Определение № 4028 от 01.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от М. С. А., представляван от адвокат Е. А., срещу въззивно определение № 1033 от 10.12.2024 г., постановено от Софийския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 833/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Смята, че изобщо не дължи на насрещната страна възстановяване на сторените от нея съдебноделоводни разноски по делото. Обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2, предл. 2 и т. 3 ГПК. Насрещната страна „М. Е.“ ООД, представлявано от управителя М. В. Н., чрез адв. Я. С., отговаря, че няма основание за допускане на касационно обжалванe, защото по поставените в изложението към частната жаба въпроси няма произнасяне от въззивния съд; пред него спорът е бил единствено във връзка с приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК – дължи ли се възстановяване на съдебноделоводните разноски, сторени от ответника, когато ищецът е оттеглил иска и производството по тази причина е прекратено. По същество счита частната жалба за неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: С обжалваното въззивно определение състав на Софийския окръжен съд потвърдил определение на Самоковския районен съд, с което ищецът по делото М. С. А. е осъден да заплати на ответника по иска М. Е. ООД сумата в размер на 1000 лв., на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК. Въззивният съд посочил, че ответникът има право на съдебноделоводни разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК; фактът на прекратяване на производството е достатъчен и съдът не изследва причините за оттеглянето, вкл. кой е станал причина за завеждане на делото. Заплатен е адвокатски хонорар от 1000 лв., който не се явява прекомерен, като този въпрос бил разгледан подробно от районния съд. Частният жалбоподател се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните два въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК, а само сочи, че първоинстанционният съд е разгледал този въпрос, като поддържа наличие на противоречие с ТР № 1/2013 г., обявено на 09.12.2013 г., по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2; ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 на ВКС на ОСГК на ВКС. Цитира още множество касационни решения, в които е разяснено, че въззивният съд в своето въззивно решение е длъжен да изложи собствени съображения и сам да обсъди доказателствата по делото. Следващият въпрос е дали трябва въззивният съд, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, да се съобрази с решение, постановено по преюдициално запитване, с което СЕС е посочил, че националният съд не е обвързан от Наредба № 1/2014 г. на ВАдвС, при определяне на адвокатските възнаграждения. Частният жалбоподател се позовава на тълкуването, дадено с определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 50015 от 16.02.20024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС І т.о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК е поставен въпросът: Следва ли, при определяне на разноските по трудово дело, освен правната и фактическа сложност на делото, съдът да определи разноските за адвокатско възнаграждение пропорционално на неправомерното поведение на страната и по справедливост, независимо от Наредба № 1/2004 г.. Според жалбоподателя, по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на СЕС С-438/2022 г. В изложението са поставени и въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), както следва: приложима ли е в конкретния случай разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК за недължимост на разноски в производство по трудови дела за работниците и служителите и включва ли се в разноските по см. на тази норма изплатеното адвокатско възнаграждение от ответника – работодател; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всяко от наведените в жалбата нарушения при постановяване на обжалваното определение; дължат ли се разноски за адвокатско възнаграждение на ответника – работодател, ако той с поведението си е дал повод и е станал причина за завеждане на делото от страна на работника; ако в производство по трудово дело, заведено от работник срещу ответник – юридическо лице, последният е защитаван от адвокат, следва ли да се приложи нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК за определяне на размера на адвокатското възнаграждение; допустимо ли е, при наличие на достатъчно данни по делото, по своя инициатива, съдът да освободи от заплащане по трудово дело ищец от разноски, на осн. чл. 83, ал. 2, т. 4 ГПК – поради влошено здравословно състояние. По така направената обосновка за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд намира следното: Въпросът относно мотивирането на въззивното определение е от значение за всяко производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. В случая цитираната съдебна практика е неотносима – касае мотивирането на въззивното решение – ТР № 1/2000 г. на ОСГТК при уредбата на ГПК от 1952 г., отм. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практиката на тричленни състави на ВКС при уредбата на сега действащия ГПК от 2007 г. Предметът на произнасяне, съответно мотивирането на въззивното определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, е изяснен в друг тълкувателен акт на ОСГТК на ВКС – ТР № 6/2017 г., обявено на 15.01.2019 год., по т.д. № 6/2017 г. Това тълкувателно решение не е посочено от частния жалбоподател, но то е задължително за всички съдилища и правни субекти в РБ. Налице е въпрос от значение за постановения резултат, който наистина е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и това е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос - по приложението на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в светлината на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, няма отношение към постановеното от въззивния съд. Във връзка с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК той се е аргументирал с едно-единствено изречение, че „сумата от 1000 лв. не обуславя прекомерност по см. чл. 78, ал. 5 ГПК“. Няма съображения по приложението на наредбата на ВАдвС и предвидените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения. Окръжният съд не е препратил към мотивите на първата инстанция, дори не е посочил, че е евентуално съгласен с тях. Има само констатация, че „този въпрос е бил подробно разгледан от районния съд“, но какво е отношението на въззивния към съображенията на районния съд не става ясно, липсват изобщо собствени съображения на втората инстанция. Няма основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, защото в решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г. не е разгледан въпросът, поставен от жалбоподателя. Решението на СЕС не е с оглед вида на съдебните спорове (трудов в случая), нито във връзка с „правомерно“ или „неправомерно“ поведение на страните, или пък в него е взето отношение за „пропорционалност“ и „справедливост“ на адвокатски възнаграждения, в хипотеза на възражение за прекомерност. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва изобщо обосновка за наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, което само по себе си е достатъчно за определяне на искането като неоснователно; цитирането на правната разпоредба или възпроизвеждане на съдържанието й, не съставлява надлежна обосновка, а гражданският процес е диспозитивен - съдът се произнася в рамките на очертания от страните предмет (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, част от поставените правни въпроси са неотносими – тези по приложението на чл. 83, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 4 ГПК. Разпоредбите уреждат отношения между страните и фиска – в какви хипотези такси и съдебни разноски не се дължат изобщо, а в какви хипотези съдът освобождава страните от заплащането им. В чл. 83 ГПК не се регулират отношения между страните по делото, вкл. и относно дължимите помежду им разноски. Кому се възлага тежестта за съдебноделоводните разноски, сторени от страните, съобразно крайния резултат по делото и как се определят те по размер, е уредено с правилата по чл. 78 ГПК. Неотносим е и въпросът дали се дължат разноски за адвокатско възнаграждение на ответника – работодател, ако той с поведението си е дал повод и е станал причина за завеждане на делото. Нито са твърдяни факти, нито има данни по делото, че искът е предявен поради поведението на ответника, но поради настъпили впоследствие, при висящо дело, обстоятелства, вече няма интерес за ищеца от постановяване на решение, съответно ответникът е удовлетворил интереса му. Следователно принципният отговор по този въпрос не би могъл да има значение за крайния резултат. Въпросът по тълкуване на чл. 78, ал. 8 ГПК касае законодателно уредено изключение за възлагане на разноски, когато страната не е представлявана по дело от адвокат. Нормата е с ясно определен адресати – юридически лица и еднолични търговци, защитавани по дела от юрисконсулт; тя няма и отношение към вида на спора – дали е трудов или по друг граждански процес. Въпросът: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всяко от наведените в жалбата нарушения при постановяване на обжалваното определение, касае предмета на произнасяне по чл. 274, ал. 2 ГПК и как мотивира определенията си в това производство въззивният съд. По него има формирана многобройна практика на състави на ВКС, вкл. задължителна – ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. неотносима е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наред с това, въпросът е и идентичен по съдържание с първия от изложението към касационната жалба, по който настоящият състав вече намери противоречие на постановеното от въззивния съд с цитираното тълкувателно решение, поради което е намерил основание за допускане до касационно обжалване В заключение, съставът на ВКС допуска касационно обжалване на въззивното определение, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: какъв е предметът на произнасяне и как се мотивира определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Отговор се съдържа в мотивите на ТР № 6/2017 г., обявено през 2019 г., на ОСГТК на ВКС: втората инстанция, действа при условията на пълен въззив, за разлика от правомощията й при постановяване на въззивни решения. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Това значи, че следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да разгледа и прецени релевантните и надлежно заявени аргументи, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. От друга страна, никога не е имало съмнение, че съдът е длъжен да мотивира съдебните си актове, като извършената от въззивния съд дейност по преценка и вземане на заключение в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, трябва да намери израз в мотивите на въззивното определение. Изложените съображенията трябва да са ясни, точни и пълни, достатъчни, за да се гарантира на страните ефективно правото на справедлив съдебен процес. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото разяснение, поради което определението се явява неправилно и настоящият състав следва да се произнесе по спора относно дължимостта от ищеца на ответника на съдебноделоводни разноски по чл. 74, ал. 4 ГПК и техния размер. Съставът на Върховния касационен съд установи, че М. А. е предявил срещу М. Е. ООД три обективно кумулативно съединени иска – по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. След размяна на книжата, районният съд не се е произнесъл по чл. 140 ГПК; насрочил делото в открито съдебно заседание и в него е извършил доклад по чл. 146 ГПК. В същото съдебно заседание ищецът, чрез адв. А., оттеглил исковете, без да излага други съображения. Работодателят чрез адв. С. изразил съгласие; поискал присъждане на съдебноделоводни разноски по делото, доколкото ищецът е станал причина за завеждането му, представил договор за правна помощ и платен адвокатски хонорар, както и списък по чл. 80 ГПК. Насрещната страна възразила за прекомерност на адвокатското възнаграждение, защото считала, че такова изобщо не се дължи. Първоинстанционният съд прекратил производството по делото и осъдил ищеца да заплати на ответника съдебноделоводни разноски в размер на 1000 лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за първа инстанция. Приложима за разноските по делото в отношенията между страните, при този резултат, е хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Нормата е ясна – ответникът има право на съдебноделоводните разноски при прекратяване на делото – т.е. съдът не се произнася по материалноправния спор, но ищецът, който с поведението си е станал причина насрещната страна да стори разноски по делото, вкл. за заплащане на адвокатски хонорар, дължи възстановяването им на ответника, стига последният с поведението си да не е станал причина за предявяване на иска, установено от данните по делото - арг. чл. 78, ал. 2 ГПК (напр. в хода на процеса е извършено плащане от ответника, на процеса, или той е преустановил неоснователното действие, каквото е било искането на ищеца, или е предал фактическата власт върху вещта на ищеца, след предявен иск по чл. 108 ЗС и пр.). В случая нито се твърдят, нито се установяват обстоятелства, които да изключват отговорността за разноски на ищеца по чл. 78, ал. 4 ГПК. Без значение за приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК, а и на разпоредбите на чл. 78, ал. 2 и 3 ГПК, е това, че ищецът не внася такси и разноски по делото, по силата на чл. 83, ал. 1 ГПК или друга специална норма. Подобни разпоредби, вкл. относно ищците по трудови спорове, улесняват достъпа до правосъдие на определена категория лица, по определени дела, но не предвиждат изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца или пък поради прекратяване на съдебното производство. Разходите на страната, в чиято полза е крайният резултат, вкл. и след прекратяване на производството, не могат да останат за нейна сметка, само защото е имала процесуалното положение на ответник, нито пък държавата й ги възстановява вместо страната, заради която са извършени. Следователно М. А. дължи на бившия си работодател възстановяване на сумата, заплатена от последния като възнаграждение на представлявалия го по делото адвокат. Относно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение: Съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Това означава, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения според Наредба № 1/2-004 г. на ВАдвС. Преценка, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, се извършва от съда съобразно фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и спецификата на предоставяната процесуална защита и положените усилия, труд и време при осъществяването й. В случая, предвид горните критерии, броят на предявените искове, по които адвокатът на ответника се е подготвил и изготвил отговор с мотивирани и адекватни на казуса съображения, вкл. по доказателствените искания на ищеца и е направил собствени искания по доказателствата; сложността на казуса, участието в едно открито съдебно заседание, съдът намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. не се явява прекомерно. В заключение, ищецът А. трябва да заплати горната сума на ответника по иска, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК. Като краен резултат въззивното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение