Определение № 517 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3459/20.04.2021 г. на Г. Д. Д. срещу определение № 260167 от 29.03.2021 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 182/2021 г., с което е потвърдено определение № 260570 от 25.02.2021 г. по гр.д. № 419/2021 г. на Пловдивския окръжен съд за връщане на основание чл. 130 ГПК на исковата молба на Г. Д. Д. като недопустима. В частната жалба се поддържа, че определението е незаконосъобразно, необосновано и недоказано. Жалбоподателят счита, че установяването на биологичния му произход между него и брат му е изключително важно за него и едва ли законът не би го допуснал, тъй като целта на закона е да се разрешат точно такива неясни случаи, за да не се задълбочават отношенията между спорещите – това има предвид процесуалната разпоредба на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, а не както неправилно съдът е квалифицирал, че предмет на иска му е материалноправната разпоредба на чл. 62 и чл. 63 СК. В изложението към жалбата се сочи, че е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Процесуалната легитимация на ищеца за предявяване на иска и наличието на интереса му чието право се упражнява; 2/ Правният интерес от иска, заложен в нормата на закона – интерес на ищеца, обоснован с факти от други производства; абстрактен обществен интерес; 3/ Следва ли в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск при преценката за конкуренция между принципа на биологичната реалност и принципа за стабилността на произхода, съдът да формира изводите си съобразно конкретиката на случая; 4/ В интерес на ищеца е такава хипотеза да даде приоритет на принципа на 1 стабилност на произхода, като се има предвид, че основната последица от успешно проведения отрицателен установителен иск ще даде яснота на нарушената стабилност на отношенията между него и брат му; 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, относими към спора в изпълнение на задължението си да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Представлява ли нарушаване правото на защита на страна в производството, необсъждането на нейни доводи и възражения. Позовава се на противоречива практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на ІІІ -то г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Пловдивския окръжен съд е образувано по предявен от Г. Д. Д. против Х. Д. Д. и Д. П. Д., иск за признаване за установено, че Х. Д. Д., не е биологичен брат на ищеца, при уважаването на който на основание чл. 16, ал. 2 във връзка с чл. 13 и чл. 14, ал. 1 Закон за гражданската регистрация да бъде допусната промяна на бащиното и на фамилното име на ответника Х. Д. Д., а също и промяна в акта за раждане на последния, в който да бъде заличен вписаният като негов баща Д. Х. Д., починал на 29.01.1999 г., като искът се основава на твърдението, че последният не е биологичен баща на ответника Х. Д. Д.. Първоинстанционният съд е приел, че с така подадената искова молба, по която е образувано делото, се иска установяване на факт с правно значение, предявяването на какъвто процесуалният закон – чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, допуска само в изрично предвидените от закон случаи. Приел е, че процесният случай не е такъв, тъй като в закона не е уреден иск за установяване на родство по съребрена линия. Действително според действащият Семеен кодекс /СК/ в чл. 69 урежда иск, чрез който може да се търси произход от баща, но процесуалноправно легитимирани да го предявят са само майката и детето и то в предвидените в посочената норма срокове /чл. 69 СК/. В тази връзка и поради фактът, установяването на който се претендира по исков ред, е приел, че не е изрично предвиден в закона, съответно ищецът не попада в кръга на лицата, овластени от закона да предявят иск за установяване на произхода от баща на ответника, то искът е недопустим, и на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата му молба. За да потвърди прекратяването на делото и връщане на исковата молба, въззивният съд в обжалваното сега определение е приел, че се оспорва произход от бащата, който иск е с правна квалификация чл. 62 СК. Като в посочената нарма в чл. 63 СК изчерпателно са посочени възможните ищци и 2 страни по такъв иск. Приел е, че ищецът не попада в нито една от посочените хипотези. Поради което, същият е приел, че няма право на иск. Приел е, че така предявеният иск е недопустим и правилно исковата молба е върната. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставените по-горе въпроси, свързани с наличието на правен интерес за предявяване на иск за установяване на факт /установяване на родство по съребрена линия. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на решаващия съд и негово служебно правомощие, при упражняването на което той би могъл евентуално да сподели, без обаче да е обвързан, от предложена от ищеца в исковата молба квалификация на заявената претенция. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд правилно е приел, че се оспорва произход от бащата, който иск е с правна квалификация чл. 62 СК, като в посочената норма и в чл. 63 СК изчерпателно са посочени възможните ищци и страни по такъв иск. Обжалваното определение е съобразено с трайно установената съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - определение № 395 от 24.06.2011 г. по ч. гр. д. № 362/2011 г., ВКС, IV г. о. и определение № 169 от 29.02.2012 г. по ч. гр. д. № 11/2012 г., ВКС, IV г. о. Според нея, с влизане в сила на СК /обн. ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 01.10.2 009 г./ не съществува възможността за оспорване на припознаването от трети лица. Оспорване на бащинството, както и установяване на произход от бащата може да се извърши само от майката, съпруга на майката и детето, а оспорване на припознаване, какъвто иск в случая не е предявен - от майката, детето, Дирекция "Социално подпомагане" и прокурор в определените законови срокове, но не и от всяко трето лице, което има правен интерес от това. В настоящия случай ищецът се явява трето лице и за него не съществува възможността както да оспорва бащинството, така и припознаването на детето, а също така да установява неговия произход от бащата, т. е. същият не е процесуално легитимиран да предявява тези искове и тъй като за тази процесуална предпоставка, която обуславя надлежното упражняване правото на иск, съдът следи служебно, поради което при липсата й прекратява производството по тези искове като процесуално недопустимо. Воден от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IV г. о.