Определение № 237 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 736/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „К. Т. ЛТД“, К., [населено място], чрез адв.Б. и адв.И. срещу решение №561 от 15.12.2022г. по в.т.д. №20225001000420 от 2022г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №96 от 16.03.2022г., постановено по т.д. №642/2021г. на Окръжен съд- Пловдив и касаторът /въззивник/ е осъден да плати на ответника разноските за въззивното производство. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от дружеството касатор срещу „Фаст Форуард“ ООД, [населено място] искове с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 152 500 евро, представляваща дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г. и анекс от 17.04.2019г., ведно със законната лихва от предявяването на иска /07.10.2019г./ до окончателното плащане, както и сумата 3 301.26 евро, представляваща възнаградителна договорна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г., както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 889.58 лева мораторна лихва за периода 03.09.2019г.-23.09.2019г., като на ответника са присъдени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалните си задължения въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото, преди всичко за предаването на процесната сума от ищеца на ответника чрез банков превод и за частичното й връщане по сметка на ищеца- заемодател. Не е обсъдил наведените във въззивната жалба възражения, вкл. че договорът за заем е реален договор; че е налице признание от страна на ответника на неизгодни факти, свързани със сключването на процесния договор. Съдът не се е произнесъл и по оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения- обсъждане на преклудирани възражения на ответника и неправилно приложение на чл.183 ГПК. Касаторът излага подробни съображения и за необосноваността на изводите на въззивния съд, който отхвърля исковете поради недоказано съществуване на заемно правоотношение между страните. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново са уважаване на исковете. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора- за допустимостта на възражения, които не са заявени в преклузивните срокове по чл.367, ал.1, вр. чл.370 ГПК; за приложението на чл.183 ГПК- по-специално в хипотезата на представен оригинал на документ с идентично съдържание на приетото като доказателство копие, но не еднакъв по външни белези, наречен „втори екземпляр“, вкл. при представяне след преклузивните срокове; за възможността съдът служебно да изисква оригинал на документ по реда на чл.183 ГПК при липса на оспорване на истинността му по реда на чл.193 ГПК; за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите на страните; за допустимите доказателства за установяване договор за заем. По отношение на поставените въпроси се твърди наличие на допълнителното основание за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК, като по отношение на втория и третия въпрос /относно приложението на чл.183 ГПК/ касаторът поддържа основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Фаст Форуард“ ООД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Заявява, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от дружеството касатор срещу „Фаст Форуард“ ООД искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за сумата 152 500 евро, представляваща дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г. и анекс от 17.04.2019г., както и дължима договорна лихва за посочения период, въззивният съд стига до извод, че по делото не е доказано процесното заемно правоотношение. Приема, че договорът за заем от 14.12.2017г., представен от ищеца в заверен препис съгласно чл.32 ЗА, правилно е изключен от доказателствата по делото по реда на чл.183 ГПК, тъй като не е представен оригиналът на документа. Ищецът е представил оригинал на договор за договор за заем от 14.12.2017г. с идентично съдържание на преписа, представен с исковата молба, но представляващ друг, различен документ. Решаващият съдебен състав намира, че процесуалната последица от непредставянето на оригиналния документ, от който е копиран приложения към исковата молба препис от договор за заем с дата 14.12.2017г., е изключване на копието от доказателствата по делото съгласно чл.183, ал.1, изр. 2-ро ГПК. Въззивният съд стига до извод, че представеният с исковата молба препис от договор за заем с дата 14.12.2017г., на осн. чл.183, ал.1, изр. 2-ро ГПК не е годно доказателство за установяване на съществуването на процесното заемно правоотношение; че представеният след срока по чл.372, ал.2 ГПК оригинал на нов/ друг договор за заем от 14.12.2017г. не може да бъде приет като доказателство по делото, за да се преценява въз основа на него основателността на предявените претенции; че дори да се приеме като доказателство, е непротивопоставим на ответника, който е оспорил достоверността на датата му. Като приема, че от доказателствата не се установява сключването на договор за заем с дата 14.12.2017г., съдът намира, че не е доказано заемното правоотношение, на което ищецът основава претенциите си, респ. че исковете са неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Шестият и седмият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, уточнени от съда съгласно правомощията му- за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са значими за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросите са поставени в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на относими доказателства, представени за установяване на твърдяното заемно правоотношение и приети по делото, както и липса на мотиви относно надлежно наведени доводи и възражения във връзка с предмета на спора. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, но при наличие на порок е задължена да го отстрани чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Налице е и трайна съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. По останалите поставени от касатора въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 6 112.21 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд