Определение № 1434 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3000/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от В. А. К., чрез адвокат С. И., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив №326/14.03.2023г. по в.г.д.№3362/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при съществени нарушения на процесуалния закон. Насрещната страна Н. В. Н. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като страната не е поставила ясно и точно въпроси, по които да бъде допуснато обжалването, нито е обосновала наличие на някоя от хипотезите на чл.280 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В същите е прието, че предмет на делото е спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, а по частичните искове само частта от вземането заявена с исковата молба. В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 000 лв., част от общия размер на дължимата неустойка по чл.12 от договора за посреднически услуги за покупка на недвижим имот от 08.05.2020 г. (от 56 327,82 лв.). Цената на този иск е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване по предявените искове с правно основание чл.79 и чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумите от 21 122,93 лв., представляваща възнаграждение по чл. 10 от договор за посреднически услуги за покупка на недвижим имот от 08.05.2020г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане и от 1 056,10 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 21 122,93лв. в размер на законната лихва, за периода 18.06.2020 г. до 14.12.2020 г., съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените от В. А. К. срещу Н. В. Н. искове за сумите от 21 122,93 лв. – възнаграждение по чл. 10 от договор за посреднически услуги за покупка на недвижим имот от 08.05.2020г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане и от 1 056,10 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 21 122,93лв. в размер на законната лихва, за периода 18.06.2020 г. до 14.12.2020 г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установен факта на наличие на сключен между страните договор от 08.05.2020 г., с който възложителят Н. Н. възложил, а изпълнителят В. К. приел да извърши проучване на пазара и намиране на продавач на недвижим имот – парцел с идентификатор 56784.551.21 по КККР на [населено място], като: организира цялата дейност по проучване на пазара на недвижими имоти; намиране на продавачи; водене на преговори и сключване на предварителни договори; изисква и получава допълнителна информация и документи относно състоянието и собствеността на имота, определен от възложителя; предостави всички необходими документи при изповядването на сделката. Възложителят, от своя страна, поел задължение, при постигане на споразумение по условията за покупко-продажба между него и насрещната страна, независимо от записаната цена, да заплати на изпълнителя комисионна в размер на 1,5 % без ДДС от продажната цена посочена в т. „Извършени огледи“. С ръкописен текст в договора било добавено, че комисионната се изплаща при изповядване на сделката пред нотариус, а възложителят удостоверил, че е извършил оглед на имота с продажна цена 719 999 евро. Въззивният съд, след тълкуване на волята на страните по процесното съглашение, на основание чл.20 от ЗЗД, приел, че макар в него да било посочено поето задължение за проучване на пазара и намиране на продавач, се касаело за възлагане на действия по съдействие от изпълнителя за осъществяване на конкретна сделка по придобиване от възложителя на недвижим имот – парцел с идентификатор .... по КККР на [населено място]. Посочил, че тези действия включват водене на преговори и сключване на предварителен договор; изискване и получаване от продавача на допълнителна информация за имота и снабдяване с документи относно състоянието и собствеността на имота; осигуряване и предоставяне на всички необходими документи при изповядването на сделката. Въззивният съд отбелязал, че във връзка с действителността на процесния договор в производството били въведени следните възражения: за нищожност, като неравноправен, поради противоречието му с чл. 143 от ЗЗП; за нищожност на чл. 10, чл.11 и чл.12 от него поради противоречие с разпоредбите на ЗЗП и липса на индивидуално уговаряне; за сключването му при липса на съгласие, при противоречие с добрите нрави и привидност, поради това, че ответникът не е възлагал на ищеца посреднически услуги във връзка с покупката на този имот. Последните възражения съдът квалифицирал като такива за унищожаемост на договора поради грешка в лицето и измама. Съдът посочил, че всички въведени възражения са допустими, но неоснователни, по следните съображения: Приел, че между страните е безспорно обстоятелството, че по време на комуникацията им, към датата на сключване на процесния договор (08.05.2020г.), ищецът бил служител в неплатен отпуск във фирма "Т. Имоти" ЕООД, като брокер за продажбата на недвижимия имот, предмет на договора. Посочил, че последният е сключен и подписан от страните, като физически лица, а ответникът/възложител признал в отговора на исковата молба, че след сключването му е решил да ползва услугите на ищеца при покупката на описания в него имот. В тази връзка, отчел изявленията на възложителя Н., че получил договора тридесет минути преди уговорената от ищеца К. среща с продавача и решил да го подпише, за да се осъществи срещата. С оглед на това направил извод, че договорът не е нищожен поради липса на съгласие, нито е привиден. Въззивният съд направил извод и за липса на противоречие с добрите нрави и унищожаемост на съглашението, тъй като същото било потвърдено от ответника /чл.35, ал.2 от ЗЗД/. В тази връзка кредитирал неговото изявление, че след като установил сключването му с ищеца в лично качество, решил, че ще ползва услугите му във връзка с придобиване на имота. Съдът направил извод за неоснователност и на въведените твърдения за недействителност на договора или отделни негови клаузи поради нарушение на разпоредбите на Закона за защита на потребителите, като приел, че същият е неприложим към процесното правоотношение със страни – физически лица. Въззивният съд изложил, че в конкретния случай не са налице основания за заплащане на предвиденото в договора възнаграждение, тъй като по делото е установен факта на неизпълнение на поетите от ищеца/изпълнител задължения по него. Съобразил направеното от В. К. признание, че не е бил извършен оглед на имота, тъй като преди сключване на договора ответникът вече го е бил виждал; не е взел участие при изготвянето на предварителния договор и не е оказал съдействие за сключването му. Съдът посочил, че по делото не са събрани доказателства за изпълнение на поетите с договора задължения от страна на изпълнителя, който да е оказал каквото и да е съдействие на ответника/възложител за сключване на договора за покупко-продажба, в изпълнение на поетите задължения за водене на преговори относно цената; осигуряване на необходимите документи, включително изискването им от собственика; изготвяне на оценка и изготвяне на предварителен договор. Допълнително отбелязал, че имотът бил закупен не от ответника Н., а от представляваното от него търговско дружество „Д. дент център“ ЕООД, съобразно представения по делото нотариален акт №, том, рег.№, дело № от г. на нотариус С. К., с район на действие Районен съд – Пловдив. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че ищецът, като неизправна страна, няма право да търси заплащане на уговореното с договора възнаграждение, поради което намерил предявения иск за неоснователен. Неоснователността на иска за главница, обусловил извода на съда за неоснователност на претенциите за заплащане на законната лихва върху нея, както и на обезщетение за забава до предявяване на исковата молба. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради едностранно превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, „забравяне“ на определени доказателства, нелогичност на правните изводи и очевидна неправилност. Посочил още, че решението противоречи на трайната съдебна практика, наложена по такъв тип дела. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на които са налице предвидените в чл.280 от ГПК допълнителни основания. Касационната инстанция извършва проверка само в рамките на касационните доводи и по поставените въпроси. Съдът не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, в приложеното към касационната жалба изложение липсва формулиран въпрос, отговарящ на посочените по-горе изисквания, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване (т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Наведените в същото твърдения представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са посочени основания за това от жалбоподателя, нито е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане, В. А. К. следва да бъде осъден да заплати на Н. В. Н. сумата от 1900лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,