Определение № 4925 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1852/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д., чрез адв. К. против решение № 260746/25.05.2023 г. по в.гр.д. № 6238/2019 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение от 27.02.2019 г. по гр.д. № 23625/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „Топлофикация София“ ЕАД отрицателен установителен иск за признаване за установено, че между страните не съществува правоотношение за доставка на топлинна енергия до имот с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] като производството по делото е прекратено като недопустимо. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не са посочени допълнителни селективни критерий, въз основа на които се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а са наведени единствено основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Б. А., е депозирала отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Преди да пристъпи към решаване на спора, въззивният съд при служебна проверка на исковата молба за редовност, е констатирал, че същата не отговаря на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, поради което е дал указания на ищцата да посочи за какъв период твърди, че не е била абонат и потребител на ответното дружество, като посочи конкретни дати и обоснове правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за този период. При съобразяване на молбата – уточнение от 10.09.2020 г., в която е изложено, че ищцата никога не е била нито абонат на ответното дружество, нито ползвател на процесния имот, както и на събраните по делото писмени доказателства, установяващи, че ищцата е собственик на имот от 2001 г. на основание договор за покупко продажба, при който тя е била представлявана от своята майка и законен представител- К. Д.; че с влязло в сила на 12.07.2012 г. решение по гр.д. № 22413/2011 г. по описа на Софийски районен съд е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, че К. Д. не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД суми за топлинна енергия и лихви за забава за процесния имот за периода от м.01.2003 г. до м.04.2011 г., тъй като собственик на имота и съответно потребител е нейната малолетна дъщеря В. Д.; че с влязло в сила решение по гр.д. № 59332/2012 г. по описа на Софийски районен съд по отношение на ищцата е признато за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК, че дължи на ответното дружество главница в размер на 1 494,69 лв. за периода от 1.06.2009 г. – 30.04.2011 г. и лихва в размер на 273,07 лв. за периода от 01.08.2009 г. до 09.07.2012 г., а в останалата част до пълните предявени размери исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че изложените от ищцата твърдения не обуславят наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Приел е, че за част от периода /от 01.09.2009 г. до 30.04.2011 г./ е постановено влязло в сила решение, с което е признато за установено, че ищцата като потребител дължи суми за топлинна енергия, а за останалия период от м.01.2003 г. до м.05.2009 г. исковете са отхвърлени, поради което преразглеждането на въпроса за качеството на ищцата на потребител за посочения период е недопустимо, а за останалия период след 2011 г. до подаване на исковата молба, ищцата не е изложила твърдения, че ответникът претендира от нея заплащане на суми за топлинна енергия за процесния имот в качеството й на потребител. Напротив, в молбата – уточнение ищцата е изложила, че за имота е открита партида на името на нейната майка, която заплаща дължимите суми за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. По тези съображения, въззивният съд е приел, че ищцата не е обосновала наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, който е положителна процесуална предпоставка за предявяването му, поради което е обезсилил постановеното от първата инстанция решение, с което искът е отхвърлен и е прекратил производството по делото. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правни въпроси, а е изложил единствено доводи за неправилност на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а в конкретния случай такива не са й наведени в изложението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,