Определение № 3150 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 188/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“, представлявана от генералния директор А. В., чрез В. В. – ръководител сектор ПППО, отдел „Правен“, срещу въззивно решение № 5989/03.10.2025 г., постановено от Софийския градски съд по гр. д. № 2532/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна С. Н. С., чрез адв. Н. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“ да заплати на С. Н. С. обезщетение в размер на 10 0000 лв. за причинени неимуществени вреди от деликт – болки и страдания, причинени от дерайлиране на влакова композиция на 10.12.2016 г. в района на гара Х., последващ пробив и изпускане на пропилен в атмосферния въздух, довели до физическо (обгазяване на ищеца) и психологическо увреждане, на осн. чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 10.12.2016 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че на 10.12.2016 г. в района на железопътна гара Х. е настъпил инцидент с преминаващ влак ДТВ 90570 – няколко вагона-цистерни са дерайлирали, в атмосферата е изтекъл газ – пропилен, настъпил е взрив и е причина смъртта на 7 лица. С влезли в сила присъди двамата машинисти на влаковата композиция са осъдени за причиняване на смърт по непредпазливост на повече от едно лице (7 души), тежки телесни повреди на четири лица и средни телесни повреди на десет лица. Установено е, че машинистите са били в трудово-правни отношения с търговско дружество, което е имало сключен договор с ДП “НКЖИ“, по силата на който дружеството има правото да бъде превозвач на ЖП товари (осъдените лица не са служители на държавното предприятие). С влезлите в сила присъди е установен механизмът на настъпване на вредоносното събитие – в нарушение на редица нормативни правила (изброени подробно в присъдите), двамата подсъдими, при условията на независимо съпричиняване, стават причина за навлизане на влак № 90570 със скорост 81 км/ч. в началото на първа стрелка, преминаване със скорост 78 км/ч. през стрелка № 5 (при разрешена скорост от 40 км./ч.), навлизане на локомотивите и първите пет вагон - цистерни в езиковата част на стрелка № 5 към отклонителен коловоз 3; след втори дървен траверс започва постепенно усукване на дясна релса по отклонителния коловоз, до пълното преобръщане върху траверс; колелата на втора талига на шеста цистерна изпадат от релсовия път - дерайлират, след тях дерайлират следващите вагон - цистерни, локомотивите, първите 5 цистерни и следващ шести вагон продължават движението си по 3-и коловоз, след шести вагон се движи откъснатата част от влака, като дерайлиралите от 7-и до 17-и вагон започват хаотично движение, от които дерайлира десети вагон - цистерна, среща препятствие - релса от железния път, при съприкосновението с която настъпват деформации с голямо натоварване в точката на удара, което е превишило якостта на материала и е довело до разкъсване на метала; вследствие на удара корпусът на цистерната се деформира, получава се пълно разхерметизиране, през отвора за около 39,2 секунди изтича 45 тона втечнен пропилен, част от който се изпарява /16 тона/, голяма част се просмуква в почвата, като от изпарилата се част възникват две зони на загазяване, източно и западно от сградата на общината. Съдът е приел, че в случая по-безопасното решение е било приемането на влак № 90570 на гара Х. на 10.12.2016 г. да бъде на втори (главен приемо-отправен коловоз), а не - на трети (приемно-отправен отклонителен) коловоз, а планираният пътническият влак № 90201 да бъде приет на първи коловоз; прието е, че основанието товарният влак да премине и да предстои по план на трети отклонителен коловоз е промяна в разписанието и предвидена среща с пътнически влак № 90201. Съдът установил, че преди изменението на графика за движението на влаковете за 2015-2016 г., товарният влак № 90570 е следвало да премине през гара Х. без спиране, на втори коловоз. Поради планирани времеви прозорци за механизиран среден ремонт с тежка пътна механизация (за който ремонт се установява, че не се е осъществил поради повреда на подбивната машина) е била извършена промяна в разписанието. Съдът приел, че е била налице техническа неизправност на стрелка № 5, поради което е извикана ремонтна техника - подбивна машина, която на 09.12.2016 г. (ден преди инцидента) не е могла да пристигне и да извърши необходимите дейности. Съдът приел, че предвид това, планираният прозорец за ремонт е бил отменен още на 06.12.2016 г. (т. е. е отпаднала причината за промяна на разписанието) и по-безопасното решение е било влак № 90570 да бъде приет на втори (главен, приемо-отправен коловоз) и да не преминава през стрелка № 5. Липсват данни за извършен планов ремонт по железния път в района на гара Х., както и в областта на жп стрелка № 5 от въвеждането ѝ в експлоатация като нова (31.12.1987 г.) до 09.12.2016 г. От отразеното в Приложение № 5 на техническия паспорт на стрелка № 5 съдът установил, че на 04.05.2016 г. са заменени елементи от нея, а именно - от езиковата ѝ част - сменен прав (ляв) езиков профил и права (дясна) раменна релса. В периода от 31.12.1987 г. до 09.12.2016 г. са извършени и следните ремонтни работи по стрелка № 5, а именно: на 07.01.2016 г. - стрелка № 5 - ръчно притягане на скрепления; на 29.01.2016 г. - механизирано притягане по III коловоз; на 18.07.2016 г. - подмяна на дървени траверси от траверсовата скара - 8 бр.; на 30.11.2016 г. - стрелка № 5 - ръчно притягане на скрепления. Не са налице резултати от измервани параметри на стрелка № 5 (междурелсие, напречно ниво, шахматни пропадания с предварително избрана база, улеите при езиковия профил, сърцето, контрарелсите, данни за геометрията на железния път) с метрична записваща станция SGMT5 - D, както не е налице одобрен годишен график от директора на поделение „ЖПС“ за 2016 г. за извършване на измервания с метрична записваща станция. По делото не е доказано да е извършвано и ежемесечно измерване на параметрите на железопътните стрелки с ръчни инструменти от техническия персонал в железопътния участък. Съдът е направил извод, че железопътният път и стрелка № 5 не са били в годно състояние, което да гарантира безопасното преминаване на процесния влак, превозващ опасен товар, през гара Х.. Съдът приел, че неправомерният резултат е настъпил, както от нарушенията, извършени от двамата машинисти, които са установени с влезли в сила присъди, така и от виновното бездействие на служители на ответника НКЖИ, които не са изпълнили вменените по закон задължения по чл. 10, ал. 1, т. 2 и 5 ЗЖТ; държавното предприятие не е създало такава организация по преминаването на влака, която в най-голяма степен да гарантира безопасното му преминаване, не е изпълнило и нормативните си задължения по развитие, ремонт, поддържане и експлоатация на железопътната инфраструктура. Налице е причинна връзка между бездействието на служители на предприятието, довело до неизправност на железопътната инфраструктура, и причинения вредоносен резултат, за което бездействие предприятието отговаря. Съдът установил, че в следствие на обгазяването от взрива ищецът е получил физическо увреждане, водещо до разстройство на здравето, неопасно за живота, което не е подлежало на специфично лечение и след еднодневен престой в болница, същият се е възстановял у дома. Наред с това са причинени душевните болки и страдания, които ищецът е изпитвал около две години след инцидента, налице е посттравматично стресово разстройство, от което ищецът е имал проблеми със съня, както и вегетативни нарушения; установени са депресивно състояние, умерена дистимия, вегетативни нарушения и соматизация на депресивността; ищецът бил разстроен, плачел, не можел да спи, сънувал кошмари, в които присъствали сцени от видяното в деня на инцидента, в будно състояние в съзнанието му оживявали спомени за същите сцени; Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е въззивният съд, без да обсъжда всички събрани по делото доказателства, да направи правни изводи, които не кореспондират с доказателствата, приети в първоинстанционното производство, не са подкрепени от доказателства, събрани пред втората инстанция, и не са мотивирани от решаващия състав; допустимо ли е решаващият състав да формира своите правни изводи върху факти, които не са доказани по делото и противоречат на обстоятелствата, за които са налице приети доказателства – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 532 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1459/2009 г., I г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о., решение № 72 от 12.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 905/2009 г., II г.о., т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.: решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о. Първо следва да се изясни, че съдът обсъжда относимите, допустими и необходими доказателствени средства, надлежно събрани по делото, имащи отношение към релевантен факт, за да го установи. Правните изводи не се следват от анализ на доказателства, както счита касатора, поставяйки правния си въпрос, а на база установени факти по делото, предвид изискванията на приложимата материалноправна норма. Не е ясно какво има предвид касаторът и с питането дали е допустимо съдът да гради правни изводи без да се мотивира и какво значи правните изводи да са формиране върху факти, които противоречат на обстоятелствата, за които са налице приети доказателства. Според така зададения въпрос, явно въззивният съд е изложил съображения, съставляващи мотивировъчна част на съдебния акт, като касаторът видимо не е съгласен с тях, което е нещо различно от съдържанието на поставеното питане. Отделен е въпросът, че наличието на приети доказателства не означава, че релевантни по делото факти са установени, още по-малко, че са установени по начин, поддържан от страната. Независимо от непрецизното формулиране, съдът приема, че има поставен въпрос за задължението на въззивния съд да установява релевантен факт, като обсъди всички относими за него и допустими доказателства, събрани в двете инстанции, заедно и поотделно. Въпросът е принципно значим, но за да се прецени значението му конкретно за постановеното решение, както и това дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентични правни въпроси, при разрешаване на аналогични правни спорове, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становища, трябва да са ясни касационните доводи – твърдението, че съдът не е обсъдил всички доказателства и не е съобразил всички обстоятелства, е бланкетно, нужно е ясно да се посочи кои доказателства не са били обсъдени за установяване на релевантен факт. Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Следва да се посочи, че сам касаторът в касационната жалба твърди, че въззивният съд обсъдил всички доказателства и заключения на вещи лица, но изводите му не съответстват на данните по делото, т.е, оплакването няма нищо общо с въпроса дали съдът трябва да обсъди всички относими доказателства. Следва, също така, да се посочи, че според настоящия състав въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, след като е преценил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, като е изложил съображенията си при достигане на фактически изводи. Същевременно, касационната инстанция не може да проверява вътрешното убеждение на въззивния съд, като извърши своя преценка на доказателствата. На проверка от касационната инстанция подлежи само начинът на формирането на вътрешното убеждение от въззивната инстанция, доколко то е обосновано, съответно на научното знание, опитните правила и логиката, което е извън предмета на поставените правни въпроси. Само при извод за необоснованост, направен в решение на ВКС, с което се произнася по съществото на касационната жалба, след допускане на касационно обжалване, когато необосноваността е довела до неправилност, въззивното решение се касира и едва тогава касационната инстанция, влизайки в правомощията на съд по същество, прави своя преценка на относимите доказателствени средства. Във възпроизведените от състава на ВКС по-горе въпроси от изложението се сдържат и някои твърдения на касатора за неправилност, които обаче не съответстват на данните по делото – не е вярно, че съдът е достигнал по правни заключения въз основа на факти, които не е установил (дали фактите са правилно установени или не според касатора, не е равнозначно на липса на фактически изводи). Поставянето на въпрос, който по естеството си изразява поддържаната от касатора теза, която обаче не отговаря на действително постановеното от въззивния съд, представлява оплакване за неправилност на изводите на съда, което обаче представлява касационен довод по см. чл. 281 ГПК и не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Несъгласието с фактическите и правни изводи на въззивния съд пък само по себе си и не означава, че въззивното решение е неправилно, нито обуславя допускане на касационно обжалване. Наличието евентуално на противоречиви доказателства досежно релевантен факт не прави само по себе си неправилно фактическото заключение на съда. Той преценява по вътрешно убеждение релевантните доказателствени средства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в случая така е процедирал и въззивният съд. Съдът намира за нужно да посочи, че не се установява и противоречие между постановеното от ВКС в цитираната съдебна практика и постановеното от въззивния съд. В допълнение, в част от решенията на ВКС изобщо не са разглеждани проблеми, идентични с тези по настоящото касационно обжалване. Ако се приеме, че касаторът е поставил въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК за необходимостта въззивният съд да изложи мотиви, то посочените в изложението от касатора три съдебни акта, постановени от ВКС, в които се дава разяснение за мотивиране чрез препращане по чл. 272 ГПК, нямат никакво отношение към въззивното решение, в което съдът сам, като инстанция по съществото на спора, е очертала предмета на спора в рамките пред втората инстанция, сам е установил фактите, като е обсъдил относимите за всеки доказателствени средства и самостоятелно е извел правни изводи, въз основа на които е достигнал до заключение по материалноправния спор; няма препращане по чл. 272 ГПК. Относно наличието на мотиви и тяхното съдържание, следва да се посочи, че не е достатъчно да се твърди в касационната жалба какви следва да са действията на въззивния съд по приложение на чл. 236, ал. 2 ГПК, да се цитира съдебна практика на ВКС, и това, без конкретни оплаквания, да е достатъчно като оплакване за допуснато нарушение на въззивния съд при мотивиране на обжалвания съдебен акт. Касационната жалба трябва да съдържа конкретни, а не принципни оплаквания, същото се отнася и до изложението и поставяните правни въпроси, които да са свързани с действително твърдените нарушения на втората инстанция. В този смисъл и въпрос относно задължението на съда да изложи мотиви при постановяване на акта си, също се явява неотносим към постановеното от въззивната инстанция, която е изготвила пълни, ясни и подробни съображения относно релевантните факти и всички правни доводи; мотивите съответстват на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, в никакъв случай не са формални, а отговарят в най-пълна степен на изискванията към съдебен акт на въззивна инстанция. В изложението касаторът заявява още, че касационно обжалване следва да се допусне и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да се разгледат от касационния състав по съществото на касационната жалба, следните въпроси: „След разширяване на обхвата на проверката за допускане на решението до касация след обнародването на ЗИДГПК в ДВ. бр. 86 от 2017 г., т. 3 на чл. 280 от ГПК (от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), погълна ли в себе си основанието по т. 2 - противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата; с оглед на осигуряване на сходно решаване на идентични казуси, може ли да представлява касационно основание по чл.280, т. 3 от ГПК за обжалването на въззивно решение, постановено в противоречие на множество влезли в сила решения на въззивна инстанция, които не са стигнали до касационно обжалване, образувани са по идентични казуси, вследствие на един и същ деликт от различни ищци, срещу едни и същи ответници, на едно и също правно основание“. Несъмнено, питанията нямат никакво отношение към правилността на въззивното решение, не са такива по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касаят дейността на касационната инстанция в процедурата по чл. 288 ГПК, при това, без да отчитат действащата редакция на чл. 280 ГПК. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. При този резултат и направено искане, адв. Н. Н. Д., като представител на ответника по касационната жалба, има право на адвокатско възнаграждение за извършената от него услуга в настоящата инстанция, което да бъде заплатено от касатора. Вземането е лично на адвокат Д., а не на страната, поради което и и не се представя списък за разноски по чл. 80 ГПК. Съдът определя справедливо по размер и адекватно на положената работа адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото. На този етап от производството, правната сложност на спора трябва да се определи от съдържанието и на изложението към касационната жалба, броя на правните въпроси, какви са те, съдебната практика, която е посочена като относима. За представителство пред ВКС, има изисквания за натрупан стаж от адвокатите, а това предполага и наличие на по-висока квалификация, което също следва да се отчете при определяне размера на справедливото адвокатско възнаграждение. Адв. Д. е изготвил отговор на касационната жалба, в които е изразил съображения, имащи отношение към предварителната селекция по чл. 288 ГПК, а още и по касационните оплаквания, които са пълни, всеобхватни и изчерпателни. Времето за отговор е един месец и в случая не се установява спешност в предоставянето на услугата от адвоката. Отговорът на касационната жалба е депозиран на 09.01.2026 г., поради което приложимите норми следва да се ценят към този момент. Обжалваемият интерес пред касационната инстанция е 10 000 лв. Съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за възнагражденията на адвокатската работа, размерът на адвокатското възнаграждениев случая се подчинява на разпореденото в чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 9, ал. 3, в редакцията към 09.01.2026 г. В нормативният акт обаче възнаграждението е посочено без оглед релевантните обстоятелства, които съдът трябва да прецени в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. по конкретен казус. Наред с това, Наредбата, а съответно и определените в нея размери на възнаграждения, са на професионална организация – Висш адвокатски съвет, а според решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, Висшият адвокатски съвет не е публичен орган, а „сдружение на предприятия“ по смисъла на чл. 101 ДФЕС, а това влиза в разрез с условията на свободния пазар и противоречи на правилата на ЕС в областта на конкуренцията. Съдебният състав намира, че визираните размери на адвокатско възнаграждение в Наредба № 1/2004 г., следва да разглежда само като ориентир и за този извод е без значение предвиденото в § 21, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗА, ДВ бр. 17/2026 г., че до влизане в сила на предвидената наредбата по чл. 36, ал. 4 от закона, се прилага по аналогия Наредба № 1/2004 г. Следва да се допълни, че искът е за неимуществени вреди, а по такива вземания цената (защитавания имуществен интерес) не е определяща за фактическата и правна сложност на казуса, както и за нужната професионална квалификация на адвоката и време за подготовка и предоставяне на услугата. Неимуществените вреди нямат обективна пазарна стойност и размерът им се определя по справедливост от съда. Поради това, автоматичното обвързване на разноските (адвокатските хонорари) с цената на иска/обжалваемия интерес, при претенции за неимуществени вреди, е не винаги пропорционално на положените труд, усилия, нужното и изразходвано време за предоставяне на адвокатската услуга в съдебния процес, което пък прави изначално необоснован така формирания размер на възнаграждение. При тези съображения, и като съобрази изложените по-горе критерии, съдът определя възнаграждение на адв. Д. в касационното производство, в размер на 500 евро, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Мотивиран от горното, съдът