Определение № 60217 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1622/2021 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на М. Й. Б. чрез адвокат П. Й. от АК-София срещу определение от 23.11.2020 г. по ч.гр.д. № 7991/2020 г. на Софийски градски съд, с което се оставя без уважение като частната му жалба против определение № 86838 от 14.05.2020 г. по гр.д.№ 26867/2016 г. на Софийски районен съд, 46 състав, за връщане на исковата молба поради недопустимост на предявените искове. В частната касационна жалба се твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, а в изложение към нея се поддържа очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като не са съобразени всички обстоятелства по делото и не са събрани доказателства за изложените твърдения в жалбата. Поддържа се, че е допуснато съществено процесуално нарушение при администриране на исковата молба, тъй като първо е била събрана държавна такса, а след това е формиран извод за недопустимост, поради което жалбоподателя счита, че съдът дължи произнасяне по съществото на спора. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което е редовна и процесуално допустима. За да се произнесе, въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с искове на М. Й. Б. против „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл.28 и чл.29 ЗЗД – за унищожаването на договор за поръчителство от 10.10.2008 г. поради грешка в предмета и измама; с иск по чл.439 ГПК за установяване недължимост на сумата 23 000 лева, по изпълнителен лист от 24.07.2009 г., издаден по ч.гр.д. № 1901/2009 г. на Районен съд Перник, поради унищожаването на договора за поръчителство; алтернативно - искове на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.146, ал.3 ЗЗД, да се установи погасяване на поръчителството по договора за кредит, поради невъзможност на поръчителя да встъпи в правата на кредитора спрямо длъжника; на основание чл.439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 23 000 лева по изпълнителен лист от 24.07.2009г. поради погасеното поръчителство; както и на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 16 000 лева, принудително събрана по изп.дело № 238/2009 на ЧСИ Е. Д., чието връщане се дължи на отпаднало основание, ведно със законната лихва до изплащането. Съдът е констатирал, че ищецът като длъжник в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1901/2009 г. на РС Перник не е подал възражение по чл.414, ал.1 ГПК, нито възражение по чл.423, ал.1 ГПК, срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, поради което достигнал до извод за недопустимост на предявените искове. Съгласно мотивите на определението, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, изпълнителното основание се стабилизира окончателно, а възможността за оспорване на фактите, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен в хипотезите по чл.424 и чл.439 ГПК. Липсата на предпоставките за оспорване на изпълнителното основание, според въззивния съд, е основание за недопустимост на производството, поради което определението за прекратяване е правилно. При тези фактически и правни изводи, не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд във връзка с установените способи за защита на длъжника в изпълнителното производство и последиците, които влече за него пропуска да упражни правата си по чл.414, ал.1 ГПК, съответно по чл.423, ал.1 ГПК. Отделен е въпросът, че твърденията за нови обстоятелства в хипотезата на чл.424 ГПК също обуславя недопустимост поради пропускане на предвидения в тази разпоредба преклузивен срок за оспорване на изпълнението чрез иск. Последица от стабилитета на заповедта за изпълнение е недопустимост на оспорването й в последващ исков процес, когато се основава на факти и обстоятелства, установени с влязлата в сила заповед. В този смисъл, липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а съдебният акт съдържа конкретна преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях, поради което не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Наведените доводи, обсъдени ли са всички обстоятелства по делото и дали са допуснати съществени процесуални нарушения от съда, по същността си представляват оплаквания за неправилност, които могат да бъдат обсъдени само след анализ на събраните доказателства, т.е. при разглеждане на жалбата по същество, а не при по преценка на основанията за допустимост по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,