Определение № 2633 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2540/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Б. М. и Р. Б. М., представлявани от адв. М. П., срещу решение № 99 от 19.07.2024 г. по в.гр.д. № 123/2024 г. на Окръжен съд – Търговище, с което, след частично потвърждаване на решение № 52 от 03.04.2024г. по гр.д. № 448/2023. на Районен съд Попово, е обявен за недействителен спрямо „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД договор за дарение на недвижим имот, извършен на 20.08.2018г. и удостоверен с нотариален акт № 124, том V, рег. № 3580, дело № 3641/2018г. на нот. П. Д., с рег. № 680 на НК, вписан в СВ – [населено място] акт № 39, том VII, дело № 1205/2018г. от 20.08.2018г., между Г. Н. М. и Б. Б. М. – като дарители, и Б. Б. М. и Р. Б. М. – като дарени, за прехвърляне на 1/6 идеална част от правото на собственост върху описания в нотариалния акт недвижим имот, на основание чл.135, ал.1 ЗЗД.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е неособосновано. Поддържат, че не е налице увреждане по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, тъй като Б. М. не е бил собственик на имота, предмет на атакуваната сделка. Твърдят, че въззивният съд не е анализирал свидетелските показания, които сочели към извод, че имотът не е придобит с общи усилия и липсва принос. Навеждат доводи, че моментът на придобиване на спорния имот, както и времето на фактическа раздяла не са обсъдени в мотивите на въззивния съд. Поддържат, че не е взето предвид и обстоятелството, че касаторът Б. М. не е изпълнил договора за издръжка и гледане и това се отразява на приноса за придобиване на имота. Считат, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото е нарушен чл.236, ал.2 ГПК във връзка с чл.273 ГПК и е налице липса на мотиви на въззивното решение. Твърдят, че е неправилен изводът на въззивния съд, че единственият начин, по който е възможно да се установи, че процесният имот не е съпружеска имуществена общност, е чрез предявяване на установителен иск по чл.211 ал.4 СК, но не е и в рамките на настоящото производството по иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочат следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. При направено възражение и оспорване в производството по чл.135 ЗЗД, че съпругът - длъжник не е собственик на имота - предмет на атакуваната сделка, и че този имот не представлява СИО, длъжен ли е съдът да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда или не със свое имущество при участието си в атакуваната сделка? По този въпрос поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички събрани доказателства, доводите във въззивната жалаба и отговора по нея и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?

Касаторите поддържат, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърдят и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е изследвал момента на придобиване на имуществото и вида на придобивното основание с оглед липсата или наличието на съвместен принос между съпрузите, като са се позовали на противоречие с практиката на ВКС, формирана в решение № 50190 от 10.02.2023 г. по т.д. № 1953/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 107 от 09.06.2015 г. по гр.д. № 2116/2013 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 193 от 22.07.2016 г. по гр.д. № 4144/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и поради липсата на анализ от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, което считат, че е в противоречие с решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр.д. № 540/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 35 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 1939/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр.д. № 479/2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Твърдят още, че въззивното решение е и очевидно неправилно.

Задължителният другар на касаторите Б. Б. М. представя молба, с която заявява, че не желае да участва в делото и не следва да носи отговорност за разноски.

Ответникът по касация „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси нито са решени в противоречие с практиката на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Претендира разноски.

Въззивният съд е приел за установено, че ответникът Б. Б. М. и свидетелката Г. Н. М. са сключили граждански брак на 04.04.1982г., който е прекратен чрез развод по взаимно съгласие на 29.06.2010г. Констатирал е, че бащата на Г. Н. М. е починал на 25.02.1992г., като след смъртта му е възникнала съсобственост по отношение на процесния недвижим имот между Р. Н. М., Г. Н. М. и тяхната майка Р. Н. А.. Посочил е, че трите са извършили доброволна делба на процесния апартамент, съгласно която притежаваната от Р. Н. А. част е прехвърлена на двете ѝ дъщери Р. Н. М. и Г. Н. М. при равни части между тях срещу задължение за издръжка и гледане на майка им. Приел е още, че на 03.08.2007г. „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е отпуснала на ответника Б. Б. М. и съпругата му Г. Н. М., които все още са били в сключен граждански брак, кредит в размер на 142 100 лева с краен срок на погасяване на кредита 25.07.2023г. Констатирал е и че на 20.08.2021г. е сключен договор за дарение, по силата на който Б. Б. М. и Г. Н. М. са дарили съсобствената си Ѕ идеална част от процесния недвижим имот на децата си Б. Б. М. и Р. Б. М.. Отчел е, че единственото възражение на въззивниците е основано на твърдението, че Б. Б. М. не е бил собственик на идеална част от процесния апартамент.

Въззивният съд е приел, че ако през време на брака единият съпруг е придобил вещно право, без това да е станало на абсолютно лично основание (дарение или наследяване), единственият начин, по който е възможно да се установи, че този имот не е съпружеска имуществена общност, е да се обори презумпцията за съвместен принос, а това може да стане само по съдебен ред чрез отрицателен установителен иск на основание чл.21, ал.4 СК. Изложил е съображения, че за възникването на съпружеска имуществена общност е определящ моментът на придобиване на вещното право на собственост, т.е. когато е придобито по време на брака, то става съпружеска имуществена общност. Установил е, че Б. Б. М. и Г. Н. М. са били съпрузи към 22.08.1997г., когато е сключен договорът за доброволна делба. Посочил е, че имотът, предмет на делбата, е придобит от родителите на Г. М. през декември 1968г. по време на действие на СК от 1968г., който въвежда института на семейната имуществена общност. Изтъкнал е, че към момента на сключване на този договор двете сестри Р. и Г. са имали по наследство от баща си по 1/6 идеална част, а майка им Р. А. като преживяла съпруга е била собственик на 4/6 идеални части от този апартамент. Посочил е, че с договора за доброволна делба майката е прехвърлила на дъщерите си срещу издръжка и гледане своите идеални части, като по този начин всяка от дъщерите става собственик на Ѕ идеална част от недвижимия имот. Взел е предвид, че майката Р. А. е била собственик на 4/6 идеални части от имота и е приел, че тя е прехвърлила на всяка от дъщерите си срещу задължение за издръжка и гледане по 2/6 идеални части от имота, като именно тези 2/6 идеални части от имота са били придобити от съпрузите М. в режим на СИО, а 1/6 идеална част от имота Г. М. е придобила по наследство от баща си и тази идеална част е била нейна индивидуална собственост. Въззивният съд е намерил, че с оглед развода на съпрузите през 2010г. собствеността върху притежаваните от тях недвижими имоти в режим на СИО, по отношение на които не е налице договореност в съдебното решение за развода, се превръща в обикновена съсобственост, като след прекратяване на брака Г. М. е била индивидуален собственик на 2/6 идеални части от процесния апартаментът, а ответникът Б. М. - на 1/6 идеална част от този имот. Изтъкнал е, че именно тази 1/6 идеална част той е дарил на децата си с дарението през 2018г., поради което предявеният иск е основателен само до размера на 1/6 идеална част от процесния имот.

В обобщение въззивният съд е приел, че ищецът се явява кредитор на първия ответник още преди извършване на процесното дарение на притежаваната от него 1/6 идеална част от имота в полза на децата му, и по този начин е увредил своя кредитор, намалявайки имуществото си. Поради това е заключил, че предявеният иск е частично основателен и следва да се уважи за 1/6 идеална част от процесния имот, с оглед на което първоинстанционното решение следва частично да се отмени за разликата над 1/6 идеална част от имота до посочената в съдебното решение ј идеална част от него, като в отменената част искът следва да се отхвърли.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният в изложението първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на съда да изследва собствеността и наличието на съпружеска имуществена общност спрямо недвижим имот, предмет на атакувана сделка, при направено възражение в производство по чл. 135 ЗЗД, е значим за делото, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд за основателност на предявения иск. Съгласно формираната практика на ВКС, обективирана в посочените от касаторите решение № 50190 от 10.02.2023 г. по т.д. № 1953/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 107 от 09.06.2015 г. по гр.д. № 2116/2013 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 193 от 22.07.2016 г. по гр.д. № 4144/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., предвид обезпечителния характер на Павловия иск и при съобразяване с разрешенията, дадени с ТР №5/2013г. от 29.12.2014г. по т.д. №5/2013г. на ОСГТК на ВКС, при надлежно въведено в производството по чл.135 ЗЗД възражение, че съпругът - длъжник не е собственик на имота, предмет на атакуваната сделка, тъй като този имот е придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на едноличен търговец и в резултат и за търговската му дейност, поради което не представлява съпружеска имуществена общност, съдът е длъжен да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда със свое имущество при участието си в атакуваната сделка. Целта е да се определи точният обем на правата, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, защото относителната недействителност на разпоредителната сделка не може да засяга личните права, притежавани от съпруга - недлъжник. Настоящият състав, като съобразява мотивите на обжалваното решение, намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС. Наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва допускане на касационен контрол на соченото от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения на страните и събраните по делото доказателства е релевантен, тъй като се явява обуславящ изхода на делтото, поради което осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По поставения въпрос е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения: решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. и др. Съгласно дадените разрешения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл.269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, а необсъждането на част от тях е обусловено от извода му за тяхната неотносимост с оглед допустимия предмет на доказване в производството по предявения иск, във връзка с което е поставен първият материалноправен въпрос. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по формулирания процесуалноправен въпрос е неоснователно.

Допускането на касационно обжалване по поставения първи въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната им жалба в размер на 116,50 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение