Определение № 51 от 01.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 30/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 във вр. с чл. 274, ал.1, т.2 ГПК. Подадена е от адв. Ж като пълномощник на С. и А. Н. и на К. и П. М. частна жалба срещу определение на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав от 08.12.2008г., по гр.д. № 3870/2006г., с което е отхвърлена молба на частните жалбоподатели за присъждане на разноски по делото. Поддържа се в частната жалба, че определението е неправилно поради нарушение на процесуалния закон. Съдът е следвало да присъди направените разноски в първата инстанция, тъй като те са за адвокатско възнаграждение и касаят цялото производство и по този начин ответниците по иска са лишени от правото да получат разноски с оглед отхвърлянето на иска им от двете инстанции. Иска се отмяна на определението и постановяване на друго, с което да бъдат присъдени претендираните 200лв. разноски за адвокатско възнаграждение. С допълнителна молба, представена по указания на касационната инстанция, дадени с разпореждане от 27.03.2009г. жалбоподателите са приложили изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Ответниците по частната жалба Б. М. и В. С. не са представили писмен отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа частната жалба и провери обжалваното определение, намира следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Жалбата подлежи на разглеждане именно по посочения по-горе ред на чл. 274, ал.2 ГПК, /без производство по допустимост по чл. 280, ал.1 ГПК, независимо от дадените указания с разпореждане № 44 от 27.03.2009г. на председателя на Второ гражданско отделение/, тъй като се касае до определение, с което въззивният съд за първи път се е произнесъл по искане за присъждане на разноски. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Частните жалбоподатели са ответници по иск на Б. М. и В. С. с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС предявен по гр.д. № 10303/2004г. на Софийски районен съд. В това производство те са били представлявани от адвокат Б, на която са заплатили възнаграждение в размер на 200лв. видно от договора за правна помощ на л.20 от първоинстанционното дело. С решението на първата инстанция искът е отхвърлен. От страна на ответниците не е било поискано присъждане на разноски и съдът не се е произнесъл по такова искане. Въззивното производство по гр.д. № 3870/2006г. е приключило с решение от 09.08.2008г., с което е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски районен съд за отхвърляне на иска. С молба от 25.09.2008г. по реда и в срока по чл. 192, ал.4 ГПК/отм./ ответниците по въззивната жалба са поискали да бъде изменено съдебното решение във връзка с претендираните от тях разноски. С молба от 21.11.2008г. молителите са уточнили, че претендират адвокатско възнаграждение в размер на 200лв., за което е приложен договор в първата инстанция. С обжалваното определение от 08.12.2008г. Софийски градски съд е отхвърлил молбата на ответниците по иска и по въззивната жалба за присъждане на разноски по делото на основание чл. 192, ал.4 ГПК/отм./. За да постанови този резултат съдът е изложил съображения, че в случая при оставяне в сила на решението въззивният съд дължи произнасяне единствено относно разноски направени пред него. Посочил е, че въззивният съд присъжда разноски, направени в първата инстанция, когато променя изхода на спора, какъвто не е настоящия случай. В допълнение съдът е отбелязал, че молбата е следвало да се отправи към Софийски районен съд. Изводите на Софийски градски съд в обжалваното определение са правилни. Действително, когато оставя в сила първоинстанционно решение въззивният съд дължи произнасяне за разноски, които са направени пред него във въззивното производство, защото се предполага, че за другите разноски /сторени в първата инстанция/ се е произнесъл първоинстанционния съд. Ако първоинстанционният съд не е разгледал въпроса за разноските, той следва да бъде сезиран по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК/отм./ В случая пред въззивния съд разноски от страна на въззиваемите не са били направени и затова той няма какво да присъди. Без значение е, че заплатеното адвокатско възнаграждение е предназначено както за защитата пред първата, така и пред втората инстанция. Чл. 64, ал.1 ГПК/отм./ има предвид направените пред съответната инстанция разноски и принципът е, че всеки съд взема предвид направените пред него разноски. Само когато втората инстанция променя изводите на първата /отменя решението/ тогава дължи преразглеждане изцяло на въпроса за разноските с оглед на променения изход на спора. Такава хипотеза не е налице в случая. Затова правилно Софийски градски съд е счел молбата за неоснователна. В обобщение, обжалваното определение е правилно и законосъобразно постановен акт, който следва да бъде потвърден. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.