Определение № 1964 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 894/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. К. срещу решение № 1190 от 21.11.2024 г. по в. гр. д. № 705/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5257 от 18.10.2023 г. по гр. д. № 10107/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд, [населено място] иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 10.11.2016 г., за разликата над 13 000 лв. до пълния предявен размер от 37 600 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът сочи, че апелативният съд е определил размера на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди в противоречие с нормата на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/1968 г. Излага доводи, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не са съобразени видът и характеристиките на телесните увреждания, настъпилите усложнения, проведеното лечение на пострадалия, възстановителният период, степента, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, загрозяванията, причинените неудобства и негативни изживявания във връзка с травмите, прогнозата за възстановяване на ищеца, възрастта и социалното му положение. Релевира оплакване, че съставът на Софийски апелативен съд не е взел предвид обществено-икономическите условия и лимитите на застрахователно покритие към датата на увреждането. Касационният жалбоподател моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд, [населено място], представляван от процесуалния пълномощник юрисконсулт К. Я., е депозирал отговор на касационната жалба на 07.03.2025 г. Подаването на отговора следва да се приеме за неизвършено процесуално действие, тъй като представеното по делото пълномощно на юрисконсулт Я. е ограничено със срок до 31.12.2024 и въпреки дадената с разпореждане от 25.03.2025 г. на администриращия жалбата съд възможност ответникът не е представил надлежно пълномощно за юрисконсулт Я. и не е потвърдил извършеното без представителна власт процесуално действие. Третото лице помагач на страна на ответника Н. Л. А. не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че спорът във въззивното производство се свежда до размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 30 000 лв., поради което след отчитане на изплатената от ответника сума за обезщетяване на тези вреди от 17 000 лв. искът следва да бъде уважен за сумата от 13 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението, след обсъждане на събраните по делото доказателства, решаващият състав на въззивния съд е съобразил възрастта на ищеца към момента на инцидента – 42 години; вида и характеристиките на получените травми – закрита диафизарна фрактура на лява малкопищялна кост в горната й част, довела до трайно затруднение в движението на левия крайник за срок от 4 месеца, охлузване и оток на лява глезенна става и охлузване на лява предмишница и лакетна става – мекотъканни увреждания, довели до временно разстройство на здравето и контузия на гръден кош; носенето от пострадалия на гипсова лонгета за 4 седмици и ортопедична ортеза за 3 седмици; удълженият период на лечение с оглед естеството на травматичните увреждания - 4 месеца; интензитетът на болките и страданията, които са били силни в първите 3-4 седмици след ПТП и за около 2-3 седмици в началото на проведената рехабилитация, в останалото време – периодично появяващи се при претоварване на левия крайник и промяна във времето; невротичната симптоматика при ищеца вследствие инцидента с характеристиката на смесена тревожно-депресивна реакция протрахиран ход в границите на адаптационно разстройство, която е преодоляна след няколко месеца; невъзстановеното напълно качество на живот на увредения; останалата деформация – костен калус, която не оказва влияние върху движенията и трудовата дейност на ищеца. Решаващият състав е взел предвид и заключението на съдебно-медицинската експертиза, че при прегледа на ищеца /6 години след ПТП/ фрактурата е зараснала окончателно, движенията на колянната и глезенната става са в норма, походката е нормална, като нужда от лечение няма. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съставът на Софийски апелативен съд е отчел икономическите условия в страната и лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към края на 2016 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?; 3. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните указания, въведени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?“ Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС- ППВС№ 4/1968 г., решение № 141 от 19.08.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 276 от 12.12.2018 г. по т. д. № 2346/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 47 от 01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 50011 от 16.02.2023 г. по т. д. № 945/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 195 от 29.11.2023 г. по гр. д. № 348/2023 г. на ВКС, I г. о., решение № 50140 от 04. 12. 2023 г. по т. д. № 1873/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50066 от 15. 01. 2024 г. по т. д. № 1196/2022 г. на ВКС, II т. о. Въпросите от изложението на основанията за достъп до касационен контрол следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и посочените от касационния жалбоподател, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент – момента на настъпване на увреждането. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент. В посочения смисъл са решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. В настоящия случай, след обсъждане на доказателствата по делото, е мотивирана преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП, като са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е отчел възрастта на ищеца, вида, характеристиките и тежестта на телесните му увреждания, проведеното му лечение, съпроводено с обездвижване, продължителността на възстановителния период, болките и страдания, остатъчната деформация върху фрактурата и данните за пълното възстановяване на увреденото лице, негативните психични изживявания при ищеца вследствие увреждането, както и социално-икономическите условия и нивата на застрахователно покритие към датата на настъпване на ПТП. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, от страна на въззивния съд налага извод, че не се е осъществило основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение