Определение № 60676 от 04.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1489/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 266084/19.01.2021 г. на „Феникс-Н. Имоти“ ООД, представлявано от управителя В. Ш., чрез адв. И. А., срещу въззивно решение № 261709/ 10.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 15410/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 172361/22.07.2019 г. по гр. д. № 61420/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от „Феникс-Н. Имоти“ ООД срещу В. К. К. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД за сумата 13 377,88 лв., представляваща левовата равностойност на договорна неустойка за неизпълнение на задължение за заплащане на комисионно възнаграждение по договор от 21.03.2017 г. за посредничество за продажба на недвижим имот, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49932/2017 г. по описа на Софийския районен съд. В изложението на касатора основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по следните въпроси: 1) следва ли съдът да присъди дължимото се от възложителя възнаграждение, когато същото е инкорпорирано в клаузата за неустойка – твърди се противоречие с решение № 126/24.04.2012 г. по гр. д. № 563/2011 г., III г.о. на ВКС; 2) следва ли преценката за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави да се формира не само с оглед съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на всички други фактори в конкретната хипотеза; уговорката за неустойка в двоен размер на дължимото възнаграждение, нищожна ли е a priori поради накърняване на добрите нрави – сочи се противоречие с решение № 122/ 18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г., IV г.о. на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпросите: 3) следва ли съдът да се произнесе по направените от ответника възражения в тяхната последователност; 4) при заявени възражения за прекомерност на неустойката (чл. 92, ал. 2 ЗЗД) и за нищожност поради противоречие с добрите нрави предвид размера на неустойката, кое от възраженията следва да се разгледа първо; припокриват ли се възраженията, след като и двете се основават на твърдения за прекомерен размер на неустойката. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – В. К. К., представляван от адв. П. К., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор от 21.03.2017 г. за посредничество при продажба на недвижим имот, съгласно който „Феникс-Н. Имоти“ ООД осъществява посредническа дейност и предлага купувач на имота на В. К., а последният поема задължение да го продаде чрез ищцовото дружество. В изпълнение на договорните си задължения ищецът твърди, че намерил купувач за имота, но ответникът сключил с купувача „скрита“ сделка и не платил дължимото възнаграждение на посредника. В раздел 3, т. 7 от договора за посредничество е уговорено, че при извършване на сделка между собственика на имота и осигурен от ищеца купувач, без за това той да е уведомен, собственикът дължи неустойка в размер на двукратния размер на уговореното възнаграждение, което в случая възлиза на сумата 5 700 евро без ДДС, или на - 13 377,88 лв. с ДДС. Съдът е приел, че с оглед характера на възраженията направени от ответника в отговора на исковата молба и уточнени в първото по делото заседание, на първо място следва да се разгледа въпросът за действителността на клаузата за неустойка, като в зависимост от това дали същото ще бъде уважено, или не, ще зависи разглеждането и на възражението за намаляване на неустойката. Обсъждайки събраните по делото доказателства и клаузите по договора, въззивният съд е счел, че в случая уговорената неустойка е в противоречие с добрите нрави, което обосновава извод за нищожност на оспорената клауза. Към момента на сключването на процесния договор за посредничество, очакваният размер на вредите от неизпълнението му е всъщност размера на договореното възнаграждение. Целта на неустойката е да покрие тези вреди, поради което следва да е съизмерима с тях за да изпълни присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая уговореният размер на неустойката нито е съизмерим с очакваните към момента на сключването на договора за посредничество вреди, нито е в рамките на санкционната си функция като се има предвид, че ищецът е търговец и като такъв сключва посреднически сделки по занятие, респ. той е по – запознат от ответника с финансовите и правни последици от този вид сделки и тяхното неизпълнение. В заключение е направен извод, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и предявеният установителен иск за това вземане е неоснователен. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първият въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, който не е имал за предмет и не се е произнасял по въпроса за дължимостта на възнаграждението по договора за посредничество, когато същото е инкорпорирано в клаузата за неустойка. Доколкото съдът е сезиран с иск за дължимост на неустойка за неизпълнение, произнасянето по иск за дължимост на възнаграждение по договора за посредничество ще е в нарушение с принципа за диспозитивното начало. По втория поставен въпрос не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС, клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Даденото примерно изброяване на критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка - компенсаторна или мораторна; вида на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат ползвани и други критерии. Обратно - при конкретната преценка за валидността на неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън изброените примерно, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Даденото с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК разрешение е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, като константно е приемано, че въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на вредите от неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение (в т. см. - решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., І т. о.; решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г., ІІ т. о.; решение № 104 от 26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г., ІV г. о. на ВКС). В мотивите на въззивното решение са обсъдени както размерът на неустойката, така и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, обстоятелството, че една от страните е търговец и сключва такъв вид сделки по занятие. Предвид изложеното, поставеният в изложението въпрос № 2 не обуславя допускането на касационния контрол, доколкото съдът е направил конкретна преценка за валидността на неустоечната клауза, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства по делото. Третият и четвъртият въпроси в изложението нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. Съдът е длъжен да разгледа възраженията на ответника в поредността, която следва от правното им естество. Първо се разглеждат правоизключващите възражения и то в реда, според тежестта на претендирания порок (от по-тежкия порок - напр. нищожността поради противоречие със закона, към следващите основания за нищожност или относителна недействителност); след това правоунищожаващите възражения (напр. – недееспособност, грешка, насилие и др.), след това правопогасяващите (напр. – за плащане, опрощаване, прехвърляне на вземането, за прихващане и др.) и правоотлагащите възражения (за различни модалитети на сделката, за право на задържане и др.). При уважаване на правоизключващо възражение на ответника за нищожност на клаузата за неустойка, съдът няма задължение да разглежда евентуално съединеното възражение за намаляване на размера на неустойката поради прекомерност, тъй като последното предполага извод за действителност на основанието за възникване на правото на неустойка, какъвто извод в случая не е направен ( вж. в с.см. - решение № 141/14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г., IV г. о., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV г.о., решение № 136/ 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г., III г. о. на ВКС и др.) Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се разкрива въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение