Определение № 841 от 20.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 400/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК: Образувано е по частни касационни жалби на двете насрещни страни по спора срещу определение № 3166 от 26.11.2025г. на Апелативен съд София по в.ч.гр.д.№ 2417/2025г., с което при подадени две части въззивни жалби от спорещите лица, е потвърдено определението от 11.07.2025г., поправено с определение от същата дата по т.д.№ 1192/2023г. на СГС. С последните два акта, по реда на чл.248 ГПК, първоинстанционният съд е допълнил определението си за прекратяване основание чл.130 ГПК на производството по делото в частта за разноските и е осъдил на основание чл.78,ал.4 ГПК ищецът „Вип паркет“ ЕООД да заплати на ответника „Юробанк България“ АД сумата 960 лв. – адвокатско възнаграждение като по въведеното възражение за прекомерност, е отхвърлил искането на присъждане на разноски за разликата до претендираните 1 500лв. Предмет на двете частни касационни жалби е произнасянето на въззивната инстанция по частичното уважаване, респ. отхвърлянето на искането за присъждане на разноски до претендирания размер. И двете страни считат, че в обжалваната от тях част въззивният акт е неправилен и следва да бъде отменен като изцяло бъде отхвърлено, респ. изцяло бъде уважено искането за осъждането на ответника да заплати разноските за адвокатско възнаграждение за прекратеното първоинстанционно производство. Частният касатор - ищец „Вип паркет“ ЕООД поддържа тезата си, че не е доказано договарянето и плащането на възнаграждението на процесуалния представител на „Юробанк България“ АД, а частният касатор - ответник „Юробанк България“ АД, ЕООД счита, че неправилно е уважено искането на ищеца по чл.78,ал.5 ГПК. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на „Вип паркет“ ЕООД са поставени въпросите при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК: 1/ „ При липса на представен по делото договор за правна защита и съдействие, може ли същият да бъде заместен от документ за наличие на задължение, а именно данъчна фактура? Издадената от страната фактура представлява ли доказателство за плащане на адвокатския хонорар или само индивидуализира задължението?“ Страната се позовава на Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК и формирана по приложението му практика на състави на касационната инстанция. 2/ „ При липса на представено по делото извлечение от банкова сметка, на адвокатско дружество, по която да е възможно да се установи, че е получено твърдяното за извършено плащане с платежно нареждане, възможно ли е и допустимо ли е да се предполага от страна на съда, че е налице извършено плащане по договор за правна защита и съдействие?“ поради твърдяно несъответствие с практика на ВКС, обективирана в определението по гр.д.№ 2275/2021г. на ІІІ г.о., в определение № 838 от 05.12.20213г. по ч.т.д. № 1058/2013г. на ІІ т.о. (с което не е допуснато частно касационно обжалване). 3/ „ Необходимо ли е по делото да бъдат представени безспорни доказателства за извършено заплащане, а именно в случай на плащане по банка – за извършена платежна операция, на основание на която сумата да е получена от предоставящия адвокатската услуга, на претендирани разноски за адвокатски хонорар, за да бъде присъден същият ?“ Посочено е Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, в което е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В писмен отговор ответникът оспорва частната касационна жалба. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК частният касатор – ответник в основния спор иска допускане на касационното обжалване по при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 по въпросите: „ Относно критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на разумен и обоснован размер на разноските за адвокатската защита, следващи се в хипотезата на чл.78,ал.1 и ал.4 ГПК“ и „Относно определяне на размера на адвокатското възнаграждение при съединени искове“. Въведен е и довод за очевидна неправилност, без аргументи за наличието на този порок на въззивния акт. В писмен отговор ищецът оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Както се посочи, въззивната инстанция е била сезирана с частни жалби на двете насрещни страни срещу определението на първоинстанционния съд за допълване на крайния му съдебен акт чрез присъждане в полза на ответника на основание чл.78,ал.4 ГПК на сумата 960лв. за адвокатско възнаграждение за защита по искове, производството по които е прекратено като недопустимо, като е приела за основателно възражението по чл.78,ал.5 ГПК и е отказала да присъди в тежест на ищеца разликата до претендираните 1 500лв. В обжалваното определение е прието, че разноските, които претендира ответникът за защита пред първоинстанционния съд са доказани. Обсъдено е, че към молбата по чл.248 ГПК са представени фактура № 1088 от 23.11.2023 г. в полза на адвокатско дружество „Добрева и Б.“, в която е посочено, че банката е заплатила възнаграждение за адвокат по номера на делото на СГС, а в преводното нареждане от 14.12.2023 г. е посочен номерът на фактурата; представено е и пълномощно от страна на банката, с което адвокат Добрева е упълномощена да я представлява по конкретното дело. Въззивната инстанция е счела, че тези доказателства са достатъчни да се обоснове извод, че разноски за адвокатско възнаграждение са реално направени от страна на банката и в този смисъл възраженията на ищеца за липса на доказателства за заплащане на разноските и неговата частна жалба са неоснователни. По частната жалба на ответника относно размера на адвокатското възнаграждение, въззивната инстанция е посочила, че той се определя от защитавания интерес, от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа по него. Изложени са съображенията, че макар и чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА да препраща към размерите, посочени в Наредба № 1/2004 г., определените по посочените в нея правила суми, невинаги са справедливи и обосновани, ако не се отчита фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Въззивната инстанция се е позовала на решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, съгласно което чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран е извод, че първоинстанционния съд е съобразил посочената практика, приемайки, че размер на адвокатско възнаграждение за ответника от 1 500 лв. не съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия единствено по подаване на отговор на исковата молба, изводът му, че възнаграждението следва да се присъди в намален размер е обоснован и не са налице основания за промяна в изводите първостепенния съд относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение за ответната банка. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Първата част на първия поставен в изложението на частния касационен жалбоподател - ищец е разрешен от въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която двустранно подписаната фактура (каквато е процесната), която съдържа всички реквизити относно елементите от съдържанието на договора, може да се приеме като доказателство за сключен между страните договор, ако той е неформален. Според практиката на ВКС, установяването на направени разноски за адвокатско възнаграждение може да се осъществи чрез представяне на фактура и без наличието на писмен договор за правна защита и съдействие, тъй като договорът за правна защита и съдействие няма форма за действителност, а само за доказване, което означава, че липсата на такъв договор не пречи на присъждането на разноски, ако те са реално направени. Втората част от въпроса не съответства на изводите на САС, поради което е хипотетична – въззивната инстанция не е придала на фактурата доказателствена стойност за установяване плащането на адвокатския хонорар, а е и несъмнено, че фактурата сама по себе си не е доказателство за плащане, а служи за удостоверяване на задължението. Изложеното изключва възможността за допускане на обжалването по този въпрос. Вторият и третия въпрос от изложението на ищеца са идентични и те са разрешени от въззивния съд в съответствие с наложилата се практика на ВКС. Настоящият състав изцяло споделя разрешението, дадено в определение № 766 от 13.03.2025г.по ч.т.д. № 1129/2024г. на на ІІ т.о. на ВКС и цитираните в него актове - банковият документ за задължаване сметката на страната-платец на адвокатско възнаграждение, се ползва с доказателствена сила за плащане на задължението, в случай че процесуалният представител не оспорва получаването на сумата. Посоченото разрешение е аргументирано с това, че: По отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД, са съответната страна-упълномощител и процесуалният ѝ представител-адвокат, а не противната по спора страна; С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно; Разпоредбата на чл. 75 ал. 3 ЗЗД е относима не към преценка за доказаност на плащането, а за определяне момента, към който се счита изпълнено задължението спрямо кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция. В настоящия спор възражението, че не е доказано реално постъпване на сумата за адвокатско възнаграждение по сметка на адвоката се явява неоснователно с оглед последователно поддържаното от адвокат Добрева от САК становище, че тя е получила възнаграждението въз основа на представения платежен документ. Определението по ч.т.д. № 1058/2013г. на ІІ т.о. на ВКС не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК, тъй като с него не е допуснато обжалване, а определението по гр.д.№ 2275/2021г. на ІІІ г.о. дава изолирано тълкуване. По никой от поставените въпроси въззивното определение не е в противоречие с указанията, дадени по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е и искането за допускане на касационния контрол въз основа на въпросите от изложението на ответника. Критериите, от които следва съдът да се ръководи, за да определи разумен и обоснован размер на разноските за адвокатска защита, при направено своевременно възражение за прекомерност на претендираното, са разяснени в утвърдената и последователна практика на касационната инстанция (цитираните определения по т.д.№ 738/2024г. на І т.о. и по определението по ч.т.д. № 1433/2024г. на ІІ т.о.; определението по гр.д.№ 2407/2024г. на І г.о. определението по ч.т.д № 1433/2024г. на ІІ т.о., определението по гр.д.№ 1706/2023г. на ІІІ г.о. и др.): Видът на претенцията/спора, етапът на производството, обемът на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхватът на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активно участие при извършване на процесуални действия и в съдебни заседания и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото. Въззивният акт е съобразен с тях. Доводът от втория въпрос от изложението като съображение за присъждане на възнаграждението в договорния размер, „Юробанк България“ АД въвежда едва в настоящото производство - че защитата е осъществена по съединени искове. Въведеното основание „очевидна неправилност“ не е подкрепено с нито един аргумент, а този порок следва надлежно да бъде обоснован от обжалващата страна и не подлежи на служебно изследване от касационната инстанция. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.