Определение № 501 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1646/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. М. Т. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 215 от 25.04.2024 г. по в. гр. д. № 168/2024 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което след отмяна в обжалваната част на решение № 389 от 28.11.2023 г., постановено по гр. д. № 204/2023 г. на Районен съд – Петрич, е отхвърлен искът на В. М. Т. по чл. 439 ГПК срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за признаване за установено, че не дължи на ответника, поради погасяването им по давност, сумите по изпълнителен лист от 08.07.2013 г., издаден по реда на чл. 417 ГПК въз основа на заповед № 632 от 08.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 588/2013 г. на Районен съд – Петрич, признати за дължими с решение № 261 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 525/2014 г. на Районен съд – Петрич, а именно: 17 664.46 лв. – просрочена главница по договор за потребителски кредит „Всичко в едно“ № 14-072/2010 от 09.06.2010 г. и анекс № 1 към същия; 2 135.02 лв. – просрочена лихва върху редовна главница, начислена за периода от 12.07.2012 г. до 25.06.2013 г.; 118.53 лв. – наказателна лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 12.07.2012 г. до 26.06.2013 г.; 218.50 лв. – наказателна лихва върху просрочена лихва, начислена за периода от 12.08.2012 г. до 26.06.2013 г.; законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 05.07.2013 г., до изплащане на вземането; както и сумата от 402.73 лв. – сторени разноски в заповедното производство за платена държавна такса.

В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорването на изводите на въззивния съд се основава на доводи, че за принудителното събиране на вземанията по издаденото изпълнително основание са били последователно образувани две изп. дела – № 842/2014 г. по описа на ЧСИ С. Х. и № 54/2020 г. по описа на ЧСИ Г. С., като при съобразяване на установените по делото факти и постановките на ППВС № 3/1980 г., т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.05.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, правилният извод следва да е, че давността за вземанията е започнала да тече на 26.06.2015 г., а следващото изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ е извършено едва на 01.03.2021 г., т. е. – изминали са повече от 5 години, в които кредиторът е бездействал, и правото на принудително изпълнение на вземанията се е погасило по давност. Касаторът излага и съображения, че до 18.06.2019 г. не е бил уведомен на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за нито едно от извършените последователни прехвърляния на вземането по силата на сключени договори за цесия от „Юробанк България“ АД (правоприемник на първоначалния кредитор „Алфа Банк – клон България“ КЧТ – заличен търговец) на „С. Г. Груп“ ООД и от това дружество на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, поради което счита, че направените преди уведомяването му за извършените цесии искания за предприемане на конкретни изпълнителни действия са били недопустими и без правни последици, противно на приетото от въззивната инстанция. Моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на иска по чл. 439 ГПК, ведно с присъждане на процесуалния пълномощник на касатора на адвокатско възнаграждение на основание чл 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се претендира в хипотезите на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело:

1. При наличие на договори за прехвърляне на вземане на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД между цедент и цесионер и последваща цесия, следва ли да се приеме за валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, искане на взискателя за извършване на принудителни изпълнителни действия по изпълнително дело, образувано от цесионера, като взискател, когато това изпълнително действие е извършено преди съобщаване на цесиите на длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД?;

2. Прекъсва ли се погасителната давност от изпълнително действие, поискано от ответника-взискател, по изпълнително дело, по което вече е настъпила перемпция по силата на закона?;

3. Погасителната давност прекъсва ли се от молба за образуване на ново изпълнително дело и предприемане на изпълнително действие, подадена от взискатели, които не са установили качеството си на частен правоприемник на първоначалния цедент, придобил права от дружеството – заличен търговец, в полза на което е издаден изпълнителният лист?;

4. При липса на уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне на вземания, съдебният изпълнител може ли да започне изпълнение, докато не бъде връчено уведомлението за цесията на длъжника?;

5. Погасителната давност прекъсва ли се от молба за предприемане на изпълнително действие, която не е редовна – напр. поради невнасяне на дължимите се такси и разноски?

Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с посочване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в противоречие с разрешенията по което според касатора се е произнесъл въззивният съд, а основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи само бланкетно.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, е подал писмен отговор, с който не изразява изрично становище по наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, но след анализ на задължителната съдебна практика и практиката по чл. 290 ГПК във връзка с поставените въпроси заявява, че обжалваният съдебен акт се намира в съответствие с нея и касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания краен резултат въззивният съд е приел, че давността за погасяване на процесните вземания е 5-годишна, защото тяхната дължимост е установена по съдебен ред.

Съобразявайки разрешенията на ППВС № 3/1980 г., т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.05.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съдебен състав е посочил, че първото изпълнително дело – № 842/2014 г. по описа на ЧСИ С. Х., е образувано преди 26.06.2015 г. и е било висящо към тази дата, поради което петгодишната погасителна давност за вземанията е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Давността е била прекъсната на 23.08.2018 г., когато „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подало молба за конституиране като взискател на мястото на първоначалния такъв въз основа на извършена цесия на вземанията и е поискало прилагане на конкретни изпълнителни способи – налагане на запори на банкови сметки на длъжника В. Т.. Съдът е приел, че ЧСИ Х. не е взела отношение по тези искания – нито ги е оставила без движение, нито ги е отхвърлила, нито ги е уважила, но когато искането на кредитора за предприемане на изпълнително действие е направено своевременно, а действието не е предприето от съдебния изпълнител преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно. В конкретния случай, на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не са давани и съобщавани указания, които то да не е изпълнило, т. е. липсват данни поисканите изпълнителни действия да не са извършени по причина, за която отговаря дружеството.

Следващото прекъсване на погасителната давност според състава на Благоевградския окръжен съд е настъпило на 15.02.2019 г. по второто изпълнително дело – № 54/2020 г. по описа на ЧСИ Г. С., когато „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е поискало налагане на запори върху пенсията и банковите сметки на длъжника В. Т.. Според въззивната инстанция фактът, че ЧСИ С. е образувала изпълнителното дело едва на 12.02.2020 г. не може да се тълкува във вреда на взискателя, а съобщаването на цесиите на длъжника е ирелевантно за настоящия правен спор. Съдът е приел, че давността отново е прекъсната с подаване на 12.10.2021 г. на искане от взискателя за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, поради което въззивният съд е формирал краен извод, че към момента на предявяване на иска (09.02.2023 г.) петгодишната погасителна давност за процесните вземания не е изтекла, а след този момент давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземанията от длъжника – чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на обжалваното решение до касационна проверка.

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, поради което решението на Благоевградския окръжен съд не е постановено при твърдяното (имплицитно, поради липса на изрични мотиви) противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от касатора втори въпрос.

Цитираното тълкувателно решение съдържа отговор и по поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК пети въпрос - дали нередовно предявеното искане за предприемане на изпълнителни действия е годно да прекъсне давността. От разясненията на ОСГТК става ясно, че когато съдебният изпълнител не изпълни служебните си функции за поправяне на пороците на подобно искане (в което все пак е посочен начин на изпълнение), за взискателя не възникват неблагоприятни последици, свързани с течението на давносттния срок, тъй като само върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на взискателя не прекъсва давността. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което и по този въпрос не е налице заявеното допълнително селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите въпроси са във връзка с легитимацията на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да предприема валидни действия по принудително изпълнение, с които да прекъсва давността, преди цесията да е съобщена на длъжника. По отношение на същите не е обосновано приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в съответствие с указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., освен това относно значението на уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане е налице и трайна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. С оглед изложеното и по последните три поставени въпроса не се установява поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този резултат в касационната инстанция и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение