Определение № 4059 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4577/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. И. и Надежда Н. И., заедно представлявани от адв. В. Ж., срещу решение № 260166 от 23.01.2023 г. по гр. д. № 7156/2020 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение, като е потвърдено решението от 20.02.2020 г. по гр. д. № 64865/2018 г. на Софийския районен съд, е уважен искът на М. С. И. срещу В. С. И. и Надежда Н. И., за прогласяване нищожността на сключения с н. а. № 15 от 01.06.2016 г. договор за прехвърляне на идеална част от недвижим имот, срещу задължение за издръжка и гледане, на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4-то ЗЗД (поради липса на основание). Съобразно констатациите на въззивния съд, оспорената сделка от 01.06.2016 г. е с предмет 1/3 ид. ч. от апартамент № 27, находящ се на втори етаж в блок 220, вх. Б,[жк], [населено място], ведно с принадлежности. Сключена е между наследодателката Й. Б. Г. (починала на 01.07.2016 г., майка на М. и В. Истилиянови), действаща чрез пълномощник В. И., договарял сам със себе си. Твърденията на ищеца са за липса на основание на сделката, тъй като към датата на сключването ѝ прехвърлителката била в тежко здравословно състояние, имала тежко нелечимо заболяване, не можела да се обслужва, трудно говорела, не винаги разбирала какво ѝ се казва, имала силни болки, което наложило да има винаги човек при нея, предстояла ѝ операция за ампутиране на крака, поради което и у приобретателя било налице знание за предстоящата ѝ близка и неизбежна смърт. Ответниците не са подали своевременно писмен отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК - едномесечният срок за това е изтекъл на 28.04.2019 г., а приложеният по делото отговор датира от 30.05.2019 г. На същите са били връчени указания за съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му. От събраните по делото доказателства е установено, че сделката е изповядана въз основа на нотариално заверено пълномощно от 20.05.2016 г. с рег. № 411/20.05.2016 г. на нотариус с район на действие РС - С.. Пълномощното е подписано чрез поставяне на отпечатък от палеца на дясната ръка на упълномощителката, като съобразно направено отбелязване на нотариуса причината за това е „недъгавост“. Въз основа на представените препис - извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници се установява, че смъртта на прехвърлителката е настъпила на 01.07.2016 г. - един месец след изповядване на сделката. След анализ на приложената по делото медицинска документация въззивният съд е приел за доказано, че към момента на сключване на договора за издръжка и гледане прехвърлителката е била на 85-годишна възраст. Постъпила е за лечение в „МБАЛ - С.“ ЕООД на 30.03.2016 г. и била изписана на 14.04.2016 г. с водеща диагноза: „Исхемичен мозъчен инсулт в БДСМА. Синдром на тежка, до плегия левостранна хемипареза, с участие на VII и XII ЧМН в ляво“. Впоследствие отново била приета за лечение в хирургичното отделение на болницата, където постъпила на 22.05.2016 г., а на 02.06.2016 г. ѝ била извършена операция - ампутация на дясното стъпало на крака, поради обширна некроза и възпалителни изменения. На 16.06.2016 г. била изписана с водеща диагноза: „Ампутацио феморис декстра. Фасцитис Некротиканс Крурис декстра“. Приемала лекарства за артериална хипертония - III-та степен, ХИБС - ритъмна форма, сърдечна недостатъчност IV-та степен, хипотиреоидизъм - всички тези заболявания, обозначени в епикризите като придружаващи заболявания/. При произнасянето на ЛКК на 20.04.2016 г. по искането ѝ за отпускане на помощни средства /рингова инвалидна количка, комбиниран стол за баня и тоалетна, антидекубитален дюшек и антидекубитална възглавница/, били направени констатации, че същата е в увредено общо състояние, има тежък двигателен дефицит, не може да се придвижва и самообслужва, има усложнено неврологично заболяване и принудително залежаване в една и съща поза. Отчетено е също така и приложеното медицинско направление/искане от същата дата, съгласно което, при освидетелстването ѝ от психиатър на 28.04.2016 г., същата е била „в тежко общо здравословно състояние, при задоволително психично състояние, контактна“. По делото е изслушана като свидетел съпругата на ищеца, която е съобщила, че страните са били в добри отношения приживе на наследодателката както помежду си, така и с нея. След преместването ѝ да живее в [населено място], С., и след смъртта на съпруга ѝ през 2002 г., свидетелката и ищецът по делото също отишли да живеят там, за да могат да се грижат за нея, тъй като имала много здравословни проблеми. До началото на 2016 г. тя успявала някак да се обгрижва сама, но получила инсулт (в началото на 2016 г.) и здравословното ѝ състояние се влошило (имала парализа на лицето и затруднения в говора), като на 02.06.2016 г. ѝ ампутирали крака. До този момент свидетелката и съпругът ѝ се грижели за нея - когато била в дома си, Г. живеела на първия етаж в къщата, а ищецът, заедно с неговата съпруга - на втория. След изписването на Г. от болницата след ампутацията свидетелката и нейният съпруг вече не били допускани до нея от сина ѝ - ответника В.. С оглед така установената по делото фактическа обстановка Софийският градски съд е обосновал извода, че предвид тежкото здравословно състояние на прехвърлителката и липсата на каквато и да е перспектива за нейното оздравяване, обуславящи в съвкупност прогнозируемата ѝ близка смърт, както и с оглед обстоятелството, че при сключване на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане приобретателите - съпрузи, са били наясно с това, договорът е бил лишен от типизиращия го алеаторен елемент. Съдът е посочил, че когато имотът е прехвърлен само срещу задължение за бъдещи грижи при знанието на приобретателя за предстоящата близка смърт на прехвърлителя, същият е сключен без у приобретателя да е налице намерение да изпълнява поетото задължение по същество - т. е. при липса на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 4-то ЗЗД. В случая договорът е сключен единствено с оглед предоставянето на бъдещи грижи и издръжка, поради което полаганите от ответника грижи за болната преди датата на сключване на договора, макар и израз на синовна привързаност и грижа, са неотносими при преценката за наличието или липсата на основание при сключване на оспорената сделка. Постъпилата срещу така постановеното решение касационна жалба е процесуално допустима като редовна, подадена от надлежно легитимирани лица в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а в изложение към жалбата се позовават на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Изложените съображения са за допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 266, ал. 2, т. 1 вр. чл. 10 ГПК, изразяващо се в неправомерен отказ да бъдат допуснати трима свидетели. Поставя се оплакване за явна несправедливост на обжалваното решение, както и за постановяването му в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС - решение № 420 от 11.01.2012 г. по гр. д. № 99/2011 г. на III-то г. о., и решение № 98 от 07.09.2010 г. по гр. д. № 5114/2008 г. на I-во г. о., и при необсъждане на аргументите, изложени във въззивната жалба. Правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. Ответникът по касация М. С. И., чрез адв. В. Г., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване, съответно - за неоснователността ѝ по същество. Претендира разноски за адвокатска защита. Като съобрази изложеното и обсъди доводите на страните, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира, че не се обосновават предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Съображенията за това са следните: Съгласно дадените указания в т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Липсата на такъв въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това е така, тъй като касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба. Ето защо, предвид липсата на конкретно формулиран правен въпрос от касаторите, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на поддържаните оплаквания за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, посоченото основание следва да се различава от общото понятие за неправилност, визирано в разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона (когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Оплакванията на касаторите за неправилна интерпретация на събраните доказателства, неправомерен отказ за допускане на поисканите свидетели и необсъждане на доводи във въззивната жалба не съставляват довод за порок на въззивното решение от посочената категория. В случая мотивите към обжалваното решение отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, като са обсъдени събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени по делото. При констатацията за установено знание на приобретателите по договора за предстоящата близка смърт на прехвърлителката решаващите правни изводи по предмета на спора не разкриват противоречие с цитираните съдебни решения на ВКС по гр. д. № 99/2011 г. на III-то г. о., и гр. д. № 5114/2008 г. на I-во г. о., в които такъв извод не е бил направен. Несъгласието на касаторите с възприетите от въззивния съд фактически положения има значението на довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, който сам по себе си не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В нарочно определение № 273876 от 17.09.2021 г. въззивният съд е мотивирал преценката си относно недопустимостта на заявените във въззивната жалба доказателствени искания за разпит на трима свидетели поради отсъствие на процесуалните предпоставки по чл. 266 ГПК и като е посочил, че за изхода на разглеждания спор с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 4-то ЗЗД - липса на основание на договора за издръжка и гледане, е ирелевантно да се установяват дееспособността на прехвърлителката и фактът на полагането на грижи за нея от приобретателите. Този извод също не разкрива признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Във всички случаи обаче, поисканите доказателства се събират, само доколкото са допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти - в този смисъл: решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 7 от 29.01.2021 г. по т. д. № 94/2020 г. на ВКС, II-ро т. о. А в случая правен въпрос във връзка с приложението на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК и явяват ли се относими доказателства при иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4-то ГПК показания на свидетели относно знанието на приобретателя относно предстояща близка смърт на прехвърлителя, касаторите не са поставили. С оглед гореизложените съображения се налага изводът за липса на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При този изход на спора претенцията за разноски на ответника М. И. следва да бъде уважена за сумата 1 600 лв. - заплатено в брой адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 24.07.2023 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.