Определение № 2869 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5098/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура - Велико Търново и от Б. И. А., чрез адв. Цв. М., против решение № 159/17.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 154/2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е отменено частично решение № 4/06.01.2023 г. по гр. д. № 286/2022 г. на Окръжен съд - Русе и е отхвърлен предявения от Б. И. А. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 8000 лв. до 15 000 лв. /т.е.за сумата 7000 лв./ представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение по ДП № 1140/2018 г. на РУ – Сливен /прокурорска преписка № 2219/2018 г. на РП – Сливен/, прекратено с постановление от 21.01.2022 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 11.05.2022 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението в останалите му части, с които са уважени исковете за неимуществени вреди за сумата 8000 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2022 г. до окончателното изплащане и за имуществени вреди изцяло за сумата 1750 лв. Ищецът Б. И. А. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за неимуществени вреди до присъдения от първоинстанционния съд размер от 15 000 лв., а ответникът по исковата молба Прокуратурата на Република България в частите, с които е осъден да заплати на ищеца обезщетения за претърпените имуществени и неимуществени вреди, както и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В касационната жалба на Б. И. А. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.Моли съда да уважи иска в обжалваната част,като присъди направените разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА. Като основание за допускане на касационна проверка се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материално-правния въпрос: „Следва ли при определяне на обезщетението по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът да се произнася и за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съобразно критериите, изведени от ЕСПЧ при приложение на чл. 6 ЕКЗПЧ по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ?“. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 62/29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г. на ВКС, III г. о. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; 2. ,,Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“; 3. „Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Б. И. А. от [населено място], обл. Русе неимуществени вреди, предмет на делото?“ и 4. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3/2004 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г./ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?“. Сочи, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика, изразена в ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7 от 1959 г., ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, както и с казуалната практика на ВКС - решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е недопустима, в частта,касаеща иска за обезщетение за имуществени вреди с цена 1750 лв. и следва да бъде оставена без разглеждане ,защото е под предвидения праг за допустимост до касационно обжалване от 5000 лв.за граждански дела./ чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 8000 лв. в максимална степен съответства на доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на воденото срещу него наказателно производство. Изложил е, че на ищеца е било повдигнато обвинение за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, а именно: по чл. 235, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4 НК, а след последното му привличане в качеството на обвиняем – по чл. 235, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години и глоба от 5000 лв. до 15 000 лв. Тежките обвинения безспорно са създали у ищеца страх от евентуално осъждане и ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода. По отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“ с продължителност от 2 години, 7 месеца и 4 дни /от 17.06.2019 г. до 21.01.2022 г./. Действително, в един продължителен период от време правото на ищеца да променя местоживеенето си без разрешение на съответните органи е било ограничено, но взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение е най-леката възможна съгласно закона, не е налагана по-тежка такава, не е ограничавана личната му свобода и правото му на придвижване. С оглед на това е посочил,че не може да се обоснове по-висок обем и интензитет на претърпените от ищеца вреди от приложената мярка за неотклонение, извън обичайните такива. Наказателното производство срещу ищеца е продължило от 17.06.2019 г. /датата на първото му привличане в качеството на обвиняем/ до 21.01.2022 г. /датата на постановлението за прекратяване на наказателното производство/,като в отделните си фази и етапи е протекло в разумен срок, без необосновано забавяне при провеждане на процесуално-следствените действия, като във всички случаи, в които е било необходимо, сроковете за разследване са били удължавани с постановление на компетентния прокурор по реда на чл. 234 НПК. В съдебната фаза производството не се е развило по същество, а е прекратявано в рамките на разпоредителното заседание. Приел е,че претърпените от ищеца притеснения, тревоги и страх от евентуална осъдителна присъда, както и неудобствата от взетата мярка за неотклонение са установени, но не обуславят присъждането на обезщетение в приетия от първоинстанционния съд размер,тъй като спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение, наказателното производство е било прекратено без да навлиза в съдебна фаза и без да е била постановена присъда. Няма данни стресът и притесненията от воденото наказателно производство да са довели до здравословни проблеми на ищеца,а разпитаните по делото свидетели еднозначно посочват, че след прекратяването на наказателното производство ищецът е по-спокоен, като общата му дейност с неговият брат в сферата на земеделието се развива добре. Упражняваната от Б. А. дейност като частен лесовъд не е била единствен източник на доход за него и неговото семейство. Самият ищец е споделял на брат си своята позитивна нагласа относно изхода на наказателното производство, предвид убедеността му, че извършеното от него не представлява нарушение на закона. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси,които касаят критериите при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Поставеният от касатора А. материално правен въпрос е обусловил правните изводи на съда, но е решен в съответствие с константната практика на ВКС,според която по съдебен ред незаконно обвиненият може да избира начина за защита на своите права - с иск по чл. 2б ЗОДОВ, като претендира обезщетение само за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ или с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като претендира обезщетение за всички засегнати неимуществени права.Когато неоснователната принуда е осъществена извън разумния срок за прилагането й,тя нарушава и правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок,поради което глобалното обезщетение по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ ще включи и обезщетението за накърняване на това право./ТР №1/2022г.по т.д.1/2022 г.,ОСГК/ Настоящият случай не е такъв,тъй като липсват твърдения за „неразумен срок“на наказателното производство. Първите два въпроса поставени от касатора Прокуратура на РБ, макар и формулирани общо не са разрешени в противоречие с възприетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и с константната практика на ВКС, съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва. Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, във връзка с което са формулираните в изложението трети и четвърти въпроси.По същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Предвид изхода на спора разноски на страните за настоящата инстанция не се дължат,както и не се дължи адвокатско възнаграждение на пълномощника на касатора /ищец А.. Предпоставките за уважаване на искането са изброени само в ал. 2 на чл. 38 от ЗА и те са две: да е оказана безплатна адвокатска помощ/без значение дали за лица, посочени в т. 1, в т. 2 или в т. 3/ и в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноските,т.е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.