Определение № 1953 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. В., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. П., срещу въззивно решение № 1314/03.06.2022 г. по в.гр.д. № 13035/2021 г. на Софийски градски съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Личното ползване на общ наследствен имот от един от съсобствениците и семейството му достатъчно основание ли е да се предположи, че същият не желае ползването от другия съсобственик, като води до пречки другият съсобственик да ползва имота; 2.Доказването на положителния факт на предаване на ключ опровергава ли твърдението на другата страна за препятстване ползването на общия имот, при положение, че ограничението се изразява в други действия и бездействия от страна на ползващия съсобственик; 3.Следва ли да се приеме за доказано, че с предаване ключа на съсобственика се осигурява достъпът му до имота; 4.Само по себе си предаването на ключ достатъчно основание ли е да се докаже в процеса, че не е налице препятствие за ползването на общата вещ, докато от другите доказателства е очевидно, че има нежелание за общо ползване на вещта. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. ТР №7/2012г., ОСГК и решение №50/21г. по гр.д.№3293/2019г., ІІг.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация М. А. В. – К., [населено място], оспорва касационната жалба и счета, че не следва да се допуска касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор по чл.287 ГПК. Касационната жалба е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено изцяло решение №20166180/02.08.2021 г., по гр.д. №65416/2019 г. на Софийски районен съд. С последното са отхвърлени предявените от И. А. В. срещу М. А. В. – К. искове с правно основание чл.31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД за заплащане на 9300 лева обезщетение за ползване на съсобствен имот за период 23.03.2017г. – 12.11.2019г. и мораторна лихва за период 24.04.2017г. – 20.09.2019г. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, препратил е към неговите мотиви по реда на чл.272 ГПК и е изложил съображения във връзка с релевираните във въззивната жалба оплаквания. Посочил е, че основателността на иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС включва наличието на няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/ използването й само от един от съсобствениците, 3/ писмена покана от останалите съсобственици до съсобственика, който използва вещта, да им заплати ползата, от която са лишени. Позовал се е на приетото с ТР №7/02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС, че лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, „служенето“ с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по предназначение. „Лично ползване“ е всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание. Въззивният съд, позовавайки се практика на ВКС /решение №119/2009 г. по гр.д. №3204/2008 г., ІІ г.о., решение №241/2014 г. по гр.д. №928/2014 г., І г.о./, е посочил, че за да се освободи от отговорност, съсобственикът следва да предложи на другия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможност реално да упражнява това свое право. Правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е едностранно волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл.84, ал.2 ЗЗД. В конкретния случай тези предпоставки не са налице. Страните по делото са съсобственици при равни квоти на процесния недвижим имот. От събраните по делото доказателства /показанията на разпитаните по делото свидетели/ е установено при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е осигурил на ищеца да ползва процесния апартамент според правата му в собствеността, като му е предоставил още преди процесния период, и отново след нотариалната покана, ключове от апартамента и от външната входна врата на блока, както и че ищецът лично с предоставените му ключове е посещавал апартамента няколкократно. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите, преценявайки ги по реда на чл.172 ГПК като обосновани, логични, базирани на непосредствените им впечатления и неопровергани от други доказателства по делото. Направил е извод, че никой не е пречил на ищеца да ползва имота, тъй като ответникът му е предоставил възможност за ползване, а ищецът сам се е отказал да ползва процесния недвижим имот заедно с ответника, т.е. липсва лишаване от ползване. За неотносими към отговорността на съсобственика по чл.31, ал.2 ЗС са приети доводите на ищеца относно извършени от ответника ремонтни дейности в апартамента. Извършването на ремонт в съсобствен недвижим имот от един от съсобствениците му не представлява поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Формулираните от касатора въпроси не могат да предпоставят доопускане касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Първият въпрос е изцяло неотносим към мотивите в обжалваното решение и изхода на делото. Това е така, защото е ирелевантно дали съсобственикът, установил ползване на общата вещ, желае или не да предостави ползването на другия съсобственик, след като съгласно приетото от фактическа страна по делото е категорично установено, че такава възможност е предоставена чрез предаване на всички ключове от имота. Останалите въпроси се поставят при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Не е прието, че макар да е предаден ключ от съсобствения имот на ищеца, то ответникът отказва и препятства реалното ползване. Така поставени, въпросите касаят доказателствената тежест на ищеца, а именно да докаже твърденията си, че ограничението се изразява в други действия и бездействия от страна на ползващия съсобственик. Следва да има предвид, че въпросите касаят конкретни факти по делото и преценката на доказателствата, което не може да се извърши в производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с ТР № 7/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, съгласно което правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ, съобразно дела си. То не възниква когато съсобственик отказва предоставената му от ползващия съсобственик част от общата вещ, или пък когато му е дадена възможност да полдва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва реално. След преценка на установените по делото факти и събраните доказателства, въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационните жалби основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разпределяне тежестта на доказване и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1032 лева, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.