Определение № 1284 от 27.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2714/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 237/08.08.2024г. по т.д.№ 181/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 11/05.02.2024г. по т.д.№ 714/2023 г. на Окръжен съд – Търговище. Ищецът Х. И. Х. обжалва въззивното решение, в частта му с която е отхвърлен иска му, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина му С. Х. И., настъпила при ПТП на 30.04.2023г., по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, лек автомобил, за разликата над присъдените 144 000 лева и до размера от 180 000 лева, поради прието съпричиняване на вредоносния резултат от посстрадалия, в размер на 20 %. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила: кредитиране показанията на заинтересовани от изхода на делото свидетели на ответника, в нарушение на чл. 172 ГПК, въз основа които показания е изготвено частично и заключението на САТЕ в първоинстанционното производство - опорочено по тези съображения. Касаторът счита, че ако въззивният съд бе обсъдил тези свидетелски показания, съобразно задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК и с резервата, съгласно чл. 172 ГПК, то той би установил уклончивост и противоречие в същите относно поведението на пострадалия, като участник в движението преди удара с лекия автомобил и относно позиционирането на тялото му след удара. В резултат на тези процесуални нарушения, според страната, въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че поведението на пострадалия велосипедист е било опасно за останалите участници в движението, поради криволиченето му по пътното платно, обстоятелства за каквото криволичене са заявили само свидетелите на ответника и на основание техните показания е изготвено заключението на САТЕ в тази му част. Наред с това касаторът твърди, че въззивният съд се е позовал на мотивите на постановената срещу делинквента присъда, в нарушение на чл. 300 ГПК, която разпоредба задължава гражданския съд да зачете присъдата единствено по отношение извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Същевременно намира извода на въззивния съд – че ударът е настъпил на отстояние 2,20 м. от банкета на дясната пътна лента - необоснован, както от събраните доказателства, така и от установеното в мотивите на присъдата. Необоснован намира извода на съда, че велосипедистът се е движил преимуществено в коридор, включващ и двете платна още преди завоя, на който е предприето изпреварването от делинквента, с което сам е повишил опасността за останалите участници в движението. За съществено процесуално нарушение касаторът сочи и непроизнасянето на въззивния съд по довода му за необоснованост на заключението на САТЕ, поради което същото не е следвало да се възприема безкритично / чл. 202 ГПК /. Страната намира за неправилна констатацията на вещото лице, че ако велосипедистът би се движил плътно до банкета на дясната пътна лента, то би бил осигурен необходимия динамичен коридор за безопасното му изпреварване от автомобила, без последният да навлиза в лявата пътна лента, отделена с непрекъсната разделителна линия, от която констатация е обоснован и извода за приноса му за вредоносния резултат, поради нарушение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП. Не са отчетени габаритите на велосипедиста – 0,60 см, наред с тези на автомобила – движещ се около или съвсем малко вляво от осевата линия, при ширина на пътното платно от 3,20м. и необходим динамичен коридор от 3,02 м.. Така, според касатора, придвижвайки се дори на 10 см. от края на банкета велосипедистът отново би пострадал, поради което придвижването му на 0,80 см. от банкета / което обстоятелство касаторът не оспорва /не се явява в причинност с вредоносния резултат. Застрахователно дружество “ДаллБогг:Живот и Здраве„АД оспорва въззивното решение в частта му, с която искът е уважен при прието съпричиняване от само 20 %, вместо 50 %. Страната се позовава на съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.236, ал.2 вр. с чл.269, пр. второ ГПК, поради липса на мотиви за правилността на размера на съпричиняването, определен от първоинстанционния съд. Оспорва се и правилността на така отчетения размер, предвид което въззивното решение се сочи постановено в противоречие с чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Подаден е отговор от Х. И. Х. на касационната жалба на ЗД „ДаллБогг:Живот и Здраве„АД, с който се оспорва обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, взети предвид при последващия коментар. Претендира се присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т.1 на ЗАдв. на процесуалния представител на касатора – ищец, в случай на недопускане касационно обжалване по жалбата на ответника. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, ограничени до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, настоящият състав съобрази следното: Вината на водача на застрахования при ответното дружество лек автомобил е установена с влязла в сила присъда, с която С. Б. Х. е призната за виновна в това, че на 30.04.2023 г., при управлението на лек автомобил е нарушила правилата за движение по пътищата, конкретно: чл. 20, ал. 2 ЗДвП – като водач на ППС не е намалила скоростта и не е спряла, когато по пътното платно е криволичел водача на двуколесно превозно средство С. Х. И. и чл. 42, ал. 2, т. 1 ЗдвП – като водач на ППС по време на изпреварването не е осигурила достатъчно странично разстояние между управлявания от нея лек автомобил и изпреварваното от нея двуколесно превозно средство, с което по непредпазливост е причинила смъртта на С. Х. И.. Подсъдимата е оправдана за нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Въпреки отразяването на по-горе болдваната дума „криволичел“ в диспозитива, в мотивите на присъдата наказателният съд е приел, че липсва съпричиняване от страна на пострадалия, като основание за смекчаващо вината на подсъдимата обстоятелство, обосновано с факта, че независимо от този си начин на придвижване, при приближаването на автомобила на подсъдимата пострадалият се бил изнесъл в дясната пътна лента и ударът е настъпил именно там. Въззивният съд, необвързан с мотивите на наказателния съд и конкретно – тези по въпроса за съпричиняването, които не са елемент от фактическия състав на конкретното наказуемо деяние, е обосновал противния извод. В първоинстанционното производство са изслушани свидетели на ответника - подсъдимата С. Х. и нейната майка - К. М., свидетел на ПТП, като пътувала в автомобила, управляван от С.. Последната споделя, че забелязала велосипедиста, който карал по средата на пътя, но се убедила, че няма насрещни, нито зад нея коли и като подала мигач предприела изпреварването му. Твърди, че велосипедистът рязко обърнал колелото и завил към колата, като се ударил в дясната й част отпред. Твърди, че към момента на удара колата още била в другата лента, а самият пострадал – по средата на пътя, на осевата линия, поради което го преместила, за да не му навреди и друго МПС. Свидетелката заявява, че й е невъзможно да посочи кои са били увредените части от колата и съответно от велосипеда на пострадалия, нито от какво разстояние е имала видимост към движещият се отпред велосипедист, нито на какво разстояние го е издърпала от средата на пътя. Св. К. М. споделя, че велосипедистът карал плътно до осевата линия на „неговото си„, т.е. в дясното пътно платно. Започнал да криволичи няколко пъти и в момента на изпреварването му от подсъдимата извил колелото към автомобила и се ударил, отпред вдясно, във вратата на колата. Уточнява, че видяла само завиването на колелото, защото всичко станало за секунди. Сочи че, приближавайки велосипедиста, споделили с дъщеря си съмнение, че човекът е пиян, за да кара така колелото си. Местоположението на пострадалия след удара било “между средата на платното и края вдясно “, без да е уточнено от съда какво има предвид свидетелката под „платно„ - целият път с двете пътни ленти или само дясната пътна лента. Свидетелката отрича пострадалият да е бил местен, както и да е местен автомобила след удара, до идването на полицаи и бърза помощ. Назначената САТЕ приема, че причина за настъпването на ПТП са: поведението на велосипедиста С. Х., който неправилно се е движел, криволичейки в полагащата му се лента, като с това свое действие е създал опасност за останалите участници в движението и поведението на водача на лекия автомобил, който неправилно е предприел маневра „изпреварване„, без да се убеди дали велосипедистът е възприел присъствието му и няма да възпрепятства изпреварването. Вещото лице приема, че никой от участниците в ПТП не е предприел спасителна маневра. Пътното платно било разделено на пътни ленти с непрекъсната осева линия, като ширината на дясната пътна лента била 3,20 метра. Съгласно формула за изчисление на динамичен коридор за безопасно движение на лекия автомобил, в която фигурират показателите скорост и ширина на лекия автомобил, не и ширина на изпреварваното ППС, вещото лице е изчислило ширина на този коридор от 3,02 м.. Приел е, че при тези стойности водача на автомобила е имал техническата възможност да изпревари безопасно велосипедиста, ако той се е движел възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, без да навлиза в лентата за насрещно движение. С оглед обективни следи на местопроизшествието и деформациите върху превозните средства, вещото лице е определило място на удара от 0,80 м. до 1,20 м. вляво от банкета на дясната пътна лента по посоката на движението им. Относно механизма на ПТП вещото лице приема, че изпреварвайки велосипедиста водача на лекия автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение, пресичайки единичната непрекъсната линия непосредствено преди навлизане в десен завой. Продължавайки криволичещото си движение велосипедистът се озовал непосредствено пред лекия автомобил, при което настъпил кос челен удар за автомобила – в зоната на предна дясна ъглова част / предна дясна броня, десен фар, преден десен калник и преден капак- дясна част / и удар в зоната на задното колело на велосипеда, вляво. Вследствие на удара велосипедистът е отхвърлен напред и надясно, а автомобилът се установил напред и наляво спрямо посоката на движение. При разпита си в открито с.з. на 22.01.2024 г., вещо лице Х. е пояснил, че „динамичния коридор за безопасно движение „ е безопасното странично разстояние, което лекият автомобил е следвало да осигури, за безопасно разминаване с велосипедиста и в размерите му се включва ширината на лекия автомобил – 2 м.. Посочил е, че при съблюдаването му по начало не се изхожда от изпреварване в същото пътно платно, но в конкретния случай, поради наличието на забранителна за изпреварване непрекъсната осева линия, безопасно разминаване на двете ППС е било възможно при движение на автомобила по самата осева линия, а на велосипедиста – възможно най-вдясно на границата с банкета.Допускайки безопасно придвижване на велосипедиста до около 10 см. вляво от банкета, вещото лице по същество е приело, че разликата от около метър / в действителност 1,10 м., при ширина на пътната лента 3, 20 м., от която се извади ширината на автомобила – 2 м. и отстоянието на велосипедиста от банкета – 10 см./, като междинно разстояние между автомобила и велосипедиста – е била достатъчна за безопасното им разминаване. Уточнява, че с оглед определеното място на удара, автомобилът е бил навлязъл в лентата за насрещно движение. Посочва, че за разлика от водача на лекия автомобил, велосипедистът не е имал възможност да предотврати удара, след като не е могъл да възприеме автомобила като опасност за движението си. Във въззивната си жалба ищецът е изложил съображения защо събраните свидетелски показания не следва да бъдат кредитирани, както и заключението на САТЕ, тъй като е необяснимо за въззивника, как би бил осигурен динамичен коридор от 3 м. /но като отстояние между автомобила и велосипедиста /, при ширина на пътното платно от 3,20 м. и ширина на самия автомобил от 2 м. /. По същество е наведен въззивен довод за некредитиране на събраните доказателства в цялост, без да са заявени доказателствени искания. С въззивната си жалба ответникът претендира отхвърляне на иска изцяло, поради изключителна вина за ПТП на велосипедиста, обосновавайки се с аргументи в подкрепа на правомерното управление на лекия автомобил и само в евентуалност – приемане на съпричиняване от пострадалия, аргументирано с начина му на придвижване - криволичейки и при внезапно врязване в автомобила към момента на импреварването, което обстоятелство водача на лекия автомобил не е могъл и не е бил длъжен да предвиди. Претендира се съпричиняване от 70 %, но без обосноваване от самия въззивник на приманото съотношение с отговорността на водача. Въззивният съд е мотивирал извода си за 20 % съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като е приел, че е обвързан с „характеризиращите неправомерното поведение на осъдената автомобилистка нарушения на правилата за движение по пътищата и точния механизъм на вредоносното произшествие„. Приел е, че не може да променя обективно установените факти, от които е изведена характеристиката на нарушенията, респ. противоправното поведение на водача на МПС, в частност, че велосипедистът се е движел, преминавайки от едната в другата лента за движение и към момента на удара се е оказал непосредствено пред изпреварващия го в гръб автомобил, като ударът е настъпил в дясната лента на движение, на около 2,20 м. от края на банкета, в коридор с ширина 1,55 м. в централната част на пътя / 80 см. западно и 85 см. източно спрямо разделителната непрекъсната линия /. Паралелно с предходното си съображение, въззивният съд е посочил, че и приетото по делото заключение на САТЕ е приело отстояние на удара в рамките на 0,80 м. – 1,20 м. от края на банкета на дясната лента за движение, при криволичещо движение на велосипедиста. Коментирал е, че дори при това, по-благоприятно за ищеца заключение, е обоснован от вещото лице извод за наличие на принос на пострадалия, тъй като ако би се придвижвал най-вляво на платното, разминаването на двете превозни средства би било безопасно. Съдът е приел, че при движение преимуществено в коридор, включващ и двете платна още преди завоя, в който е предприето изпреварването от лекия автомобил, велосипедистът е повишил опасността в този, изискващ повишено внимание, участък от пътя и със самото си присъствие е препятствал безопасното преминаване на останалите участници през наличните на място поредица от завои. Приел е за доказана причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, предвид избрания от него, по-удобен за преодоляване наклона на пътя, но несъмнено по - опасен за останалите участници в движението, начин на придвижване – с промяна посоката по ширината на пътното платно /„ криволичене“ /, в близост до самата разделителна линия, пресичаща коридора на движението му. Съдът изрично е посочил, че показанията на свидетелите – предвид въззивния довод за явната им заинтересованост от изхода на спора – са без значение, доколкото е достатъчно установеното място на удара – по обективни следи и установения в присъдата механизъм. Въззивният съд се е позовал на категоричния извод на вещото лице от САТЕ, че ако би се движил възможно най - вдясно на дясната пътна лента / при наличие и на удобен за придвижване банкет /, на което изискване обективно не отговаря и придвижване в диапазона 0,80 м. – 1,20 м. / приетото от САТЕ /, пострадалият би избегнал сблъсъка. Предвид това, нарушението на чл. 80, т. 2 от ЗДвП от велосипедиста е прието в причинна връзка с вредоносния резултат, а оплакването на въззивника за нелогичност и необоснованост на този извод съдът е счел за неоснователно. Създавайки изначална опасност с избор на високо рискова зона, засягаща евентуалните динамични коридори на автомобили, движещи се в коя да е от лентите, велосипедистът несъмнено е способствал за увеличаване опасността на пътя. Въззивният съд изрично е посочил, че съпоставяйки тежестта на нарушенията на двамата участници, съобразно възможностите им да избегнат произшествието, следва да бъде отчетена значително по-голямата тежест на нарушението на управляващата МПС. В тази връзка съдът е коментирал, че при вече явна за нея опасност - видимо продължително криволичене на велосипедиста в средата на пътя, непосредствено преди предупредителен знак за поредица от завои - същата е пренебрегнала предвидимо поведение на велосипедиста, създаващо реален висок риск от приближаване на траекториите на движение на двете превозни средства, при отклонението му надясно и не е съобразила управлението си с изискването за безопасност и задължението да пази водача на двуколесното превозно средство, предприемайки маневра за изпреварване, без да намали скоростта и без да отчете нужното безопасно странично разстояние. С това, приетото от първоинстанционния съд съотношение 80/20 е потвърдено като обосновано. В изложението на касатора Х. И. Х. са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли достоверността на показанията на свидетел, заинтересован от изхода на спора, да се преценява с оглед всички доказателства по делото ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК по т.д.№ 1871/2014г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1060/2014г. на І г.о., гр.д. № 4604/2014г. на ІV г.о. и гр.д.№ 6369/2014г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях ? – допълнителният селективен критерий се сочи в същата хипотеза, с позоваване на решения по гр.д.№ 78/2010 г. и гр.д.№ 1453/2015г. на І г.о., гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и гр.д.№ 980/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС ;3/ Каква е доказателствената сила на констатациите в мотивите на присъдата на наказателния съд, съгласно чл. 300 ГПК, относно установяване факта на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и възможността същият да се приеме за доказан на основание тези констатации ?- допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решенията по т.д.№ 211/2009 г. на ІІ т.о., т.д.№ 368/2010 г.на І т.о., т.д. № 728/2008 г. на І т.о. и т.д.№ 319/2011г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 226, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса, като условие за прилагане на чл.51, ал. 2 ЗЗД ?- в идентична хипотеза на чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК касаторът се позовава на ППВС № 17/1963 г. – т.7 и постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т.д.№ 35/2009г., т.д.№ 1117/2009 г., т.д.№ 623/2010г., т.д.№ 596/2012г. на ІІ т.о., т.д.№ 286/2010 г. на І т.о. ВКС. С оглед мотивите на въззивното решение, първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Съдът е приел, че съдържанието на свидетелските показания е без правно значение за обосноваване извода, че велосипедистът се е придвижвал не плътно вдясно до банкета на дясната пътна лента за движение, независимо дали ще се приеме отстоянието, възприето относно механизма на ПТП в мотивите на наказателната присъда или установеното по обективни данни от САТЕ и по-благоприятно за ищеца отстояние от 0,80 м. – 1 м., с което е реализирал нарушение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП. Поради това съдът е счел за ненужен коментара на свидетелските показания и анализа на съществуващо помежду им противоречие или уклончивост. Обоснован е общия селективен критерий по втория въпрос, доколкото процесуално задължение на съда е да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения и събраните по спора, в относимост към същите, доказателства. Не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е постановил решението си в отклонение от тези си задължения, съгласно цитираната съдебна практика на ВКС. Въззивните доводи на ищеца са за негодност на събраните в първоинстанционното производство доказателства - свидетелски показания / приети от съда за ненужни, в обосноваване извода му за съпричиняване въз основа на останалия доказателствен материал / и заключение на САТЕ. Последното страната е коментирала като нелогично, приемайки за невъзможно осигуряване на безопасен динамичен коридор от 3 м., при ширина на пътното платно от 3,20 м. и ширина на автомобила от 2 м., включваща се в обхвата на коридора, доколкото не се отчита и нужното пространство заемано от велосипедиста, като видно от поясненията й, този коридор от 3 м. се възприема като необходимото разстояние между автомобила и велосипедиста, в противоречие с обясненията на вещото лице, коментирани по-горе. Нещо повече, по въпроса за обосноваността на заключението в тази му част, въззивният съд е изложил конкретни съображения / стр. 6, пар. предпоследен /, правилността на които не подлежи на преценка в отговор на така поставения процесуалноправен въпрос – по приложението на процесуална норма. Не е формулиран въпрос, в относимост към порока „необоснованост“ на изводите на съда, относно значението на приетите за установени факти, доколкото страната ги намира формирани в разрив с принципите на логиката, науката и опитните правила. Третият въпрос е предпоставен от съждението на касатора, че извода на въззивния съд, за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия, е основан единствено на посочените за установени в мотивите на наказателната присъда фактически обстоятелства. Както се коментира по-горе, независимо от съображението, че при произнасянето си отчита механизма на произшествието, описан в мотивите на наказателната присъда, въззивният съд е формирал независими от това си съображение изводи, основани на заключението на САТЕ. В същото, аналогично на приетото в мотивите на присъдата, се потвърждава навлизане на лекия автомобил в насрещната лента за движение, за нуждите на предприетото изпреварване и настъпване на сблъсъка в дясната пътна лента, при отстояние на велосипедиста което, макар и по-малко от приетото от наказателния съд, е достатъчно да обоснове нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП от същия, в причинност с настъпилото ПТП. Като въвеждащ предпоставка, на която не кореспондира съдържанието на решаващите мотиви в цялост, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не би бил обоснован, обаче, и допълнителния селективен критерий. В решение по т.д.№ 728/2008г. на І т.о. на ВКС, цитирано и от касатора, е прието: „Предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен, ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението, и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело„. В съответствие с това разрешение, въззивният съд е съобразил механизма на произшествието от гледище поведението на увредителя, въз основа което е и дадената в диспозитива на присъдата квалификация на нарушенията му със съответните разпоредби на ЗДвП. Обективно невъзможно би било да се прецени обвързващата задължителна сила на присъдата, съгласно чл.300 ГПК, спрямо предмета на гражданското съдопроизводство, изхождайки единствено от правната квалификация на нарушението или на приетия за реализиран престъпен състав, без съобразяване поведението на делинквента. Затова и в решението по т.д.№ 211/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, също цитирано от ищеца, е прието че задължителната сила на присъдата се отнася до конкретното нарушение, предявено с обвинителния акт, но не и относно различно от същото правонарушение на делинквента, макар в причинност със същото увреждане. Отграничаване на фактическите състави на нарушенията, в такава хипотеза, не би било мислимо без съобразяване съдържанието на санкционираните от наказателния съд действия или бездействия на делинквента. В същия смисъл следва да се възприема и постановеното решение по т.д.№ 319/2011г. на ІІ т.о. на ВКС – гражданският съд не е обвързан от приетото в мотивите на наказателната присъда относно поведението на пострадалия / в конкретния случай – че е предприел маневра наляво, несъобразена с положението, посоката и скоростта на движение на движещия се след него автомобил и без сигнализирането на маневрата по ясен и достатъчен за възприемане сигнал, от което е обосновал извод за съпричиняване /. Решението по т.д. № 368/2010г. на І т.о. на ВКС е неприложимо към настоящия случай, тъй като предвижда необвързаност на гражданския съд с установените в присъдата размери на щетите, при произнасяне относно гражданските последици от престъпното деяние – определянето на обезщетение за претърпените вреди. Предвид формирането на решаващ извод, основан на приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, четвъртият въпрос отново удовлетворява само общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от приетото в цитираната съдебна практика на касационна инстанция, че нарушението на пострадалия следва да е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, т.е. че простото нарушение на правилата за движение от същия не е достатъчно, ако конкретното му поведение – действие или бездействие – не е способствало настъпването на този резултат. От обстоятелствената част към въпроса е видно, че задаването му е предпоставено от липсващо произнасяне по конкретен въззивен довод на страната: че дори пострадалият да се е движил на отстояние 0,80м. – 1,20м. от банкета на дясната пътна лента, сблъсъкът отново би настъпил. Това съображение, обаче, касаторът поддържа в съответствие с представата си за понятието „динамичен коридор“, което пък е в разрив с поясняването му от вещото лице и възприемането на съда / стр. 6, пар. предпоследен /. Такъв извод изрично е отречен от САТЕ, на чието заключение се е позовал и съда. В изложението на касатора Застрахователно дружество „ ДаллБогг:Живот и ЗДраве„АД е поставен въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа въведените с въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 235, ал. 2 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и самстоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми ? Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решения по т.д.№ 3638/2014 г. на І т.о., гр.д.№ 5488/2013 г. и гр.д.№ 761/2010 г.на ІV г.о., т.д.№ 799/2011г., т.д. № 2366/2013г., т.д.№ 22687/2014 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 7364/2013 г. на ІІІ г.о. ВКС. Доколкото въпросът е принципно относим към изпълнението на процесуалните задължения на съда при постановяване на решение по спора, така формулираният удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния такъв – със сочените решения по реда на чл. 290 ГПК, отнасящи се до задълженията на въззивния съд, съгласно чл. 235, ал. 2 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269, пр. второ ГПК. Противно на касационния довод за липса на мотиви по приетото съпричиняване от пострадалия, в аспект на дължимата преценка за съотношението в тежестта на нарушенията на всеки от участниците в ПТП, такива мотиви съдът е изложил. Правилността на същите, предвид съобразените за това съотношение предпоставки, е предмет на друга фаза от касационното производство и не подлежи на преценка в отговор на така поставения процесуалноправен, а не материален – по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД - въпрос. Следователно, никоя от касационните жалби не следва да се допусне за разглеждане в производство по чл. 290 ГПК. С оглед изхода по касационната жалба на ответника и отправеното от процесуалния представител на ищеца искане, за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., съобразно защитения материален интерес от 90 000 лева / 50 % от 180 000 лева – предмет на касационната жалба е процента на съпричиняване, като се претендират 70 %, при вече уважени от въззивния съд 20 % и недопуснато касационно обжалване по жалбата на ищеца /, съдържанието на осъществената защита – подаден отговор на касационната жалба на ответника, както и предвид касационните доводи в същата, ограничени до преценка съотношението в тежестта на нарушенията на делинквента и пострадалия, настоящият състав намира обоснован размер на възнаграждението от 1 000 лева или 1 200 лева с ДДС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение