Определение № 2738 от 22.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1199/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, чрез пълномощника му адв. Н. В. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 67/19.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2133/2023 г. по описа на ОС-Варна, ТО, 4 състав, с което при потвърждаване на решение № 2299/23.06.2023 г., постановено по гр. д. № 9402/2022 г. по описа на РС-Варна, 35 с-в, изцяло са уважени предявените от „Керамик Груп България” ООД срещу ЗК „Лев Инс” АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 435 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за възстановяване на сумата от 23065,28 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляваща сборът от стойността на: 1) 6 броя ламинирани стъкла VSG 24 мм. KGS 1623 мм. х 3530 мм. на стойност от 20109,60 лв., унищожени при настъпване на застрахователно събитие на 05.05.2021 г.; 2) 407,68 лв. - стойност на дървена кутия, унищожена при същото застрахователно събитие; 3) 2548 лв. - транспортни разходи, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 18.07.2022 г., до окончателно ѝ заплащане, както и за заплащане на сумата от 1755,50 лв. - законна лихва върху главното парично задължение, изтекла за периода от 15.10.2021 г. до 18.07.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като предявеният иск с правно основание чл. 435 КЗ е преждевременно предявен, като паричното вземане, негов предмет, не е изискуемо, тъй като доброволно не е сключено тристранно споразумение между застрахователя, застрахования по договора за задължително застраховане в проектирането и строителството, и пострадалия правен субект (арг. чл. 16 НУРЗЗПС), респ. липсва влязло в сила решение, с което да е уважен предявен от увреденото лице срещу застрахования иск за заплащане на обезщетение за причинените му вреди (арг. чл. 18, ал. 2 НУРЗЗПС). От друга страна, счита обжалваното решение за неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на правните доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, наведени във въззивната жалба, окръжният съд е постановил необосновано решение – макар и да не било установено в процеса на доказване, че между застрахователя, застрахования и трето увредено лице не е постигната спогодба по смисъла на чл. 16 НУРЗЗПС, той е приел, че са възникнали всички правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти. Необосновано въззивният съд е приел и, че е настъпило твърдяното застрахователно събитие, но от събраните по делото доказателства не се установявало нито противоправното поведение на служител на ищцовото дружество, нито механизма на настъпване на твърдените имуществени вреди – споразумението в този смисъл, постигнато между застрахования изпълнител (строителя) и възложителя „Лидл България” ЕООД, не обвързвало застрахователя. От друга страна, счита, че в нарушение на правилата на логическото мислене въззивният съд е приел за доказан правнорелевантния факт, че твърдяното вредоносно събитие представлява покрит застрахователен риск - това обстоятелство не било установено от събраните по делото доказателства. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в касационната жалба, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – при вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с формираната практика на ВКС, съгласно която въззивният съд следва да обоснове своите фактически и правни изводи по съществото на спора - след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът следва да обсъди и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото). Макар и касаторът да твърди, че въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационен контрол при допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (за развитието на правото и за точното прилагане на правната норма на чл. 435 КЗ, съгласно която застрахованият имал право да получи от застрахователя застрахователно обезщетение при спазване на изискванията по чл. 434 КЗ, предвиждащ, че спогодбата между увреденото лице и застрахования, както и признанието на задължението от застрахования имат действие за застрахователя, само ако той ги одобри), той не поставя конкретен правен въпрос по смисъла на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че между „Керамик Груп България” ООД и „Лидл България ЕООД енд Ко” КД е бил сключен договор за строителство, въз основа на който ищцовото дружество е следвало да извърши довършителни СМР (изграждане на депо за колички), разширение и преустройство на магазин за хранителни и битови стоки в обект, намиращ се в [населено място] и стопанисван от възложителя на работата. За обезпечаване на своята „Професионална отговорност” при извършване на уговорените СМР изпълнителят (строителят) е сключил с ответника застрахователен договор при общи и специални условия „Отговорност на участниците в проектирането и строителството по отношение на конкретен обект по чл. 173, ал. 1 ЗУТ”, с период на действие от 20.04.2021 г. до 30.09.2021 г. Съгласно констативен протокол от 05.05.2021 г. (съставен от представители на „Керамик Груп България” ООД и на „Лидл България ЕООД енд Ко” КД - без представител на ответника) ищецът е извършил транспортиране на стъкла за депото за колички от склад на „Лидл България ЕООД енд Ко” КД, намиращ се в [населено място], като транспортът е осъществен от ищеца, но около 17,30 ч., по време на разтоварване, извършвано от служителя на „Керамик Груп България” ООД - Е. Д., шест от стъклата са унищожени при падане от каросерията на камиона върху асфалта. Макар и този протокол да е бил съставен без да се е подписал представител на ответника, въззивният съд е приел, че удостоверените в този документ правнорелевантни факти се установявали от свидетелските показания на Е. Д.. От изложените от този свидетел субективни възприятия се изяснявало, че към момента на извършване на действието - 05.05.2021 г., той е бил служител на „Керамик Груп България” ООД (факт, който се оспорвал от ответника, но дори и между свидетеля и ищеца да не е съществувало трудово правоотношение, окръжният съд е счел за доказано, че това лице е изпълнявало възложена му от ищеца работа, свързана със строителството). От приетата СТЕ се установявало, че процесните стъкла не се предлагат в търговската мрежа, поради което е следвало те да бъдат заявени и изработени по поръчка - необходимите стъкла впоследствие били доставени за сметка на ищцовото дружество (съобразно представените по делото 2 броя фактури). С уведомление вх. № 11357/06.10.2021 г. изпълнителят (строителят) поискал от ответното застрахователно дружество да му бъдат възстановени разходите за покупка и доставка на шестте броя стъкла – в изпълнение на сключения между тях договор за застраховка, но застрахователят отказал да заплати претендираното застрахователно обезщетение. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че процесният договор е за задължителна застраховка, изискваща се от строителя съгласно чл. 171, ал. 1 ЗУТ, като съобразно чл. 173, ал. 1 ЗУТ тази застраховка може да обхваща не всички дейности на строителя, а само тези за конкретен обект, какъвто бил настоящият случай. По силата на чл. 171, ал. 1 ЗУТ този договор за задължителна застраховка обезпечава професионалната отговорност на строителя за вреди, причинени на други участници в строителството и/или други лица, вследствие неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им - в конкретния случай унищожаването на шестте броя ламинирани стъкла представлявало именно такова увреждащо действие, като то е извършено от лице, на което „Керамик Груп България” ООД е възложило извършването на дейности, свързани с изпълнение на договора за строителство, сключен между него и „Лидл България ЕООД енд Ко” КД. Въззивният съд е счел, че тези вреди са причинени от служител на ищеца, като между неговото противоправно поведение и настъпилия вредоносен резултат съществува необходимата причинно-следствена връзка. Вредите са настъпили за „Лидл България ЕООД енд Ко” КД, тъй като от констативния протокол от 05.05.2021 г. било установено, че транспортирането на стъклата било възложено от „Лидл България ЕООД енд Ко” КД на „Керамик Груп България” ООД във връзка с договора за строителство, като стъклата са се намирали в склад на възложител в [населено място]. Тъй като увредените вещи били движими, техен собственик бил държателят им - „Лидл България ЕООД енд Ко” КД. От заключението на приетата СТЕ се изяснявало, че релевантният вредоносен резултат не се изразравял само в стойността на унищожените стъкла (сумата, необходима за придобиването на нови), но и в разходите за тяхната доставка. Тъй като причинените на „Лидл България ЕООД енд Ко” КД имуществени вреди били възстановени от ищеца, за него се породило субективното право да иска заплащане на дължимото застрахователно обезщетение при настъпване на процесното застрахователно събитие. Въззивният съд, произнасяйки се по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, е приел, че действително съгласно клаузата, уговорена в т. 27.3 от Общите условия към застрахователния договор, застрахованият е следвало да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в срок от 7-работни дни от узнаването му, но в конкретния случай това неизпълнение на договорното задължение само по себе си не могло да бъде основание за отказ - без да бъде установено, че именно поради това неизпълнение застрахователят е бил възпрепятстван да узнае обстоятелства, водещи до увеличаване на застрахователния риск или за обстоятелствата, при които са настъпили вредите и техния размер, а също така, че евентуално не са били предприети действия за ограничаване размера на вредите. Окръжният съд е разгледал и поддържания и във въззивната жалба правен довод, че релевантното събитие не представлява покрит застрахователен риск по смисъла на уговорките в т. 3.5, т. 3.6 и т. 3.7 от Раздел III „Специални изключения”, т. 3 от Общите условия към застрахователния договор, съгласно които застрахователят не покрива по тази застраховка: 1) пълна или частична щета на движима и/или недвижима собственост на застрахования, на подизпълнител или на което и да е друго лице, работещо върху строителния обект или върху отделни негови части, а също и на техните работници, или върху чужди имущества, които са взети на лизинг, наети, приети на съхранение или под техен контрол, както и такива, които не се владеят от тях на законно основание (3.5.); 2) вреди, причинени от действия, които не се включват в професионалните задължения на застрахования или не са му възложени с договора за изпълнение на посочения в полицата строителен обект (3.6.) и 3) вреди, обезщетени по условията на задължителната застраховка на участниците в проектирането и строителството съгласно чл. 171, ал. 1 ЗУТ или покрити по други застраховки (3.7). Приел е това оплакване на въззивника за неоснователно, тъй като първата уговорка има отношение към увреждането на имущество, което е собственост на застрахования или се ползва от него на правно основание и служи за извършване на дейността му, като застрахователното покритие се изключва и за онези вещи, които не са собственост на застрахования, но фактически се владеят от него и се ползват за осъществяване на дейността му. В конкретния случай обаче унищожените стъкла нито са собственост на застрахования, нито са се намирали в негово владение и той не е осъществявал контрол върху тях. Самото разтоварване и използването на вещи, собственост на възложителя по договора за строителство, не представлявало осъществяван от изпълнителя контрол върху тях в смисъла, който се влагал в това понятие. Втората клауза обхващала вреди, настъпили при действия, които не са били възложени от възложителя по договора за строителство. В конкретния случай от събраните по делото доказателства се изяснявало, че извършването на превоза на стъклата и последващото разтоварване е било възложено от „Лидл България ЕООД енд Ко” КД, като то е било пряко свързано със задълженията на „Керамик Груп България” ООД по договора за строителство. Последната клауза също не обуславяла освобождаване на застрахователя от твърдяната имуществена отговорност - настъпилият застрахователен риск следвало да е покрит от друга застраховка, т.е. да е налице сключен договор за застраховка към момента на настъпване на застрахователното събитие. След като релевантното събитие се покривало от задължителната застраховка по чл. 171, ал. 1 ЗУТ, то застрахователят не могъл обосновано да откаже заплащането на застрахователно обезщетение под предлог, че застрахователното събитие е могло евентуално да бъде покрито от доброволна застраховка по чл. 173, ал. 2 ЗУТ - тя се сключвала било по инициатива на самия строител, било по искане на възложителя. Според въззивния съд тази кауза от общите условия би имала смисъл само при наличието на две застраховки, покриващи един и същ застрахователен риск, като чрез нея се достига до избягване на двойното обезщетяване. Окръжният съд се е произнесъл и по поддържания във въззивната жалба правен довод, че застрахователят не покрива настъпилите вредите при материалните предпоставки, уговорени в клаузите на т. 9.5 и т. 9.6 от Раздел IV „Изключени рискове” от общите условия. Изяснил, е, че, за да са налице изискванията по втората точка, следва да е доказано извършването на престъпни действия или на административно нарушение от страна на застрахования или негов служител – този факт следвало да бъде установен единствено с влязла в сила присъда или наказателно постановление, каквито не били представени в процеса на доказване по настоящото исково производство. От друга страна, тази клауза освобождавала застрахователя от отговорност при злоумишлени действия на застрахования или негов служител, като умисълът за увреда следва да бъде доказан от застрахователя - в конкретния случай той не бил навел каквито и да е твърдения за настъпване на тези факти. За приложението на клаузата, уговорена в т. 9.5, въззивният съд е приел, че тя е релевантна само в случай, че описаните в нея действия не са във връзка с изпълнение на договора за строителство, докато от доказателствата по настоящото дело се установявало, че осъществените противоправни действие били осъществени именно във връзка с този договор за изпълнение. Окръжният съд се е произнесъл и по наведеното във въззивната жалба правно твърдение, че както настоящото исково производство, така и постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо, тъй като искът за заплащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 435 КЗ е преждевременно предявен поради обстоятелството, че застрахователят не бил одобрил сключената между застрахования и възложителя спогодба (констативния протокол от 05.05.2021 г.), като е изяснил, че това одобрение би имало значение само в случаите, когато застрахователят извършва доброволно плащане. В случаите обаче, когато е налице отказ, всички факти, отнасящи се до спорното правоотношение, следва да бъдат установени в исковото производство по общия ред, като отговорността на застрахователя възниква от самото застрахователно събитие и то без каквато и да е връзка със субективното отношение на останалите участници в правоотношението към събитието. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че за ответния застраховател се е породило паричното задължение да заплати на ищеца претендираното от него застрахователно обезщетение, като по отношение на определянето на неговия размер и на обезщетението за забава окръжният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд (доколкото в самата въззивна жалба не са наведени оплаквания в тази насока). Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита на твърдени накърнени субективни материални права (арг. чл. 2 ГПК), в случай че тя е редовна (ако с нея са очертани всички правноиндивидуализиращи признаци на предявения иск – процесуалнолегитимираните страни, правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти, и вида и обема на търсената съдебна защита в приложение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждаща диспозитивното начало в българския граждански процес) и допустима (в случай че са възникнали абсолютните положителни процесуални предпоставки, респ. не са налице отрицателните абсолютни или относителни процесуални предпоставки – т. нар. процесуални пречки, обуславящи пораждането и надлежното упражняване на процесуалното право на иск). С предявения главен иск ищецът иска от съда да бъде допуснато принудително удовлетворение на претендираното застрахователно обезщетение - с помощта на държавната принуда, като обстоятелството дали е възникнал твърденият предявеното спорно материално право правопораждащ фактически състав (вкл. дали одобряването от застрахователя на постигната между застрахования и третото увредено лице спогодба по смисъла на чл. 435 КЗ, във вр. с чл. 434 КЗ представлява съставен негов юридически факт) обуславя не допустимостта, а основателността на искането за съдебна защита. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и при специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Окръжният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС. За да достигне до правния извод, че в процеса на доказване ищецът е установил всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, въззивният съд подробно е анализирал събраните по делото доказателства, като е отговорил на всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение – счел е за установено, че служител на ищцовото дружество чрез своето противоправно поведение е причинил твърдените имуществени вреди на трето на застрахователното правоотношение лице; те са били възстановени от застрахования правен субект; процесният застрахователен риск е бил покрит от сключения между страните договор за задължителна застраховка „Професионален риск” на изпълнителя (строителя); всички възражения на застрахователя в противния смисъл са били оставени без уважение, като подробно е извършено тълкуване на действителния смисъл на клаузите в общите условия, които установяват изключения от покритите застрахователни рискове, като окръжният съд детайлно е изяснил защо те не са приложими по отношение на приетите за установени по настоящото дело правнорелевантни факти. Следователно, въззивният съд, вкл. и чрез препращане към мотивите на районния съд, е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на страните относно приложимото обективно материално право, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, в какъвто смисъл са правните твърдения на касатора. Дали при извършеното тълкуване на клаузите по процесния договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност” на строителя, респ. при осъществения подробен анализ на събраните по делото доказателствени средства въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, вкл. и дали процесното вредоносно събитие представлява покрит застрахователен риск, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както бе изяснено, при обосноваване на специалното процесуално основание, уредено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка. Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС само може да го уточни и конкретизира, но не следва да го извежда от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Следователно, за развитието на правото и за точното прилагане на правната норма на чл. 435 КЗ, съгласно която застрахованият има право да получи от застрахователя застрахователно обезщетение при спазване на изискванията по чл. 434 КЗ, предвиждащ, че спогодбата между увреденото лице и застрахования, както и признанието на задължението от застрахования имат действие за застрахователя, само ако той ги одобри, касаторът не поставя конкретен правен въпрос по смисъла на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Но само за пълнота трябва да се изясни, че правната норма, уредена в 435 КЗ, във вр. с чл. 434 КЗ, чл. 16 НУРЗЗПС, чл. 18 НУРЗЗПС и чл. 171, ал. 1 ЗУТ, е ясна и непротиворечива – само спогодбата между увреденото лице и застрахования, която е одобрена от застрахователя, обвързва последния правен субект. Когато такава спогодба е постигната между застрахования и третото увредено лице без съгласието на застрахователя, при настъпил покрит застрахователен риск неговата имуществена отговорност не отпада, но в този случай ползващото се от застрахователния договор лице следва да установи – извънсъдебно пред застрахователя или при съдебен спор, всички правопораждащи спорното материално право юридически факти – чрез пълно доказване (по несъмнен, безспорен начин). В този смисъл, тази правна норма е ясна и непротиворечива, поради което не се нуждае от тълкуване. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът е поискал да му бъдат присъдени сторените пред ВКС съдебни разноски, но не е представил доказателства за тяхното извършване, поради което това процесуално искане се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд