Определение № 60160 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4344/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 209/16.09.2021 г. по в.ч.гр.д. № 485/2021г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2-ри граждански състав, е потвърдено определение № 408 от 28.06.2021 г., постановено по гр.д.№1400/2021 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е прекратено производството по делото по предявените от М. А. Г.-Д. срещу Пловдивския окръжен съд по реда на чл.2а ЗОДОВ като частични искове за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 324500 лв. (а според петитума на исковата молба от 29500 лв.), частично от 3500000 лв., и на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 190000 лв. ( а според петитума на исковата молба от 10000 лв.), частично от 500000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.07.2020 г. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 3938/06.10.2021 г., подадена от М. А. Г.-Д., с оплаквания, че е неправилно, незаконосъобразно, постановено при явно и доказано използване на служебно положение, при явно неизпълнение на закона и реализация на Закона Магнитски и с искане да бъде отменено. Поддържа, че при постановяване на обжалваното определение е налице налагане на двоен стандарт, доколкото в други подобни случаи на предявени искове срещу Пловдивския окръжен съд по реда на чл.2а ЗОДОВ, на основание чл.7, ал.2 ЗОДОВ производството е било прекратявано и делата са били изпращани по подсъдност на Окръжен съд – Пазарджик, който е най-близкият родово компетентен окръжен съд. Според жалбоподателя делото е следвало да се изпрати на Апелативен съд-Пловдив за определяне на съд, който да разгледа делото, а не да бъде прекратявано. Поддържа, че прекратяването на производството в случая представлява отказ от правосъдие и грубо нарушаване на закона. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – в нарушение на практиката на СЕС е нарушено правото ѝ на справедлив процес от безпристрастен съд, както и в нарушение на чл.6 ЕКПЧ е ограничен достъпът до справедлив и безпристрастен съд. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд-Пловдив, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гр.д.№1400/2021г. по описа на Пловдивския окръжен съд е образувано по предявени от М. А. Г.-Д. срещу Пловдивския окръжен съд по реда на чл.2а ЗОДОВ искове за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 324500 лв. като частичен от 3500000 лв. и за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 190000лв. като частичен от 500000лв., ведно със законната лихва от 23.07.2020 г. до окончателното плащане. В исковата молба, непосредствено преди обстоятелствената ѝ част, е посочено, че предвид факта, че заведените в СГС и СРС искови молби срещу Пловдивския окръжен съд, които преди повече от седем месеца е трябвало да бъдат прехвърлени по подсъдност на Пловдивския окръжен съд, са изчезнали, подателят на исковата молба е принуден да заведе същата директно в Пловдивския окръжен съд срещу Пловдивския окръжен съд. Предвид това уточнение, съдържащо се в подадената на 01.06.2021 г. искова молба, с разпореждане №442 от 03.06.2021 г. съдията докладчик по гр.д.№1400/2021 г. е разпоредил да се изискат справки от Софийски районен съд и Софийски градски съд за това дали към настоящия момент са образувани и висящи дела с ищец М. А. Г.-Д. и ответник Пловдивския окръжен съд, а в случай, че такива са налице, да се посочи на какъв етап от производството са и да се изпрати копие от исковата молба с цел евентуално приложение на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. В отговор на писмото, изпратено въз основа на това разпореждане, е постъпил отговор от Софийски градски съд, че по посочените в разпореждането критерии по описа на I-25 състав, ГО при СГС е разпределена искова молба с вх.№ 92987/16.09.2020 г., по която е образувано гр.д.№9779/2020 г. със страни: М. А. Г.-Д. срещу Пловдивския окръжен съд с правно основание чл.2а ЗОДОВ. Приложен е и заверен препис от исковата молба, като е посочено, че гр.д.№9779/2020 г. е на етап проверка на редовността на исковата молба. При извършена проверка въз основа на данните от постъпилия от СГС отговор съдията-докладчик по гр.д.№1400/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд е констатирал, че исковата молба, въз основа на която е образувано производството по гр.д.№1400/2021 г. по описа на ПОС и исковата молба, въз основа на която на 16.09.2020 г. е образувано производството по гр.д.№9779/2020 г. по описа на СГС, са напълно идентични – водят се между едни и същи страни (на страната на ищеца и на страната на ответника), на едно и също основание и за същото искане, поради което е приел, че са налице предпоставките на чл. 126 ГПК и с определение №408/28.06.2021 г. е прекратил производството по гр.д.№1400/2021 г. В обжалваното определение освен тези данни е посочено също така, че според писмо №5817/09.07.2021 г. от Софийски градски съд, пред този съд между същите страни има образувано и гр.д.№7075/2021 г., което е прекратено и изпратено на Софийския апелативен съд с определение от 05.07.2021 г. за определяне на компетентен съд, като е повдигнат спор по подсъдност по реда на чл. 122 ГПК между Софийски градски съд и Софийски районен съд по гр.д.№44556/2020 г., образувано по искова молба, подадена от М. Г. А.-Д., преобразувано в гр.д.№17075/2021 г. на СГС. Посочено е, че въз основа на справка, извършена в ЕПЕП, е установено, че предмет на исковата молба са същите претенции за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Изложени са съображения, че сезираният с исковата молба съд следва при постъпването ѝ първо да извърши преценка относно това дали по правилата на родовата и местната подсъдност (в случаите, в които съдът служебно следи за спазването на местната подсъдност) е компетентен да разгледа предявените искове и при извод за надлежното му сезиране съобразно тези правила да прецени дали съдията-докладчик, на когото делото е разпределено, може да участва в неговото разглеждане от гледна точка на основанията за отвод по чл. 22, ал.1 ГПК. Посочено е, че едва ако поради отвод на всички съдии от съответния съд разглеждането на делото стане невъзможно, същото се изпраща за разглеждане в друг равен съд от горестоящия нему на основание чл. 23, ал. 3 ГПК, като е прието, че така посоченото основание за определяне на друг, равен по степен съд в случая не е било налице, тъй като съдиите от състава на сезирания Окръжен съд-Пловдив не са отстранени от разглеждането на делото. С оглед на това за неоснователни са приети доводите на частния жалбоподател, че делото е следвало да бъде изпратено на Апелативен съд-Пловдив като по-горна инстанция за определяне на друг равен по степен съд. Изложени са и съображения, че постановяването на съдебен акт от съдия, за когото е съществувало основание по чл. 22, ал. 1 ГПК за отстраняване от разглеждането на делото, не обосновава нищожност или недопустимост на този акт, а би рефлектирала върху правилността му в случай, че поради предубеденост на съдията сее достигнало до противоправен краен резултат. Посочено е също така, че доколкото в производството по подадената частна жалба Апелативен съд-Пловдив действа при условията на пълен въззив, без да е ограничен от оплакванията в жалбата, той е длъжен да провери служебно всички правно релевантни факти, за да осигури прилагането на процесуалния закон, с което би било отстранено евентуално допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение. С оглед данните, съдържащи се в подадената от Пловдивския окръжен съд искова молба с вх.№3191/01.06.2021 г. и в постъпилите по делото писма от СГС, въззивният съд е приел, че делата пред ПОС и СГС се водят между едни и същи страни и на едно и също основание, което се отнася и до предявените първоначално пред СРС искове, по отношение на които е повдигнат спор за подсъдност. Взето е предвид, че разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК предвижда като изключение, че не се прекратява служебно от съда делото за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск, както и че не е налице процесуална пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични искове се отнасят до различни части от вземането, като за целта е необходимо в първоначалната искова молба да е посочено изрично, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право. Изложени са обаче съображения, че ако с последващия частичен иск е предявена същата част от вземането, която е предмет на първоначалния частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, е налице процесуална пречка по смисъла на чл. 126 ГПК и производството по последваищя частичен иск следва да бъде прекратено. Прието е, че в случая е налице именно последната хипотеза – в първоначално подадените на една и съща дата пред СГС и пред СРС искови молби изрично и посочено, че се претендират частично обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, като в настоящата искова молба пред Окръжен съд-Пловдив претенциите отново са частични и в нея не е посочено, че те саза друга, различна от вече предявената пред СГС и СРС част от вземанията. Взето е предвид, че в подадената до Окръжен съд – Пловдив искова молба дори е посочено, че ищецът е била принудена да подаде тази искова молба директно до ПОС срещу ПОС, тъй като заведените от нея пред СГС и СРС искови молби били изчезнали и не били прехвърлени по подсъдност на Пловдивския окръжен съд, което изявление недвусмислено сочи, че с настоящата искова молба се предявява същата част от вземанията, която вече е била предявена. Поради това е прието, че производството по сега предявените частични искове правилно е прекратено с обжалваното определение на Окръжен съд-Пловдив. При така изложените от въззивния съд съображения и установените по делото данни, следва да се приеме, че не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. На първо място по причина, че според практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 ЕКПЧОС, от съществено значение е общата оценка на производството като цяло – дали производството е справедливо или не се определя от оценката му в неговата съвкупност (така Ankerl v. Switzerland, § 38; Centro Europa 7 S.R.L. and Stefano v. Italy, § 197). Приема се, че изхождайки от това, възможните недостатъци във връзка със справедливостта на производството, може при определени условия да бъдат санирани на по-късен стадий или на същата инстанция (така Helle v. Finland) или от висщестоящия съд (така Schuler-Zgraggen v. Switzerland, § 52). Съображения в същия смисъл са изложени и в обжалваното определение, като е взето предвид, че постановеният от първоинстанционния съд акт, за който жалбоподателят поддържа, че е постановен в нарушение на принципите на справедлив процес и от безпристрастен съд, подлежи на пълен контрол от въззивната инстанция при условията на пълен въззив, при което неправилното приложение на закона би могло да бъде преодоляно. Или както СЕС приема в своята практика, процесуалната грешка може да бъде поправена само ако процесното решение (съдебен акт) подлежи на преразглеждане от независим съдебен оргат, който има пълна юрисдикция и самият предоставя гаранциите, изисквани от чл. 6, § 1. Това, което е от значение, е обхватът на компетентността на съда, в който се подава жалбата, а това се проверява в светлината на обстоятелствата по конкретното дело (така Obermeier v. Austria, § 70). В случая като особено съществено следва да бъде определено обстоятелството, че Апелативен съд – Пловдив, който е постановил обжалваното определение, т.е. е извършил проверка по правилността му при условията на пълен въззив, би постановил акт като въззивна инстанция и в хипотеза, при която този акт беше постановен от Пазарджишкия окръжен съд. Следва да се отбележи също така, че в обжалваното определение въззивният съд е изложил подробно всички установени по делото факти, както и своите правни съображения по приложението на процесуалния закон, т.е. постановил е акт по съществото на процесуалния спор. Аналогични съображения СЕС излага в своята практика и относно разбирането за правораздаване от безпристрастен съд, вкл. във връзка с правилата за отвод на съдията, каквито са изложени и в обжалваното определение. Още повече като се вземе предвид, че първоинстанционният съд не е излагал съображения по съществото на правния спор, а само такива, касаещи неговата допустимост. Следва да се отбележи също така, че както постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, така и обжалваното определение, съответстват на трайно установената практика на съдилищата по приложението на чл. 126 ГПК, от което също следва извод, че правото на справедлив процес не е нарушено (в този смисъл Kerojarvi v. Finland, § 42; Gorou v. Greece, § 32). В този смисъл е и практиката на СЕС, която последователно следва принципите, установени в практиката на ЕСПЧ. В изложението към частната касационна жалба не са посочени актове на СЕС в различен смисъл. И само за пълнота на изложението следва да се посочи, че правото на жалбоподателя за достъп до безпристрастен съд и за справедлив процес в случая е гарантирано от обстоятелството, че производството по подадените преди настоящата искови молби до СРС и СГС продължава. Прекратено е единствено производството по подадената от жалбоподателя искова молба до съда, за който жалбоподателят твърди, че не би могъл да бъде безпристрастен. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение