Определение № 4999 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2373/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Н. против част от решение № 41/07.03.2025г. постановено по в.гр.д. № 587/2024г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1224/25.10.2024г. постановено по гр.д. № 377/2022г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен предявеният от С. Н. Н. с ЕГН [ЕГН] против Прокуратура на Република България иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато и поддържано срещу нея незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което е оправдана с влязла в сила на 10.02.2017г. присъда № 147/13.05.2016г. постановена по НОХД № 8022/2015г. на РС – Пловдив за разликата над присъдените 10000 лв. до пълния предявен размер от 40000 лв., ведно със законна лихва считано от 09.02.2022г. до окончателното плащане, както и на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 09.02.2019г. – 08.02.2022г. за сумата над присъдените 3044.44 лв. до пълния предявен размер от 7633.32 лв. В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които исковете са уважени за сумите от 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и 3044.44 лв. – обезщетение за забава, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване, поради което е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд в нарушение на материалния закон е определил дължимото обезщетение, неотчитайки конкретната тежест на деянието, за което е постановена оправдателната присъда, както и особеностите на конкретния случай. Сочи, че въззивното решение е постановено въз основа на превратно тълкуване на т.нар специфични вреди, каквито са заеманата от ищцата публична длъжност и медийната разгласа на случая, както и неизключената от заключението на проведената СМЕ връзка между незаконното обвинение и общото и функционално състояние на зрението й. Отделно съдът не е съобразил в пълнота заключението на проведената по делото СПЕ и събраните по делото свидетелски показания при определяне на глобалния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Счита фактите, че наказателното производство се е развило в рамките на разумния срок и че взетата по-лека мярка за неотклонение не е нарушила естествения начин на живот на ищцата за негодни да обосноват справедливост на определения размер от само 10 000 лв. Ответникът по касация Прокуратура на Република България не изразява становище. Писмен отговор на касационната жалба не е депозиран от насрещната страна Прокуратура на Република България. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на неблагоприятната част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към жалбата е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: срещу ищцата било образувано наказателно производство по ДП № 26/2013г., по което с постановление от 18.09.2013г. била привлечена като обвиняема за извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. По отношение на нея била взета мярка за неотклонение – парична гаранция в размер на 2000 лв., внесена на 24.09.2013г. На 15.09.2014г. по внесен в съда обвинителен акт било образувано НОХД № 5525/2014г. по описа на РС – Пловдив, по което с присъда № 67/13.02.2015г., ищцата е била призната за невиновна в това, че в съучастие като извършител с В. Т. Т., с цел да набави за себе си имотна облага, през м. юни 2011г. в [населено място] е възбудила и до 27.08.2012г. е поддържала заблуждение у Ю. Д. К. и с това да й причинила имотна вреда в размер на 50 000 лв., като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, като е била оправдана по повдигнатото й обвинение. Постановената присъда била протестирана от РП – Пловдив и с решение № 292/01.12.2015г. по ВНОХД № 1450/2015г. по описа на ОС – Пловдив е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на РС – Пловдив, за което било образувано НОХД № 8022/2015г. С присъда № 147/13.05.2016г. по това дело ищцата отново била призната за невиновна по повдигнато й обвинение и била оправдана. По подаден протест от РП – Пловдив било образувано ВНОХД № 1564/2016г. на ОС – Пловдив, по което с окончателно решение № 32/10.02.2017г., присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена в частта, касаеща ищцата. От заключение на проведена по делото комплексна СМЕ, изготвена от вещи лица невролог и офталмолог приел за установено по делото, че при прегледа на ищцата е установен страбизъм с лява очна ябълка, с прояви характерни за увреда /пареза/ на функцията на окуломоторният нерв. Първите датирани данни за страбизъм при ищцата са от 2011г. Реално зрението с двете очни ябълки при ищцата е запазено само по себе си за всяка от тях, но е тежко и трайно увредено двуочното зрение. Понастоящем страбизмът и тоталната липса на двуочно зрение при ищцата са невъзвратими. От всички проведени специфични изследвания и прегледи на ищцата няма обективни доказателства, допускащи възможност за категорично заключение какъв тип увреда, в смисъла на причинност като фактор е причина за симптоматиката при ищцата. Анализа на симптомите и изявата им или липсата им във времето и възрастта на появата им допуска с голяма вероятност налична с голяма давност или вродена дисфункция на механизмите за фузия при двуочно гледане. Сама по себе си наличната симптоматика не може да бъде причинена от стрес или силна емоция по никакъв начин, но същите могат да бъдат в ролята на влошаващи естествените, свързани с възрастта и особеностите на пола фактори. От случайните външни фактори със значение за настъпване на подобна декомпенсация най-голямо значение имат случайните вирусни инфекции. Със заключение на съдебно психологична експертиза, изготвена от специалист клиничен психолог съдът приел за установено по делото, че при липса на данни за психичното състояние на ищцата преди незаконното обвинение, възникването на силен стрес във връзка със ситуация с непредвидим изход и възможно непреодолими последици, които изцяло променят начина на живота е естествена реакция. От незабавно настъпилите промени ищцата е била подложена на силен стрес дълго време. Понастоящем той е значително преработен и не се наблюдават психопатологични увреждания в общите психични процеси, стресът е преодолян. Все още е повишено нивото на тревожност и цялостното възстановяване зависи от много фактори. От показанията на свидетелите А. Г., М. К. и П. В. приел за установено, че воденото наказателно производство за измама се е отразило силно стресово и депресивно на ищцата, която изпитвала срам, чувствала се е омърсена, отдръпнала се е от близки и познати, затворила се в себе си. При тези факти, от правна страна въззивният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от съвкупността на събраните по делото писмени доказателства, експертни заключения и свидетелски показания са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. При доказано незаконно обвинение за установени по делото приел обичайните вреди, изразяващи се в понесени безпокойство и страх за бъдещето, напрежение и стрес от неправдата и недоверие в държавата и нейните институции, накърнено човешко достойнство и уронен авторитет, които се предполагат като житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и свободи. Като спорен пред себе си, въззивният съд приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи същия съобразил, че към момента на повдигане на незаконното обвинение ищцата е заемала длъжността зам. председател на ОбС – Пловдив, но обвинението не е засягало професионалната й сфера и длъжностното й качество; на ищцата било повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години; първоинстанционната присъда е била оправдателна, при въззивно обжалване присъдата била отменена, а делото върнато за ново разглеждане; при повторното разглеждане е постановена нова оправдателна присъда, потвърдена от въззивен съд; наложена й била лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000 лева, която не се е отразила на начина й на живот нито е ограничила възможностите й за лично и професионално развитие и общуване. Изложил съображения, че продължителността на производството е била по-малко от 4 години; развитието на наказателното производство в съдебна и досъдебна фаза. Отчел на следващо място, че повдигнатото незаконно обвинение е било медийно разгласено и намерило широк медиен отзвук. Въз основа на всички доказани обстоятелства приел за недоказани понесени от ищцата вреди, надхвърлящи обичайните такива при незаконно обвинение. Съобразил в тази връзка, че по делото не е доказана причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и влошеното здравословното състояние, доколкото съгласно кредитирано като компетентно дадено заключение на СМЕ стресът и негативните емоции по никакъв начин не могат да бъдат първопричина за страбизъм и тоталната липса на двуочно зрение при ищцата, а доколкото първите датирани данни за страбизъм при нея са от 2011г. и от всички проведени специфични изследвания и прегледи на ищцата не може да се даде категорично заключение какъв тип увреда е причина за симптоматиката при ищцата, извел извод, че липсва релевантна връзка между заболяването и незаконното обвинение на ищцата. Въз основа на комплексен анализ на всички събрани по делото доказателства извел извод, че не може да се приеме преживеният стрес от воденото против ищцата наказателно производство да е бил в такава завишена степен в сравнение с обичайния при такива ситуации, че да сочи на изключителност на понесените страх, притеснения и тревоги. Този извод подкрепил и с установеното от заключението на СПЕ сочещо липсата на психопатологични промени или трайни негативни последици за психичното здраве на ищцата, с тенденция изпитаният стрес да бъде преодолян напълно. Данни ищцата да е преживяла завишени по степен неимуществени вреди над обичайните приел, че липсват и в показанията на разпитаните по делото свидетели. Отчитайки и обстоятелството, че ищцата е била с чисто съдебно минало, обосновал, че справедливият размер на обезщетението за репариране на така понесените неимуществени вреди възлиза на 10 000 лева. За неоснователни приел оплакванията на Прокуратурата за завишен размер на обезщетението в този размер, както и претенцията надхвърляща определения справедлив размер. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът С. Н. Н. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси: 1/ Правилно ли е да се приеме, че правопораждащите факти за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ във всеки един случай са обичайните такива за всяко лице спрямо което е водено незаконно наказателно производство, приключило с оправдателна присъда без да се извърши преценка на всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са от значение за вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищцата? 2/ Длъжен ли е съдът да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства? По първия въпрос касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, а по втория – с принципните постановки на ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 30/12.06.2018г. по гр.д. № 5036/2016г. на ВКС, I ГО и решение № 164/18.03.2025г. по гр.д. № 1134/2024г. на ВКС, IV ГО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените в изложението въпроси кореспондират с основното оплакване на касатора, че въззивният съд не е обсъдил тежестта на деянието, за което е постановена оправдателната присъда; заеманата от ищцата публична длъжност и медийната разгласа на случая, както и за превратно тълкуване на претендираните „специфични вреди“ и събраните по делото доказателства. Първият въпрос е формулиран некоректно и не може да обоснове общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, тъй като изисква проверка на правилността на решението, на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и на обсъждането на събраните по делото доказателства. Тази проверка е извън предметния обхват на настоящото производство по чл. 288 вр. чл. 280 от ГПК, в което Върховният касационен съд упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Това е така, защото основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 от ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /в производство по чл. 290 от ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност /т. 1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти поотделно и в тяхната съвкупност е процесуалноправен въпрос от значение за изхода по всяко гражданско дело – включен е в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Разрешаването му удовлетворява изведеното в чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение обаче не противоречи на практиката на ВКС, поради което по него не е налице специалния критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е взел предвид конкретните обстоятелства на случая – вида, броя и тежестта на обвинението; заеманата от ищцата длъжност; продължителността на наказателното производство, извършените с участието на ищеца процесуални действия; медийното отразяване на случая степента на проявената вреда в конкретния случай; липсата на осъдителна присъда и установените негативни за ищцата последици от наказателното преследване; отчетено е, че вредите са настъпили за период от 3 години и 5 месеца, поради което принципът за справедливото им обезщетяване изисква да се отчетат емоционалното състояние и социалната изолация на ищцата и необходимостта от съответстващ й начин на живот и жизнен стандарт. Обсъдени са и обстоятелствата, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението – обвинението е извън сферата на професионалната реализация на ищцата, няма връзка със заеманата от нея публична длъжност; не е засегнало бъдещата й реализация; спрямо ищцата е взета лека мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 2000 лв.; незаконното обвинение не е засегнало по траен и необратим начин физическото и психично здраве на ищцата. По отношение на претендираното от ищцата обезщетение за понесени „специфични вреди“, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, въз основа на което извел правен извод, че по делото не е доказана пряка причинна връзка между увреждането на зрението на ищцата и незаконното обвинение, както и липсата на психопатологични промени или трайни негативни последици за психичното здраве на ищцата, с тенденция изпитаният стрес да бъде преодолян напълно. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Тази преценка не липсва в обжалвания акт. Апелативен съд – Пловдив е посочил кръга обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер. Това са вида и тежестта на повдигнатото обвинение, неговата продължителност, наложената мярка за неотклонение, отражението им върху психиката, здравето, начина на живот, социалната, професионалната реализация и всички значими за личността аспекти в конкретния случай. Определеното в случая обезщетение за претърпените от ищцата за посочения период на наказателното производство /2013-2017г./ обичайни вреди съответства и на определените в подобни случаи обезщетения в практиката на ВКС. В този смисъл въззивното решение съответства на практиката на ВКС, цитирана от касатора и друга /решение № 480 от 23.04.2013г. по гр.д. № 85/2012г., IV ГО; решение № 38 от 27.02.2020г. по гр.д. № 2720/2019г., IV ГО; решение № 53 от 7.05.2019г. по гр.д. № 3528/2018г., III ГО; решение № 36 от 31.03.2022г. по гр.д. № 2110/2021г. на ВКС, III ГО; решение № 158 от 14.03.2025г. по гр.д. № 3835/2024г., IV ГО и др./. Казуалната практика на Върховния касационен съд, на която касаторът се позовава, не разрешава поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. Посочените съдебни актове изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди търпени от незаконното наказателно преследване. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната съдебна инстанция практика. Наличието на установена задължителна и друга практика на ВКС по повдигнатия въпрос от своя страна изключва изискването за допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение поради установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и липсата на отправено искане за присъждане на разноски от правоимащата страна, разноски за настоящото производство не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение