Определение № 5867 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2185/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МБАЛ ЗА ЖЕНСКО ЗДРАВЕ – НАДЕЖДА“ ООД, чрез адв. С. Д., срещу решение № 46/12.01.2024г. по в.гр.д. № 1173/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен искът на касатора срещу М. И. Ш. - Х. по чл. 92 ЗЗД за присъждане на 36 654, 56 лева неустойка за неизпълнение по чл.7, ал.3 от споразумение от 14.01.2013г., както и предявеният при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 36 654.56лв. Касаторът се позовава на всички основания по чл.281, т.3 ГПК. Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК съдържа един въпрос – за процесуалноправните задължения на въззивния съд като инстанция по съществото на спора да обсъди и се произнесе по всички възражения на страните по делото, да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и да формира свои изводи относно фактическата и правна страна на спора, да изложи собствени мотиви и да субсумира установената фактическа обстановка по съответната правна норма. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика и цитираната каузална практика на ВКС, доколкото изводът на съда за нищожност на уговорката по чл.7 от споразумението е направен, без да бъдат обсъдени всички доводи и възражения по делото; без мотиви за смисъла и значението на ноу хау; без коментар на съдебно решение по сходен казус; при неяснота по въпроса дали дейността по асистирана репродукция изисква допълнителна правоспособност, специализирано обучение и опит в областта под прякото ръководство на квалифициран за това лекар;без да е обсъдено заключението по СМЕ. Заявява се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, което се обосновава с допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и това на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК без да се сочи конкретен въпрос, свързан с използвания в споразумението термин ноу хау, чието разрешение, според касатора, ще има значение за развитие на правото и точното приложение на закона. Насрещната страна по жалбата и ответник по делото - М. И. Ш. - Х., чрез адв.В. Г., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отчел безспорното от фактическа страна, че: ответницата е изпълнявала при ищеца длъжността „лекар, акушерство и гинекология“ по силата на трудов договор № .../...г.; на 14.01.2013г. страните са сключили споразумение, съгласно което ищецът е възложил на ответницата, срещу възнаграждение от 500 лева, извършване на консултантски услуги – предоставяне на медицински становища и консултации, съобразно нуждите му и съобразно притежаваните от ответницата специфични познания в областта на медицината, като за тяхното изпълнение ищецът е предоставил на ответницата достъп до информация, която се счита за конфиденциална /чл. 1 ал.2 от споразумението/; споразумението е прекратено, считано от 20.10.2017 г., а през 2018 г. ответницата е започнала работа по трудово правоотношение като „лекар, началник на Център за асистирана репродукция“ в „Аджибадем Сити Клиник ДКЦ Токуда“ ЕАД. Въззивният съд е анализирал следните клаузите от споразумението: на чл.1, ал.1 - определяща предмета на споразумението (болничното заведение възлага, а ответницата се задължава да извършва консултантски услуги-предоставяне на медицински становища и консултации, съобразно нуждите на МБАЛ и притежаваните от нея специфични познания в областта на медицината и конкретно по специалност лекар-акушер гинеколог, като за изпълнение на същите се предоставя информация от болницата на ответницата, и поемане на ангажимент за лоялност); на чл. 1, ал.3 - дефинираща коя информация да се счита конфиденциална ( информация във всякаква форма, писмена или друга, касаеща предмета на дейност на МБАЛ, бизнес отношенията й, споразумения, организации, клиенти, пациенти, стратегически планове, открития, продукти, процеси, методи, техники, ноу-хау, формули, маркетингови проучвания и прогнози, финансови данни, анализи на конкуренцията, данни за персонала, списъци с наети лица, компютърни програми, компютърен софтуер, ценова политика, маркетингови споразумения и др.) и на чл.7, ал.1 - съгласно която ответницата е поела задължение в двугодишен срок след прекратяване на споразумението да не извършва без предварително писмено съгласие на ищеца, пряко или косвено, изцяло или частично, дейности конкуриращи се с тези на болницата, и е достигнал до следните изводи: 1/ въведената забрана за извършване от ответницата на конкуриращи се дейности на ищцовото дружество касае притежаваните от служителя специфични познания в областта на медицината, които са по специалност „лекар-акушер гинеколог“, а не конкретно усвоената информация в областта на репродуктивната медицина; 2/ доводите относно необходимите изисквания за извършване на дейност по репродуктивна медицина, а именно, че е необходимо обучение, какво представлява ноу-хау и дали такова е придобила ответницата от страна на предходния й работодател са ирелевантни, тъй като забраната по споразумението и съответната й неустоечна клауза е за извършване на конкурентна на цялостната дейност на болницата – ищец дейност в областта на специалността „лекар - акушер гинеколог“, а конкретно тази в областта на репродуктивната медицина; 3/ въведената в чл. 7, ал.1 забрана, нарушаването на която е скрепено с неустоечната клауза, е нищожна поради противоречие с нормите и принципите на трудовото право - чл. 8, ал. 4 КТ, възражение за което е своевременно направено от ответницата. Работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Такава клауза, макар и да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентен на работодателя правен субект, която уговорка нарушава конституционно признатото право на труд, по специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, в която се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. По отношение на исковата претенция по чл.55 ЗЗД въззивният съд е приел, че ответницата не дължи връщане на получаваното в изпълнение на споразумението възнаграждение, тъй като то й се следва за предоставяните дейности по чл.1 от споразумението, а не за спазване задължението за лоялност, поради което нищожността на последното не касае основанието за получаване на възнаграждението. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. В случая касаторът не формулира материалноправния въпрос, чиито отговор смята за такъв от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, а заявява, че от значение за казуса е да се изясни съдържанието на термина ноу хау, употребен в процесното споразумение. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е намерил разрешението си в отклонение от разрешенията на ТР № 1/2013 по т.д.№ 1/2013 на ОСГТК на ВКС и на константната каузална практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото и относимите към тях доводи и възражения. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения. Въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на спорния пред него правнорелевантен факт и е обсъдил всички относими доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Касаторът не сочи конкретни свои доводи и възражения досежно предмета на споразумението и обхвата на забраната по чл.7, ал.1, които да са останали необсъдени, а изразява общо несъгласие с приетото от въззивния съд, че уговорката за лоялност касае всяка конкурентна на ищеца дейност в областта на притежаваната от ответницата специалност „лекар,акушер гинеколог“, а не придобития практически опит в областта на асистираната репродукция. По същността си така заявеното е довод за неправилност на въззивното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. От друга страна, липсата на мотиви за смисъла и значението на термина ноу хау; неизясняването на въпроса дали дейността по асистирана репродукция изисква допълнителна правоспособност, специализирано обучение и опит в областта под прякото ръководство на квалифициран за това лекар и необсъждането на заключението по СМЕ, не са резултат от неспазване на процесуалните задължения на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, а следствие на изрично и обосновано приетото, че обсъждането на тези обстоятелства/ доказателства остава безпредметно след като клаузата на чл.7, ал.1 от споразумението е нищожна като противоречаща на закона. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изтъкнатият от касатора порок на обжалваното решение - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните - е установим при проверка основателността на касационната жалба, а не по реда на чл. 288 ГПК. В заключение, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На ответника се следват сторените за настоящото производство разноски, които са в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд