Определение № 676 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 39/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Й. Т., чрез пълномощника й адв. А. Д., срещу решение № 262753 от 27.04.2021г., постановено по гр. д. № 3744/2020 г. на Софийски градски съд, ІV-ти “Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 173371 от 22.07.2019 г., постановено по гр. д. № 42122/2018 г. на Софийски районен съд, 48-ми състав, с което е признато за установено по предявения от „ОББ“ АД, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че „ОББ“ АД не дължи на К. Й. К. сумата от 9240 лв., представляваща съдебни разноски, за която сума въз основа на влязло в сила определение № 7509 от 14.12.2017 г., постановено по т. д. № 3627/2012 г. на Софийски районен съд, е издаден изпълнителен лист от 09.05.2018 г. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснато съществено процесуално нарушение и поради неговата необоснованост. За допускане на обжалването касаторката се позовава на 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. Следва ли да се вземе под внимание насрещно изявление за прихващане, дори да не е потвърдено със съдебно решение, ако в производството по делото са събрани доказателства за съществуването му и размера му?; 2/. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички наведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди мотивирано всички събрани доказателства, както и да обсъди всички наведени във въззивната жалба твърдения и възражения? Касаторката твърди също така, че решението е очевидно неправилно, тъй като решението е постановено с участието на младши съдия, за когото не е извършено случайно разпределение на делото съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗСВ. Ответникът по касация – „Обединена българска банка“ АД, чрез старши юрисконсулт А. А., счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, а по същество – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди решението, въззивният съд е приел, че със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена 20.05.2011 г. по ч. гр. д. № 749/2011 г. по описа на РС-Разлог, заповедният съд е осъдил „Джи Фуудс“ ООД, К. Й. Т. в лично качество и още пет лица да заплатят солидарно на „Обединена българска банка“ АД в заповедното производство сумата от 150 000 лева, частична главница по договор за овърдрафт по разплащателна сметка от 16.05.2008 г., ведно със законната лихва от 19.05.2011 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 4950 лева – разноски в заповедното производство. Посочено е, че с влязло в сила на 22.10.2014 г. решение № 3056/07.05.2014 г., постановено по гр. д. № 3777/2012 г. по описа на СГС, по реда на чл. 422 ГПК е прието за установено между „Обединена българска банка“ АД и К. Й. К. съществуването на частично вземане в размер на 150 000 лв., представляващо главница по договор за кредит от 16.05.2008 г., ведно със законната лихва за периода след 19.05.2011 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 749/2011 г. по описа на РС-Разлог. Със същото решение К. Й. К. е осъдена да заплати на ищеца сумата от 6800 лв. – съдебни разноски. На 12.01.2015 г. в полза на „Обединена българска банка“ АД е издаден изпълнителен лист за сумата от 6800 лева – съдебни разноски. Във въззивното решение е прието също, че със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени на 19.05.2011 г. по ч. гр. д. № 748/2011 г. по описа на РС-Разлог, заповедният съд е осъдил „Джи Фуудс“ ООД, К. Й. Т. в лично качество и още пет лица да заплатят солидарно на ищеца и заявител по заповедното производство сумата от 150 000 евро, частична главница по договор за договор за инвестиционен банков кредит от 07.03.2007 г., ведно със законната лихва от 19.05.2011 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 5897,49 лева – държавна такса за заповедното производство и 3383,75 лева – юрисконсултско възнаграждение в това производство. С решение от 21.07.2017 г. по гр. д. № 3627/2012 г. на СГС е прието за установено, че К. К. като поръчител по договор за инвестиционен банков кредит от 07.03.2007 г., по издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 748/2011 г. на РС-Разлог, дължи на ищеца сумата от 10 000 евро – главница, ведно със законната лихва от 19.05.2017г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 150 000 евро. В тежест на К. Й. Т. са възложени разноски в размер на 1510,16 лева. С определение от 14.12.2017 г. по гр. д. № 3627/2012 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е допълнено решението по делото, като „Обединена българска банка“ АД е осъдена да заплати на ответницата К. Й. К. сумата от 9240 лева – разноски по делото. Въззивният съд е посочил, че въз основа на този акт е издаден изпълнителен лист от 09.05.2018 г. и по молба на К. К. е образувано изпълнително дело № 261/2018 г. по описа на ЧСИ Г. К., което изпълнение е оспорено с предявения от „Обединена българска банка“ АД отрицателен установителен иск. Въззивният съд е изложил, че въз основа на издадените по ч. гр. д. № 748/2011 г. на РС-Разлог заповед за изпълнение и изпълнителен лист е образувано изп. д. № 342/2011 г. по описа на ЧСИ С. С.. По същото дело била проведена публична продан на недвижим имот, собственост на К. Й. К. и на ипотекарния длъжник Ю. Н. К., като имотът е възложен на купувач за сумата от 137 500 лева, по отношение на която е извършено разпределение с протокол от 17.10.2016 г., от която 132 485 лева са преведени на взискателя „Обединена българска банка“ АД на 24.10.2016 г. Въззивният съд е приел, че с изявление от „Обединена българска банка“ АД, адресирано до К. Й. К., чрез нотариус И. И., на основание чл. 103 ЗЗД е упражнено правото на банката да прихване изцяло своето вземане към адресата на изявлението в размер на 6800 лева, присъдено с решение от 07.05.2014 г. на СГС по гр. д. № 3777/2012 г., като е прихванала частично вземането си, което има към адресата на изявлението, в размер от 150 000 лева съгласно заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 20.0.52011 г. по ч. гр. д. № 749/2011 г. на РС-Разлог, установено с решение от 07.05.2014 г. на СГС по гр. д. № 3777/2012 г., със своето задължение към адресата в размер на 9240 лева, за което банката е осъдена съгласно определение от 14.12.2017 г. по т. д. № 3627/2012 г., с което е допълнено решение от 21.07.2017 г. по същото дело. Въззивният съд е посочил, че това изявление е получено от К. К. на 19.03.2018г., както и че в отговор на същото последната е адресирала до „Обединена българска банка“ АД свое изявлението, че не приема направеното прихващане. Според въззивния съд са били налице всички предпоставки за осъществяване на прихващане – вземанията на страните са ликвидни и изискуеми към датата, на която най-рано е могло да бъде осъществено прихващането (25.01.2018г., когато е влязло в сила определението, постановено по реда на чл.248 ГПК по гр.дело №3627/2012год. на СГС) и вземанията не са били погасени по давност. Въззивният съд е посочил, че от подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение е спряла да тече давността по арг. от чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и не е текла по време на съдебния процес относно вземането. Изложени са и аргументи, че К. К. би могла да има право да се снабди с обратен изпълнителен лист за отхвърлената част от иска по чл. 422 ГПК, но това не е основание да се отрече ефекта на прихващането, тъй като вземането на банката, установено с решението по гр. д. № 3777/2012 г. на СГС е в по-голям размер и същото не е било погасено по давност към момента на получаване на изявлението за прихващане от К. К. Т.. С тези мотиви решението на първоинстанционния съд е потвърдено изцяло. Решението е валидно и допустимо. Настоящият състав счита, че не е налице сочената от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. Както е посочено и в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС: „При уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, тоест когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение“. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на Тълкувателното решение, че действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила-от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е., когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното-поне изпълняемо, а кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия-в процеса или извън него-е без значение за обратното действие на погасителния способ. Мотивите на въззивния съд, с които е приел за осъществено възражението за прихващане, напълно съответстват на така даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване. Възражението за прихващане е връчено на касаторката на 19.03.2018 г., а твърдяното от нея вземане в резултат от незаконно проведена публична продан е установено с влязло в сила на 27.04.2018г. съдебно решение. При това положение е очевидно, че към 19.03.2018 г. касаторката не би могла да е разполагала с насрещно вземане срещу банката. Нещо повече, преди този момент банката е разполагала с правно основание за провеждане на публичната продан. Противоречи на житейската и правната логика твърдението, че и преди 27.04.2018 г. е могло да е налице вземане на касаторката, което да е трябвало да бъде зачетено от въззивния съд. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с втория въпрос на касаторката. По същество този въпрос повтаря първия. Сочи се, че не е взет предвид доводът на касаторката за валидно и изискуемо вземане към „Обединена българска банка“ АД от непозволено увреждане в размер, надвишаващ претенцията на банката. Видно е от мотивите на обжалваното решение, че съдът е обсъдил този довод на касаторката, но го е отхвърлил поради посочените по-горе съображения от материалноправно естество. Не е налице противоречие с цитираната от касатора практика относно процесуалните задължения на съда, поради което липсва и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав счита, че решението не е и очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, каквото основание за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице. Решението не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Във връзка с това основание касаторът твърди, че са нарушени правилата за формално разпределение на делата по чл. 9, ал. 1 ЗСВ, тъй като в хода на делото младшият съдия в съдебния състав, разглеждащ делото, е заменен с друг младши съдия. Тези доводи се явяват такива водещи до недопустимост или нищожност на съдебното решение, но в случая няма спор, че членовете на съдебния състав, постановил въззивното решение е от надлежно назначени съдии, а административното им разпределение в състави в съответния съд няма отношение към валидността на постановените от тях актове. Също така с с оглед и на приложената по делото заповед на председателя на Софийски градски съд и възприетия принцип на ротация на младшите съдии в гражданско отделение и това, че всеки поема висяшите дела на ротирания член от състава, в който е определен да участва не е нарушен принципът на случайно разпределение на делата.Този подход на ротация на младшите съди не представлява нарушение на съдопроизводствените правила, че делата следва да се разпределят на случаен принцип между съдиите (чл. 9, ал. 1 от ЗСВ). В този смисъл и определение № 474 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 1545 / 2019 г. на ВКС, IV г. о. Поради гореизложено настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Предвид изхода на спора на ответника следва да се присъди претендираното възнаграждение, което е определено в съответствие с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 23, т. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.