Определение № 1594 от 27.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 386/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ" АД и М. Г. К. срещу Решение № 337/ 03.12.2023 г. по в.т.д. № 512/ 2023 г. на АС-Варна, с което частично е отменено и частично потвърдено Решение № 131/04.08.2023 г. по гр.д. № 128/2023 г. на ОС-Разград, постановено по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ" АД го обжалва в частта за осъждането му да заплати на М. К. сумата от 60 000 лв. - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат от смъртта на майка й В. Т., настъпила при пътно-транспортно произшествие, причинено от застрахован при ответника по задължителна застраховка "Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, ведно със законната лихва от 08.07.2021 г. до погасяването. Жалбоподателят заявява оплакване за неправилност на решението на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК – поради нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приложил изискването за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като не е анализирал безспорни факти, имащи отношението към размера му, а само формално е изброил критериите за това, изведени в ППВС № 4/1968 г., и е обвързал същите с ирелевантни обстоятелства. В частност касаторът сочи, че не е отчетена възрастта на починалата и на дъщеря й, нито обстоятелството, че двете не са живели в общо домакинство, а ищецът е имал свое семейство, професия и занимание. Наред с това касаторът заявява, че необосновано е приета равна степен на съпричиняване на вредоносния резултат от водача на МПС и починалата, която е предприела пресичане на червен сигнал на светофарната уредба, въпреки че е могла да види приближаващия се с разрешена скорост автомобил, и така е допринесла в значителна степен за настъпване на събитието. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, чийто отговор счита, че е даден от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по тази жалба М. Г. К. заявява, че същата е недопустима в частта относно законната лихва, тъй като такава е присъдена с последващо решение по чл. 247 ГПК, което не е било изрично обжалвано. В останалата част счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото някои от поставените въпроси са процесуалноправни, а материалноправните не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

От своя страна М. К. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. Заявяват се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд необосновано спрямо събраните доказателства и формалната логика е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и необосновано е определил размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, без да отчете доказателствата за съществувалата интензивна положителна връзка между дъщеря и майка, задълбочена и от факта, че майката е била единственият родител, отгледал детето си. Като нарушен материален закон касаторът сочи разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, изключваща допринасянето при произшествие, настъпило с пешеходец на пешеходна пътека, включително и регулирана от светофарна уредба. Наред с това касаторът заявява нарушение на чл. 300 ГПК, тъй като не е зачетена силата на постановената срещу делинквента присъда, а в неин противовес е прието, че противоправно поведение е извършено от починалата. Допълва, че не е спазен и критерият за справедливост, установен от чл. 52 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и въпрос, чийто отговор намира за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД оспорва предпоставките за допускането й до касационен контрол, като заявява, че по част от поставените въпроси противоречието с практиката е в смисъла, аргументиран в неговата касационна жалба, а други от въпросите са казуистични. Не намира да е налице неяснота в нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, с която жалбоподателят обосновава касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Възражението на за недопустимост на жалбата на застрахователя в частта относно законната лихва върху присъденото обезщетение е неоснователно, тъй като решението за поправяне на очевидната фактическа грешка става част от поправеното решение и отделното му обжалване не е необходимо, за да настъпи и за него деволутивният ефект на подадената срещу основното решение касационна жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М. Г. К. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 150 000 лв., представляваща част от общо дължимото обезщетение (300 000 лв.) за неимуществени вреди от смъртта на майка й В. Т., настъпила на 28.12.2021 г. при пътно-транспортно произшествие, причинено от противоправното поведение на водач на автомобил, за който ответникът е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от 29.12.2021 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за установени елементите от фактическия състав на деликта (относно вината и противоправността на делинквента – позовавайки се на влязла в сила присъда) и тези на отговорността на застрахователя. Счел е, че своевременно направеното от ответника възражение за допринасяне не може да бъде уважено поради забраната на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, и като е определил справедлив размер на обезщетението от 250 000 лв., е уважил изцяло частичния иск, като е присъдил и законна лихва след уведомяването на застрахователя на 08.07.2022 г.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е стигнал до различни правни изводи относно справедливия размер на обезщетението и относно предпоставките за намаляването му поради допринасяне от страна на починалата, които въпроси са въведени като спорни с въззивната жалба на застрахователя.

Във връзка с възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е счел, че постановената присъда е установила по задължителен начин неправомерното поведение на водача на автомобила, който е нарушил задължението си да следи с необходимото внимание пътната обстановка и да се съобрази с потенциалната опасност в участък на обозначена и регулирана със светлинен сигнал пешеходна пътека, но е приел за доказано и противоправното поведение на пострадалата, която не е оповестила намерението си да пресече чрез натискане на бутона за осигуряване на зелен сигнал на светофарната уредба, регулираща движението й по пътеката, а е започнала пресичане при червен сигнал и не е пропуснала движещия се автомобил, макар същият да е могъл да бъде забелязан с оглед скоростта му на движение. Именно поради наличието на светофар съдът е намерил за неотносима разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП и е приел за основателно възражението за допринасяне. При определяне на степента му въззивният съд е отчел както възможността пострадалата изцяло да предотврати събитието (като пропусне автомобила или като сигнализира за намерението си да пресече, стартирайки ръчния режим на пешеходния светофар), така и завишените изисквания на закона за полагане на грижа от автомобилистите в градски условия и понижена видимост. Поради това съдът е заключил, че поведението на водача и на пешеходеца са в равна причинност със събитието.

Във връзка с довода за неправилно определяне на размера на обезщетението въззивният съд е извършил анализ на показанията на двама свидетели – приятелка и братовчедка на ищеца, и е приел за доказано, че починалата е била в едно домакинство с дъщеря си до навършване от нея на 26-годишна възраст, когато последната е създала свое семейство, но контактите между двете са продължили – починалата, живеейки в същия град, а през лятото – на село, е посещавала дъщеря си по време на празници и е помагала при отглеждане на внуците си. Стигнал е до извод, че отношенията между двете са типични за близки роднини, изградени чрез дългогодишни грижи на единствен родител към дете, съхранени и след достигане на пълнолетие, а в последствие продължени чрез активни контакти и взаимопомощ, макар и не толкова интензивни, както в предходните години на общо ежедневие. Психическото и емоционалното състояние на дъщерята е оценено като обичайна проява на скръб и обвинение за случилото се, но е отчетено, че страданията на ищеца, макар и намаляващи, продължават и ще влияят и занапред негативно на емоционалната му сфера. При тези съображения въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е в размер от 120 000 лв., като след отчитане на допринасянето подлежащият на присъждане размер е намален до сумата от 60 000 лв.

По жалбата на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД:

Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. Противно на довода на ответника по жалбата, въпросът може да е не само материалноправен, но и процесуален, както е разяснено в мотивите на цитираното тълкувателно решение.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Следва ли въззивният съд да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

3. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

4. Следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като отчете броя на извършените от всеки от участниците в ПТП нарушения?

Всички въпроси имат характер на правни – те касаят приложението на материални разпоредби, регулиращи спорното правоотношение (чл. 51, ал. 2, съответно чл. 52 ЗЗД), както и на процесуалните правила относно начина, по който съдът следва да процедира при решаване на спора (чл. 235, ал. 2, съответно чл. 236, ал. 2 ГПК); свързани са с наведените от касатора касационни оплаквания; могат да получат абстрактен отговор без оглед доказателствата по делото. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

По отношение на никой от тях обаче не е изпълнен допълнителният селективен критерий, тъй като същите са решени съобразно задължителната и казуалната практика на ВКС.

В частност, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд точно е приложил критериите, изведени в т. 2 на ППВС № 4/1968 г., включително отчитайки възрастта на ищеца и на починалата, отношенията между тях, както и други установени в конкретното дело обстоятелства, а именно - че ищецът е формирал собствен семеен кръг, че контактите между починалата майка и дъщеря й са били по-ограничени спрямо времето, прекарано в общо домакинство, но и че починалата е била единственият ангажиран в отглеждане на ищеца родител, че стресовата реакция, макар и с обичайна продължителност, е имала интензивен характер поради внезапността на събитието, както и че отрицателните емоции ще бъдат изпитвани и занапред. Наред с това е съобразена икономическата конюнктура в страната към датата на събитието, като са изложени конкретни факти относно средногодишния доход и съотношението му с определения от съда размер на обезщетението. Ето защо отговорът на първия въпрос е даден в съответствие с сочената от касатора практика.

Съобразно нея е процедирано от въззивния съд и по поставените втори и трети въпрос. Цитираното ППВС изисква от съда да обсъди установените обстоятелства и да формира чрез анализа им извод за справедливия размер, което е сторено от съда: той е обсъдил тежестта на всеки приет за доказан факт и значението му за размера на обезщетението (намаляващо и увеличаващо), както и е изложил мотиви защо определя същото в размер, различен от други случаи, в които е установена по-зависима връзка между починалия и увредения (напр. малолетно дете или лице, нуждаещо се от грижите на починалия). Касаторът не сочи конкретно доказателство, което да е останало необсъдено в мотивите на обжалваното решение, а възраженията му относно формираните въз основа на обсъдените доказателства изводи касаят правилността на акта и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.

При отговора на четвъртия въпрос въззивният съд също не се отклонил от служебно известната практика на ВКС, според която при установяване на противоправно поведение на пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие (създало е условия или е улеснило настъпването му), съдът дължи да отчете приноса му за настъпване на вредоносния резултат (напр. Решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. и цитираната в него практика, Решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Този подход е използван и от въззивния съд – същият е изложил мотиви относно поведението на починалата, оценил е неговата противоправност и въздействието му за реализиране на събитието, като е приел еднаква причинност на поведението на двамата участници в ПТП за настъпването му и заради това е определил дължимо обезщетение в размер на половината от справедливия размер. Не се установява отклонение и от дадените в мотивите към т. 7 от посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1/2014 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС разяснения относно двете възможни проявни форми на принос на увредения – съпричиняване на събитието или допринасяне за собствените си вреди, като по-големият размер в случая е отчетен именно поради първата от тях.

Въз основа на изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на застрахователя.

По жалбата на М. Г. К.:

Касаторът е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси:

1. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 обезщетение за вреди?

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетяване за претърпени неимуществени вреди?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира недоказани?

По съображенията, изложени по-горе относно сходните въпроси, поставени от застрахователя, съдът приема, че и поставените от увреденото лице въпроси имат правен характер. Поради това следва да се прецени удовлетворяват ли те допълнителния селективен критерий.

Първият въпрос е поставен от касатора в контекста на касационния му довод, че неправилно е изключено приложението на чл. 119, ал. 5 ЗДвП към хипотези на регулирани от светофарна уредба пешеходни пътеки. Като практика, на която даденото от въззивния съд разрешение противоречи, касаторът е посочил Решение № 50136/06.03.2023 г. по к.т.д. № 1706/2021 г. на ВКС, ТК, І отд. То обаче е постановено в хипотеза, при която пресичането на пешеходеца е било на обозначена с пътна маркировка пешеходна пътека, какъвто е фактическият състав на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, а не на пешеходна пътека, регулирана от светлинна уредба, чийто сигнал е бил нарушен от пешеходеца, както в процесния случай. В разгледания там казус делинквентът е осъден именно поради нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП и приложението на специалната норма на ал. 5 на същия член е било обусловено от така установената от наказателния съд фактическа обстановка, различна от настоящата. Поради различната конкретика на спора, предмет на разрешаване в настоящото дело, и на разрешения с цитираното от касатора решение, с последното не може да бъде обоснован допълнителният селективен критерий. Същевременно не е налице служебно известна практика на ВКС в смисъла, поддържан от касатора, и поради това по поставения въпрос не може да се допусне касационно обжалване на заявеното основание.

Вторият и третият въпрос също не удовлетворяват допълнителния селективен критерий, като аргументите за това са идентични с вече изложените по сходните въпроси на застрахователя. Към тях следва да се допълни, че посоченото от касатора Решение № 1/12.03.2021 г. по к.т.д. № 888/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., дава разрешения, с които въззивният съд се е съобразил. Според цитираното решение справедливият размер е обусловен от конкретни обстоятелства, като начин на извършване на деликта, характер, интензитет и продължителност на увреждането и на произтичащите от него физически и психологически последици, възраст и социално положение, които решаващият съд е длъжен не само формално да посочи, но и да прецени при съобразяване на общественото разбиране за справедливост, детерминирано и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, индиция за която са нормативно въведените лимити на застрахователно покритие и минималната работна заплата. Всички тези обстоятелства са отчетени от въззивния съд и за всяко от тях са изложени конкретни мотиви – защо те се приемат за доказани и как влияят върху размера на обезщетението (намаляват ли го или го увеличават спрямо други случаи на смърт на майка). Противно на довода на касатора, въззивният съд е съобразил връзката между ищеца и починалата, но в рамките на доказаната й от свидетелските показания интензивност, като оплакването за погрешна преценка на доказателствата относно тази интензивност е свързано с правилността на акта, а не с достъпа му до касационен контрол.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновавайки го с въпроса „Приложима ли е разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП към регулирани със светлинен сигнал пешеходни пътеки?“. По този въпрос действително няма постановена задължителна практика на ВКС или такава по чл. 290 ГПК (служебно известната е постановена в хипотеза на пресичане на обозначена с пътен знак пешеходна пътека или на пътека, регулирана от светофар, но при зелен сигнал за пешеходеца). Въпреки това не е необходимо допускане на касационно обжалване за целите, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП е ясна и тълкуването й във възприетия от въззивния съд смисъл следва както от систематичното й място (извън разпоредбата на чл. 120 ЗДвП, касаеща регулираните със светофарна уредба пешеходни пътеки), така и от правната логика. От една страна, нарушаването на регулацията на светофарна уредба, важима за пешеходеца, е с по-висока степен на противоправност от пресичането при друго нарушение, а същевременно то може по-лесно да способства за настъпване на произшествие поради заниженото внимание на водача на МПС, преминаващ през разрешен за него светлинен сигнал. Затова законодателят, поставяйки нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП извън разпоредбата за регулираните от светофар пешеходни пътеки (чл. 120 ЗДвП), цели да засили превантивната функция на правилата за светофарната уредба, а предложеното от касатора тълкуване би обезсмислило тази цел. Отделно от това следва да се посочи, че според влязлата в сила присъда делинквентът е нарушил чл. 20 ЗДвП, но не и чл. 119 ЗДвП, което също изключва възможността за приложение на ограничителната норма относно забраната за отчитане на допринасяне при деликт, извършен в условията на чл. 119 ЗДвП.

Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на М. К..

Застрахователят претендира юрисконсултско възнаграждение и такова му се дължи за защита по жалбата на насрещната страна. Увреденото лице също претендира разноски за адвокат, но не представя доказателства за извършването им.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,