Определение № 1051 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1774/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4444/15.01.2025 г., подадена от Т. Д. П. (притежаващ юридическа правоспособност), срещу решение № 7067 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 550/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 16169 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 28962/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Т. Д. П. срещу В. П. С. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, поради противоправни бездействия на В. П. С. по досъдебно производство, а именно: отказ на ответника да съобщи на наблюдаващия прокурор по пр. пр. № 13492/2019 г. на СРП, че е завел срещу него НЧХД № 2861/2019 г. по описа на СРС; отказ на ответника да съобщи на прокурора, че той е завел срещу ответника и негови колеги дело № 517/2018 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация; отказ на ответника да изпълни указания на СРП и да го призове на разпит. Въззивният съд е намерил обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо, както и за правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените в него мотиви. В допълнение към мотивите на Софийски районен съд, и като е съобразил доводите във въззивната жалба, Софийски градски съд е намерил следното: В случая между страните не се спори, че ответникът е бил началник на 08 РУ - СДВР през 2019 г. Съгласно представената по делото длъжностна характеристика същият, в качеството си на началник на РУ, е следвало да осигурява взаимодействие и съгласуваност в работата на повереното му районно управление и останалите структури на МВР, следствие, прокуратура, съдебна медицина и т.н. С оглед на служебното му качество, В. С. не е работил по конкретни преписки. От представените документи се установява, че по преписка № 338300-1783/2019 г. по описа на 08 РУ - СДВР е работил Г. Д., а не началникът на районното управление. Във връзка с визираната преписка са давани указания от прокурор от СРП, които на свой ред са изпълнявани от водещия разследването. Не се установява да са давани допълнителни указания, които не са изпълнени, а по отношение на твърдението на ответника, че началникът на 08 РУ - СДВР не е упражнил контрол, разпоредбите на НПК ясно регламентират кой упражнява контрол по досъдебното производство, и това е прокурорът. Въззивният съдебен състав е намерил за изцяло неоснователни твърденията на ищеца, че ответникът му е причинил неимуществени вреди, доколкото е отказал да съобщи на наблюдаващия прокурор по пр. пр. № 13492/2019 г., че е завел срещу ищеца НЧХД № 2861/2019 г., както и че ищецът е завел срещу ответника и негови колеги дело № 571/2018 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация. По този въпрос е посочил, че В. С. не е бил длъжен по силата на закона и в изпълнение на служебните си задължения да съобщава на наблюдаващия прокурор подобни обстоятелства. За несъстоятелни е приел и твърденията, че В. С. е причина за образуваното срещу Т. П. дело № 7031/2019 г. Като е изходил от представеното постановление от 20.03.2019 г. на мл. прокурор И. Й., съдът е заключил, че преписката е била образувана във връзка с подадена до СРП молба от Т. П., в която на прокурорите от СРП са разкрити „тайните на червения пипер и чудодейната му сила“, като според искането в края на молбата е отправена заплаха за деловодителите, че ако разкрият тайната, „ще умрат“. С постановлението е възложена проверка, която да бъде извършена от служител/и от 08 РУ - СДВР, тъй като адресът по местоживеене на Т. П. е в района на това районно управление. Според Софийски градски съд неоснователно е и твърдението на ищеца, че ответникът е отказал да го призове – от една страна, водещият разследването е Г. Д., а от друга, в представените по делото два броя докладни записки от 28.03.2019 г. е отбелязано, че Т. П. е бил призован по телефона, но категорично е отказал да се яви. С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съдебен състав е приел за изцяло неоснователни доводите на П., че в случая е налице противоправно поведение на В. П. С., изразяващо се в бездействие по досъдебно производство, а именно: отказ на ответника да съобщи на наблюдаващия прокурор по пр. пр. № 13492/2019 г. на СРП, че е завел срещу него НЧХД № 2861/2019 г. по описа на СРС; отказ на ответника да съобщи на прокурора, че той е завел срещу ответника и негови колеги дело № 517/2018 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация; отказ на ответника да изпълни указания на СРП и да го призове на разпит, в резултат на което за ищеца е възникнала невъзможност да получи обективно и пълно разследване по прокурорската проверка и по досъдебното производство. Съдът е изложил, че непозволеното увреждане е сложен юридически състав, чиито елементи са: деяние, извършено виновно; противоправност на деянието; вреда; причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда чрез свои противоправни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона (чл. 45 ЗЗД). В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая – от В. П. С.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на последния, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание от ищеца. По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията за наличието на противоправно поведение на ответника, което да е довело до настъпване на твърдените неблагоприятни последици за Т. П.. След като не се установява такова противоправно поведение на В. С., то предявеният иск се явява изцяло неоснователен и недоказан. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съгласно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради факта, че съдът не е коментирал изчерпателно всичките му възражения, като твърди, че това въпрос, който е в противоречие с практиката на ВКС - чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това Т. П. счита решението и за очевидно неправилно (чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК). Жалбоподателят сочи, че според задължителните указания в ППВС № 7/1965 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор; въззивната инстанция следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на постановения акт. Твърди, че в случая Софийски градски съд не е коментирал длъжностната характеристика на ответника; не е коментирал докладните, които Д. е изпращал на ответника, от които се установява, че В. С. е участвал в работата по ДП, контролирал я е и приемал; не е коментирал допълнителните указания, които СРП е пращала директно на ответника; не е изложил мотиви относно това дали за Т. П. са настъпили неблагоприятни последици от образуваното ДП, превърнато в съдебно дело. Ответникът по касационната жалба е подал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното пред ВКС решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно в изложението към касационната жалба не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено са изложени оплаквания за необсъждане на всички доводи на Т. П., както и за необоснованост и неправилност на постановеното въззивно решение, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба. Тези оплаквания не засягат и решаващите съображения на второстепенния съд за липса на противоправно поведение на В. С. (с оглед визираните в исковата молба бездействия на ответника). Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Процесуалният представител на ответника по жалбата има право на 350 евро адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,