в противоречие с общия принцип, установен в чл.57, ал.2 от Конституцията на Р. България. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Въведеното основание „очевидна неправилност“ е самостоятелно и различно от основанията, посочени в ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК е налице при установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акт. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът не е изложил каквито и да е било доводи във връзка с общо въведеното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност, като атакуваното решение не може и да бъде преценено нито като явно необосновано, нито като постановено при приложение на закона в неговия противоположен смисъл или при прилагане на отменена или несъществуваща законова разпоредба. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 260315/24.01.2022 г. на СГС, ГО, ІІІ- В състав, постановено по в. гр.д. № 4044/2021г. С оглед изхода на спора Столичен инспекторат следва да бъде осъден да заплати на Т. Г. направените в настоящото производство разноски в размер на 1500 лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,