Определение № 86 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1037/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК е образувано по две касационни жалби на ответниците по исковете против решение № 189 от 20.01.2020г. по гр. д. № 6266/2018г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 4173 от 25.06.2018г. по гр.д. № 13292/2015г. на Софийски градски съд за признаване за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В. К. Н. и М. М. К. – К., в качеството им на авалисти, дължат солидарно на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, на основание чл.535, вр. чл.538, ал.1, вр. чл.462, вр. чл.485, ал.1 ТЗ, сумата от 17 022,24 евро – главница, представляваща вземане по запис на заповед, издаден от „Екс Стракчер“ ЕООД на 27.05.2008г., с падеж 01.06.2010г., както и законна лихва върху главницата за периода от 05.06.2013г. до погасяването й. В касационната жалба на В. К. Н. се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по наведени от ответниците твърдения, изложени както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба. Намира направения от съда доклад за непълен и неточен, поради което фактическата обстановка е останала неизяснена и съответно правнорелевантните факти не са установени. Посочва, че не са събрани доказателства, въпреки наличието на противоречия в твърдените от страните факти. Поддържа, че е налице погасяване на задължението, поради плащане. В касационната жалба на М. М. К. - К. също се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа се, че е налице каузално правоотношение между авалирания запис на заповед и лизинговото правоотношение. Ответникът по жалбите и ищец по делото, „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД /с предишно наименование „ХИПО АЛПЕ -АДРИА -АУТОЛИЗИНГ“ ООД/, в писмен отговор излага становище за неоснователност на жалбите. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева, като дължимо на основание чл.25, ал.2 във вр. с ал.1 от Наредба за плащането на правна помощ. Третото лице - помагач на ответниците по делото, „ЕКС СТРАКЧЕР“ ЕООД, в писмен отговор излага становище за основателност на депозираните касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е основал решението си на събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал, тъй като е отклонил доказатествените искания, приемайки, че спрямо нито едно от тях не са налице предпоставките на чл.266 ГПК. На първо място, решаващият състав е счел, че искането за представяне на писмени доказателства от неучастващо в производството лице, от една страна, не е конкретизирано /не са посочени документите, имащи отношение към спора/, а от друга страна, е процесуално преклудирано, тъй като е направено за първи път с въззивната жалба и с него не се цели събиране на новосъздадени доказателства. На второ място, е прието, че издадените като обезпечение други записи на заповед не могат да установят недължимост на задължението, възникнало по силата на авалирания от касаторите запис на заповед. Обстоятелството, че всеки запис на заповед гарантира част от задължението не е удостоверено в писмен вид, а изявлението на юрисконсулта на ищеца в съдебно заседание не може да се приеме като признание за неблагоприятно за страната обстоятелство, защото размерът на вземането изисква удостоверяване на съществуването му в писмен вид. С оглед на това е счетен за правилен извода на СГС, че не следва да се допускане събирането като доказателства на всички записи на заповед, свързани с договор за лизинг на автомобил, сключен с третото лице - помагач, поради неотносимост на същите към спора. На трето място, апелативният съд е изложил съображения за законосъобразност на отказа да се допусне графичната експертиза, поискана с оглед оспорване достоверността на датата на предявяване на записа на заповед на втората ответничка. От една страна, е мотивирано, че поради изрично уговорения падеж на задължението предявяването на ценната книга не обосновава правопораждащи спрямо кредитора последици /респ. правоотричащи възражения за длъжника/, а от друга страна е счетено, че графичната експертиза не е доказателствен способ, годен да установи достоверност на дата. На четвърто място, решаващият състав е приел, че доколкото искането за допускане на икономическа експертиза е направено за първи път в производството пред въззивния съд, по отношение на поставените от жалбоподателката задачите е налице процесуална преклузия. Съдът е счел за недоказано твърдението на ответничките, че ищецът злоупотребява с права и се домогва до второ плащане на вече погасено задължение. Липсва безспорност относно връзката между авалирания запис на заповед и лизинговото правоотношение /в становище си ответничката по иска Н. твърди, че не е категорично наличието на такава обвързаност/, а в доказателствена тежест на ответничките е да установят злоупотребата с права, произтичаща от изпълнено каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден запис на заповед. Ценната книга не е върната на издателя, а се държи от поемателя, и върху нея няма отбелязване /основано на чл. 486, ал.1, т. 4 вр. чл. 537 ТЗ/ за пълно или частично изпълнение. С оглед изложеното е прието, че авалиралите записа на заповед лица не могат да противопоставят възражения, произтичащи от търговската сделка финансов лизинг, по който те не са страни. Апелативният съд споделя изводите на СГС, че изразът „срещу представяне на този запис на заповед“ не служи за определяне падеж на вземането. Видно от записа на заповед, дата на плащане е 01.06.10г., а изразът „срещу представяне на този запис на заповед“ е свързан с лицата, ползващи се от поетото задължение – поемател или заповядан от него различен приносител, в чието държане се намира записа на заповед като ценна книга. Поради фиксирания падеж на задължението по ценната книга, е счетено, че предявяването на документа /удостоверено като осъществено на датата 01.06.10 г./ е неотносимо за настъпването на изискуемостта на дълга. С оглед на това е прието, че изследването на достоверността на датата на предявяване спрямо Н. не може да обоснове позитивни изводи в подкрепа на провежданата от нея защита. За неоснователно е счетено и възражението, че в диспозитива на постановеното от СГС решение не е посочено участието на трето лице помагач. По касационната жалба на В. К. Н.: В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следните правни въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: „1/ При наведени с въззивната жалба оплаквания, свързани с непълен и неточен доклад, какви действия въззивният съд следва да извърши, за да укаже на страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими доказателства, които не са извършени в първоинстанционното производство, поради неупражняване правомощията на съда по чл.145 и чл.146 ГПК, с какви актове, и това представлява ли противоречие с практиката на ВКС?; 2/ Въззивният съд длъжен ли е с нарочен акт да посочи на страна в процеса кои правнорелевантни факти се нуждаят от доказване във връзка с чл.145-146 ГПК и неизпълнението явява ли се в противоречие с практиката на ВКС?; 3/ Задължение на въззивният съд ли е да посочи изрично в мотивите кои факти приема за установени. Задължен ли е въззивният съд да анализира събраните доказателства като изрично мотивира решението си с приетите от него за доказани факти и неизпълнението явява ли се в противоречие с практиката на ВКС?; 4/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въведени с въззивната жалба оплаквания и липсата на произнасяне предполага ли такъв порок на решението, което не подлежи на саниране?; 5/ В конкретния казус допустимо ли е авалистите да предявят възраженията на хонората?; 6/ При липса на отричане на твърдението, изложено от ответниците, че процесния запис на заповед е издаден във връзка с обезпечаване на договор за финансов лизинг, съдът може ли да приеме, че връзка между каузалната и абстрактната сделка не е доказана?; 7/ Мотивите на съда по отношение момента на настъпване на преклузия за предявяване на доказателства, които се явяват в противоречие с практиката на ВКС, предполага ли такъв порок, който не подлежи на саниране?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 331/19.05.2010г. по гр.д.№ 257/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на IV г.о. на ВКС, решение № 55/03.04.2014г. по т.д.№ 1245/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на 2т.о. на ВКС, решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на II т.о. на ВКС, решение № 15/16.02.2017г. по гр.д. № 60077/2016г. на II г.о. на ВКС, решение № 81/2018г. по гр.д.№ 2973/2017г. на II т.о. на ВКС, решение № 87/27.06.2019г. по гр.д.№ 4808/2018г. на II г.о. на ВКС, решение № 17/05.02.2018г. по гр.д. № 1578/2017г. на I г.о. на ВКС, решение № 319/08.01.2019г. по т.д. № 2985/2017г. на II т.о. на ВКС, решение № 108/22.07.2014г. по т.д. № 2418/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 171/11.11.2014г. по т.д. № 2913/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 252/21.03.2018г. по т.д. № 951/2017г. на II т.о. на ВКС, решение № 92/06.07.2017г. по т.д. № 569/2016г. на I т.о. на ВКС, решение № 67/25.05.2017г. по д.№ 60075/2016г. на I г.о. на ВКС, решение № 2 по т. д. № 984/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 40 по т.д.№ 148/2011г. на I т.о. на ВКС, решение № 230 по т.д.№ 383/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 201/02.08.2018г. по т.д. № 1703/2017г. на II т.о. на ВКС и решение № 2291/07.07.2017г. по гр.д. № 3601/2017г. на Районен съд – Пловдив. Не са налице сочените предпоставки за допускане по жалбата на В. Н. на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която по отношение на нея е установено, че дължи на ищеца сумата от 17 022,24 евро – главница, представляваща вземане по запис на заповед, издаден от „Екс Стракчер“ ЕООД на 27.05.2008г., с падеж 01.06.2010г., както и законна лихва върху главницата за периода от 05.06.2013г. до погасяването й. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с непълнота или неточност на доклада на първоинстанционния съд, а само дословно се цитира доклада, поради което спрямо първи и втори въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, като произнасянето на съда е в съответствие с т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. С отговора на исковата молба касаторката е въвела следните възражения: за прескрибиране на записа на заповед; за неполучаване на сумата, предмет на ценната книга; и че управителят на издателя на записа на заповед е заставил против волята й да подписва „счетоводни и други документи“, във връзка с които страната не прави оплаквания във въззивната си жалба. В преклузивните срокове по ГПК /в срока за отговор на исковата молба/ Н. не е направила възражение за недължимост на сумата по записа на заповед с оглед недобросъвестност или злоупотреба с право от поемателя, обоснована с погасяване на вземанията по каузалното правоотношение по сключения между поемателя и издателя договор за лизинг. На основание чл.216, ал.1 ГПК касаторката не се ползва и от направените в тази насока от другата ответничка възражения в отговора й на исковата молба, тъй като двете ответнички са обикновени другари в процеса. С оглед на това, останалите поставени от жалбоподателката въпроси също не са обуславящи за изхода на спора по заведения срещу нея по реда на чл. 422 ГПК установителен иск, тъй като са свързани с твърдения за неразгледани оплаквания, недопуснати доказателства, неустановени факти или неправилни правни изводи във връзка с преклудирани за тази страна възражения, основаващи се на каузалното правоотношение. Предвид изложеното, решението в частта по иска срещу Н. не може да бъде допуснато до касационен контрол. По касационната жалба на М. М. К. – К.: В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следните правни въпроси, които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: „1/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства и да изясни хипотезата на приложимата от него материалноправна норма?; Сочи се противоречие на акта с: решение № 222/27.03.2018г. по т. д. № 505/2017г. на II т. о. на ВКС, решение № 180/25.06.2014г. по гр. д. № 991/2014г. на III г. о. на ВКС, решение № 36/24.03.2014г. по т. д. № 2366/2013г. на II т. о. на ВКС; 2/ Допустимо ли е авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект лични възражения, произтичащи от каузалните правоотношения между поемателя и издателя на записа на заповед, ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората и съответно какво се възприема в практиката за недобросъвестност или злоупотреба с право?; Твърди се несъответствие на акта с: решение № 2 по т.д. № 984/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 40 по т. д. № 148/2011г. на I т.о. на ВКС и решение № 230 по т. д. № 383/2012г. на II т. о. на ВКС; 3/ По въпроса за тълкуването от съда и оценката на направеното от страната в съдебния процес признание на релевантен за спора факт и задължението му да прецени признанието, с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175 ГПК; Поддържа се, че решението е постановено в противоречие с: решение № 65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г. на II т. о. на ВКС, решение № 99/23.06.2014г. по гр. д. № 2343/2013г. на III г. о. на ВКС и решение № 271/03.10.2014г. по гр.д. № 66/2014г. на IV г. о. на ВКС“. По същество, за да счете за неоснователно относителното възражение на касаторката К., направено с отговора на исковата молба, съдът, без да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, е приел, че не е установена връзката между авалирания запис на заповед и лизинговото правоотношение, съответно че не се установява ценната книга да обезпечава само част от дълга по договора за лизинг, поради което по отношение на първи въпрос са налице, както общата предпоставка за допускане на касационния контрол, така и наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед несъответствие на акта с формираната по реда на чл.290 ГПК, практика на ВКС, цитирана в изложението на касаторката. По отношение на трети въпрос също са налице основната /по чл.280, ал.1 ГПК/ и допълнителната /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивното решение в частта относно произнасянето по иска срещу К., тъй като в противоречие на сочената практика на ВКС, направеното признание от представителя на ищеца не е ценено с оглед всички обстоятелства по делото. Решаващият състав не е приел, че авалистът не може да прави лични възражения, произтичащи от каузалните правоотношения между поемателя и издателя на записа на заповед, ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, а че твърдяната недобросъвестност / злоупотреба с право не е доказана, поради което втори въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора по заведения по реда на чл. 422, ал.1 ГПК иск срещу К.. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, постановено по иска срещу К., по следните конкретизирани от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 182009г. на ОСГТК на ВКС, процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието на неизгоден за страната факт, релевантен за изхода на спора, с оглед всички обстоятелства по делото? На основание чл.78, ал.1 вр. чл.81 ГПК касаторката Н. дължи на ответника по касацията юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторката К. следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 665,85 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд