Определение № 2413 от 29.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 976/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – юриск. К. И., срещу въззивното решение № 232/10.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 180/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта му, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 629/24.11.2023 г. по гр.д. № 527/2023 г. на ОС – Велико Търново, касаторът е осъден да заплати на ищците К. М. К. и А. М. К., действащи чрез законния им представител и тяхна майка – С. Е. А., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им – М. К. М., настъпила при ПТП на 23.09.2018г., за разликата над сумата от 15 000лв. до размер от 60 000лв. за всеки от тях. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в частта, с която е присъдено обезщетение на ищците за сумата над 15 000 лв., въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС по прилагането й. Твърди, че апелативният съд е нарушил разпоредбите относно принципите на изчисляване на дължимото обезщетение при доброволни споразумения. Сочи, че като не е съобразено вече полученото плащане при определяне на остатъчната дължима сума от застрахователя, е постигнато неоснователно увеличаване на присъденото обезщетение. Твърди, че изплащането на сумите по доброволното споразумение не е оспорено от ищците, а съдът не е отчел това. Поддържа, че съдът е нарушил разпоредбите на Семейния кодекс, като не е извършил необходимата проверка дали споразумението е в интерес на малолетните деца, както и на нормите относно представителната власт на лица, при които децата са настанени по съдебен ред. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част, и отхвърляне на исковите претенции в спорния размер. Касаторът не е депозирал отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а въпросите, които са инкорпорирани в касационната жалба, като се твърди, че е въззивният съд е действал в противоречие със законовите разпоредби и практика, са следните: 1. „Следва ли съдът при определяне на размера на дължимото обезщетение да отчита вече изплатените суми по доброволно сключено споразумение между застрахователя и упълномощено от лица, полагащи грижи за малолетни деца, лице когато тези суми не са оспорени от ищците?“; 2. „Длъжен ли е съдът да извърши проверка дали оспореното споразумение е било в интерес на малолетните, преди да приеме, че то не ги обвързва?“; 3. „Следва ли съдът да зачете представителната власт на лица, при които децата са настанени по съдебен ред, при сключване на споразумения, касаещи имуществени права на децата?“; 4. „Съответства ли отказът на съда да признае споразуменията с вече изплатени обезщетения на принципа за защита на най-добрия интерес на детето?“. Касаторът изтъква, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 353/27.02.2019г. по т.д. № 620/2018г. на ВКС, 2 т.о., опр. №599/2017г. по дело № 2487/2017г. на ВКС, опр. № 60409/2021г. по т.д. №2230/2020г. на ВКС, 1 т.о., решение №867/2020г. по в.гр. д. № 5643/2019г. на САС, 7ми състав. Ответниците по касационната жалба – К. М. К. и А. М. К., действащи чрез законния представител и тяхна майка – С. Е. А., оспорват същата чрез процесуалния си представител – адв. П. К., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 29.04.2025г. Претендират да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, и при условията на евентуалност, оставянето му в сила, както и присъждането на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице виновно и противоправно поведение на застрахован при ответника водач - К. А. С., който на 23.09.2018 г. на първокласен път I-5 Р. – ГКПП Маказа, при управление на лек автомобил „К. Вояджър“, движейки се със скорост 84,5 км/ч., нарушил чл. 20 ал. 2 ЗДВП и по непредпазливост причинил смъртта на М. К. М., за което престъпление е осъден с влязла в сила присъда съд по НОХД № 212/2019 г. по описа на ВтОС. Приел е, че ищците са деца на починалия М. К. М.. Апелативният съд е счел, че първоинстанционният съд правилно по реда на чл. 52 от ЗЗД е определил обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците в размер на по 120 000 лв., като е съобразил младата възраст на бащата, обстоятелството, че е живеел заедно с децата, близките отношения между тях, възрастта на всяко от децата, емоционалните последици за ищците от загубата на родител, социално - икономическите условия в страната към месец септември 2018г., както и застрахователните лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ като релевантни обстоятелства за определяне на размера на обезщетенията. По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, съдът е приел, че от обстоятелствата, при които пострадалият е намерен на пътното платно след ПТП, както и от свидетелските показания, се установявало, че М. К. бил изпил два литра бира и бил много нервен от това, че не намира жена си, когато тръгнал по пътя. Възприемайки изводите на автотехническата експертиза, съдът е приел, че ПТП е осъществено извън населено място, на неосветено място, в средата на пътната лента, намираща се вдясно на въображаемия остров от пътна маркировка с главния път. Счел е, че пострадалият М. К. е нарушил задълженията си като пешеходец и правилата за движение по пътищата – чл. 5 ал. 1 т. 1, чл. 108 ал. 2 т. 1 и чл. 113 ал. 2 вр. ал. 1 т. 1 ЗДвП, като в тъмната част на денонощието, при намалена видимост, в неосветен участък и облечен с тъмни дрехи, без да се съобразява с другите участници в движението, е вървял в средата на пътното платно по посока на движението, а не плътно до неговата граница, с което максимално е затруднил възприемането му от водачите на превозни средства. Въззивният съд е приел, че поведението на пострадалия обуславя наличие на принос от негова страна по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от 50 %. С оглед горното е счел, че определеното обезщетение за неимуществени вреди от 120 000 лв. за всеки от ищците, след отчитане на съпричиняването, следва да се намали на 60 000 лв. Въззивният съд е приел, че поради изоставяне на децата от майката на 03.01.2019г., те са били настанени първоначално по административен ред със заповед от 27.02.2019 г. на директора на ДСП С., а в последствие по съдебен ред - с решение № 633/07.05.2019 г. по гр.д. № 957/2019 г. по описа на ВтРС, в семейната среда на своите баба и дядо по майчина линия - М. И. М. и Е. Банков А.. Съдът е отчел, че от месец септември 2020г. децата отново се отглеждат в семейната среда на майката и новия й съжител. Апелативният съд е приел, че с пълномощно от 17.05.2019г., с нотариална заверка на подписите М. И. М. и Е. Банков А., са упълномощили адвокат Х. К. от ВтАК да представлява децата във връзка с защита на правата им като пострадали от смъртта на баща им М. М. при ПТП от 23.09.2018г., включително да сключи споразумение със застрахователя за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди за всяко дете и да получи договорените обезщетения в брой или по лична банкова сметка. Съдът е счел, че със споразумения, сключени на 23.05.2019 г. между застрахователя и адвокат К., е постигнато съгласие на всяко от децата - К. и А. Кязимови да се плати на няколко вноски обезщетение в размер на сумата от по 45 000 лв. за компенсиране на неимуществените вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща им. Отчел е, че съгласно представените платежни нареждания с три превода - на 18.06.2019г., 20.07.2019 г. и 20.08.2019 г. по сметка на адвокат К. застрахователното дружество е заплатило общо сумата от 90 000 лв. Апелативният съд е приел, че извършените от адвокат К. волеизявления за определяне размера на обезщетенията и окончателно уреждане на отношенията по щетата с процесните споразумения не са породили валидно правно действие в правната сфера на децата. Счел е, че съгласно разпоредбата на чл. 137 ал. 1 СК лицата, на които са възложени грижи за децата, не придобиват родителски права и задължения, а съгласно ал. 4 на същата разпоредба, те имат право и задължение да извършват правни действия за защита на личните права на детето, свързани със здравето, образованието и гражданското му състояние. Приел е, че лицата, при които децата са настанени по реда на чл. 28 от Закона за закрила на детето, изпълняват само по същество функции по даване на попечителско съдействие за правните действия на непълнолетните деца, но защитата на правата на децата във връзка със заплащане на обезщетения от настъпило застрахователно събитие не са сред изключенията, предвидени в закона. Съдът е счел, че тъй като бабата и дядото по майчина линия, при които децата са били настанени по административен, и впоследствие по съдебен ред на основание чл. 28 ал. 1 от Закона за закрила на детето, нямат качеството на настойници, сключеното от тях споразумение със застрахователя не обвързва валидно децата. Въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е заключил, че следва да се приспадат като получени въз основа на споразуменията парични суми в размер на по 45 000 лв. от размера на дължимите на всяко от децата застрахователни обезщетения, тъй като освен липсата на валидно правно действие на споразуменията, не е доказано и паричните суми да са постъпили по личните банкови сметки на децата съгласно изискванията на чл. 17 от Наредба № 49/16.10.2014 г., за да се теглят при спазване на чл. 130 ал. 3 от СК, или сумите да са изразходвани за задоволяване на нуждите на децата. С така изложените мотиви след частична отмяна на акта на ОС, е присъдил допълнително обезщетение на всяко от двете деца в размер на по 21 000 лв., след отчитане на 50% съпричиняване, като е потвърдил решението в останалата обжалвана част. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият поставен от касатора въпрос, дали съдът следва да отчита получените суми по споразуменията, ако не са оспорени от ищците, не се явява обуславящ и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Апелативният съд не е приел, както е и съответно на данните по делото, че липсва оспорване от страна на ищците, а напротив, че още със становището им по отговора на исковата молба споразуменията със застрахователя са оспорени като нищожни, с твърдения, че не са породили правни последици. Възприетото от въззивния съд е свързано с уважаване на това възражение, като е посочено и че не е доказано постъпване на сумите по сметка на ищците. С оглед горното така поставеният въпрос не съответства на решаващите изводи на апелативния съд и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Горните съображения са относими и към втория поставен от касатора въпрос – длъжен ли е съдът да извърши проверка дали оспорените споразумения са в интерес на малолетните лица. Въпросът не е обуславящ, тъй като съдът е приел, че възраженията на ищците за това, че споразуменията, като сключени от лице с ненадлежна представителна власт, не ги обвързват, са основателни. При положение, че е възприет този извод, без значение за изхода на спора се явява преценката дали са в техен интерес или не, като не се твърди потвърждаване на действия по сключването им без представителна власт, нито е прието от въззивния съд, че по процесните споразумения е установено да са постъпили сумите по сметка и в полза на децата. Следователно и този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Горните аргументи са относими и към четвъртия въпрос - дали отказът на съда да признае споразуменията съответства на принципа за защита на най-добрия интерес на детето. Апелативният съд е приел, че липсват обвързващи децата валидно сключени със застрахователя споразумения, поради което дали са в техен интерес, не би обусловило друг изход на спора и въпросът не е обуславящ. Третият поставен от касатора въпрос относно това дали съдът е длъжен да зачете представителната власт на лица, при които децата са настанени, за сключване на имуществени споразумения, е обуславящ и касае решаващите мотиви на апелативния съд, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че жалбоподателят не е посочил конкретно на кое допълнително селективно основание се позовава, но твърди разрешаване от съда в противоречие с описаната от него съдебна практика, а липсват доводи за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Въззивният съд е приел, че споразуменията, сключени на 23.05.2019г. между застрахователя и адвокат К., не са породили валидно правно действие в правната сфера на децата, тъй като адвокатът е упълномощен от лица, при които тези деца са били настанени по реда на Закона за закрила на детето, но без надлежна представителна власт по отношение на имуществените въпроси. Апелативният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 137 ал. 1 СК, приемайки, че лицата, на които са възложени грижи за децата, не придобиват родителски права и задължения, а по силата на ал. 4 имат право и задължение да извършват правни действия за защита на личните права на детето, свързани със здравето, образованието и гражданското му състояние. Също така съдът е изложил като мотиви и че не е установено по делото паричните суми, които се твърди да са заплатени на адвоката, да са постъпили по личните банкови сметки на децата или да са изразходвани за задоволяване на нуждите им. Разпоредбата на чл. 137 СК относно правата и задълженията на лицата, при които са настанени деца по реда на Закона за закрила на детето, е ясна и по същата има непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение №29/04.04.2019г. по гр.д. №3138/2018г. на ВКС, 4 г.о. и др.. В посоченото решение се приема, че в Закона за закрила на детето и Правилника за неговото приложение изрично е разпоредено, че настаняването на детето извън семейството се налага като временна мярка за закрила, а лицата, на които са възложени по този ред грижи, дори когато са близки и роднини на децата, имат само фактическата власт да могат без съгласието на родителите да вземат решения и да предприемат действия за запазване живота и здравето на децата. Тези лица осигуряват заместваща грижа на детето, без да упражняват родителски права, като правомощията, отговорностите и задълженията им са в рамките на предоставените им по чл. 137 СК. Те не са законни представители на децата и/или техни настойници / попечители, което ясно следва и от разпоредбата на чл. 153 СК, съгласно която настойничество и попечителство се учредява на малолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Както е възприел и въззивният съд, майката на децата – С. А. само временно ги е изоставила, поради което те са били настанени при прародители за заместваща грижа. Практиката, на която се позовава касатора, е неотносима в случая, тъй като соченото от него решение № 353/27.02.2019г. по т.д. №620/2018г. на 2 т.о. касае представителната власт за предявяване на иск от лице, което е назначено за настойник/попечител по чл. 159 СК на лице, изпаднало в кома, а не за деца, настанени по реда на Закона за закрила на детето. Въззивният съд не е процедирал противно на практиката на ВКС, а сочените актове, постановени по реда на чл. 288 ГПК, и решение на апелативен съд, не съставляват практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, която да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид горното не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на горепосочената практика, съобразно които е процедирал въззивният съд, както и ясната и непротиворечива разпоредба на чл. 137 СК, регламентираща правомощията на лицата, при които са настанени деца по реда на Закона за закрила на детето, изключва допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. От ответниците по касационната жалба е заявено искане за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, като с допълнителна молба с вх. №9265/20.05.2025г., подадена от адв. К., са представени две фактури съответно с №3444/09.04.2025г. и №3445/10.04.2025г. за заплатен адвокатски хонорар в брой в размер на сумата от по 5 200 лв., поради което на всеки от двамата ищци следва да се присъдят разноски за касационното производство в горепосочения размер. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение