Определение № 120 от 15.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3411/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.

Образувано е по подадени от Р. Г. Д. две касационни жалби:

1. Касационна жалба вх.№ 92309 от 06.07.2016 г. срещу решение № 3937 от 13.05.2016 г. по гр.д.№ 2864 от 2006 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II В въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 02.05.2006 г. по гр.д.№ 7227 от 2005 г. на Софийския районен съд, 39 състав за уважаване на предявения от Р. К. Ц. срещу Р. Г. Д. иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: апартамент № 7, находящ се в [населено място], район „С.“,[жк], [улица], [жилищен адрес] с площ от 76,62 лв., състоящ се от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, заедно с 5,29 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото и

2. Касационна жалба вх.№ 2085 от 08.01.2019 г. срещу решение № 6816 от 01.11.2018 г. по в.гр.д.№ 6157 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение III-„б“ въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 06.12.2017 г. по гр.д.№ 7227 от 2005 г. на Софийския районен съд, 39 състав за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 02.05.2016 г. по същото дело.

В първата касационна жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд от 13.05.2016 г. е недопустимо, неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касатора практика на ВКС /т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.д.№ 5289 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 33 от 02.03.2011 г. по т.д.№ 417 от 2010 г. на ВКС, ТК/ по следните посочени и доуточнени от настоящия състав на ВКС въпроси:

1. При уважаване на предявен ревандикационен иск по чл.108 ЗС длъжен ли е съдът да постанови отделен диспозитив за установяване на правото на собственост на ищеца по ревандикационния иск ?

2. Дали прехвърлянето на правото на собственост от ищеца в полза на трето лице, извършено в хода на делото по предявен ревандикационен иск, представлява липса на процесуална легитимация на ищеца, която въззивната инстанция е длъжна да обсъди и да приложи чл.270, ал.3 ГПК ? Освен това, касаторът твърди, че произнасянето на ВКС по настоящото дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Във втората касационна жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд от 01.11.2018 г. е недопустимо, неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че решението противоречи на практиката на ВКС /т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/ по следните поставени от касатора въпроси:

1. Допустимо ли е в производство по чл.247 ГПК въззивният съд да не обсъди събраните по делото доказателства и да извърши съдебно установяване на собствеността по предявен иск по чл.108 ЗС и няма ли процесуално задължение да изложи свои самостоятелни мотиви относно принадлежността на правото на собственост ?

2. Допустимо ли е при безспорни доказателства по делото, че преди постановяване на първоинстанционното решение ищецът по иска по чл.108 ЗС се е разпоредил с процесния имот в полза на трето лице, което не е страна по делото, въззивният съд в производството по поправка на очевидна фактическа грешка да не извърши проверка на процесуалната легитимация на страните ?

Освен това, касаторът счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмени отговори от 28.07.2016 г. и от 08.02.2019 г. ответникът по жалбите Р. К. Ц. оспорва същите. Моли жалбите да не бъдат допускани до касационно разглеждане и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното:

I. ПО КАСАЦИОННА ЖАЛБА вх.№ 92309 от 06.07.2016 г. срещу решение № 3937 от 13.05.2016 г. по гр.д.№ 2864 от 2006 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II В въззивен състав: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения от Р. К. Ц. срещу Р. Г. Д. иск с правно основание чл.108 ЗС за процесния апартамент, въззивният съд е приел, че ищецът Р. Ц. е собственик на апартамента на основание наследяване по валидно саморъчно завещание от 12.10.2004 г. на Г. П. Д., починал на 17.11.2004 г. Приел е, че въпросите за валидността на саморъчното завещание от 12.10.2004 г. и за правото на ответника Р. Г. Д. на възстановяване на запазената му част от наследството на баща му Г. П. Д. чрез намаляване на това завещателно разпореждане са решени между страните по делото със силата на пресъдено нещо на решението по друго дело- решение от 14.11.2012 г. по гр.д.№ 12091 от 2006 г. на Софийския районен съд, 69 състав, потвърдено с решение № 2901 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4337 от 2013 г. на Софийския градски съд, с което предявените от Р. Г. Д. срещу Р. К. Ц. искове по чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25, ал.1, пр.1 и 3 ЗН, чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН и по чл.30, ал.1 ЗН са били отхвърлени.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения иск поради липсата на активна процесуална легитимация на ищеца, предвид установеното по делото обстоятелство, че в хода на първоинстанционното производство ищецът Р. К. Ц. е прехвърлил процесния апартамент на трето лице /с нотариален акт № от ..... г. Р. Ц. е продал апартамента на С. И. П./. Съдът е посочил, че съгласно изричната разпоредба на чл.121, ал.1 ГПК /отм./ в този случай делото следва своя ход между първоначалните страни, а постановеното решение във всички случаи съставлява присъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването, когато се касае за недвижим имот /чл.114 ЗС/ и за придобиване на собствеността чрез добросъвестно владение /чл.78 ЗС/, когато се касае за движими вещи.

Поради това и тъй като по делото не е било спорно, че ответникът Р. Д. владее процесния апартамент, съдът е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане на касационно обжалване на това решение:

1. Решението не противоречи на посочената практика на ВКС:

1.1. В т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, като и в решение № 33 от 02.03.2011 г. по т.д.№ 417 от 2010 г. на ВКС, ТК е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В мотивите към т.2А от това тълкувателно решение на ОСГК на ВКС е прието, че когато в мотивите на решението по иск с правно основание чл.108 ЗС са изложени съображения затова, че ищецът е собственик на претендирания имот, но е постановен само осъдителен диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка в решението, която съдът може сам да поправи. Напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение съдът се е произнесъл с осъдителен диспозитив по предявения иск по чл.108 ЗС, а впоследствие е поправил допуснатата от него очевидна фактическа грешка, като е постановил и установителен диспозитив за правото на собственост на ищеца върху процесния апартамент.

1.2. В т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. То няма никакво отношение към настоящото дело, по което никоя от страните не е обжалвала само мотивите на решението. Напротив, обжалва само ответникът и то цялото решение, а не само неговите мотиви.

1.3. В решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.д.№ 5289 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, тъй като искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността, а това не може да стане с признание на иска. Напълно в съответствие с това решение на ВКС в обжалваното решение съдът е уважил предявения ревандикационен иск, тъй като е приел за доказано от събраните по делото доказателства, че ищецът е собственик на процесния имот към момента на завеждане на делото.

1.4. В решение № 33 от 02.03.2011 г. по т.д.№ 417 от 2010 г. на ВКС, ТК е прието, че когато към момента на предявяване на иска ответникът има основание да владее или държи процесния имот, искът ще е неоснователен и в установителната, и в осъдителната му част. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Съдът е достигнал до извод за основателност на иска и в установителната му и в осъдителната му част, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е собственик, а ответникът няма основание да владее или държи спорния имот.

2. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по смисъла на това основание, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: По първия от поставените от касатора правни въпроси има задължителна практика на ВКС /посоченото по-горе Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази практика. Вторият поставен въпрос касае тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.121, ал.1 ГПК /отм./, която е безкрайно ясна и ненуждаеща се от тълкуване- че при прехвърляне на спорното право в хода на процеса делото следва своя ход между първоначалните страни. Доколкото приобретателят на процесния имот С. П. не е страна по делото и решението по иска по чл.108 ЗС е постановено спрямо първоначалния ищец Р. Ц., то въпросът дали това решение обвързва и приобретателя С. П. въобще не е част от предмета на спора по настоящото дело.

3. Няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради липса на процесуална легитимация на ищеца по предявения ревандикационен иск, както твърди касатора. При прехвърляне на правото на собственост от ищеца на трето лице в хода на делото, образувано по предявен ревандикационен иск, ищецът не загубва правото си на иск за този имот и съответно процесуалната си легитимация да предяви такъв иск. Нещо повече, той не загубва и материалноправната си легитимация и предявеният от него иск следва да бъде уважен, ако ищецът е бил собственик на спорния имот към момента на завеждане на делото и ответникът ползва този имот без основание.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 13.05.2016 г. по гр.д.№ 2864 от 2006 г. не следва да се допуска.

II. ПО КАСАЦИОННА ЖАЛБА вх.№ 2085 от 08.01.2019 г. срещу решение № 6816 от 01.11.2018 г. по в.гр.д.№ 6157 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение III-„б“ състав: За да постанови решението си за оставяне в сила на първоинстанционното решение, с което по реда на чл.247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение от 02.05.2006 г. на СРС, 39 състав по гр.д.№ 7227 от 2005 г., въззивният съд е приел, че тъй като в мотивите на решението са изложени съображения затова, че ищецът е собственик на процесния имот, но в решението липсва установителен диспозитив за правото на собственост на ищеца, това представлява очевидна фактическа грешка, която следва да бъде поправена.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените от касатора въпроси: И по двата въпроса /1. Допустимо ли е в производство по чл.247 ГПК въззивният съд да не обсъди събраните по делото доказателства и да извърши съдебно установяване на собствеността по предявен иск по чл.108 ЗС и няма ли процесуално задължение да изложи свои самостоятелни мотиви относно принадлежността на правото на собственост ? и 2. Допустимо ли е при безспорни доказателства по делото, че преди постановяване на първоинстанционното решение ищецът по иска по чл.108 ЗС се е разпоредил с процесния имот в полза на трето лице, което не е страна по делото, въззивният съд в производството по поправка на очевидна фактическа грешка да не извърши проверка на процесуалната легитимация на страните ?/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, която е категорична в смисъл, че в производство по чл.247 ГПК съдът само констатира дали е налице несъответствие между действителната воля на съда и нейното външно изразяване в решението, но не може да извършва нова преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на това да пререшава разрешения вече с основното решение правен спор между страните. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, доколкото те са свързани с приложението на ясна правна норма /тази на чл.247 ГПК/, която настоящият състав на ВКС счита, че не се нуждае от допълнително тълкуване.

Предвид изхода на спора и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбите направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Поради гореизложеното настоящият състав на първо гражданско отделение на Върховния касационен съд на РБ