Определение № 90 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3886/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищцата Г. А. И., чрез адв. И. З., против определение № 557 от 21. 07. 2022 г. по ч. гр. д. № 257/2022 г. на ОС – Шумен, 2 с-в, потвърждаващо определение № 746 от 29. 03. 2022 г. по гр. д. № 2658/2021 г. на РС – Шумен, с което е прекратено, като недопустимо, производството по предявения от Г. А. И. срещу Община – Шумен отрицателен установителен иск, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че Община – Шумен не е собственик на земеделски имот – нива, находяща се в землището на [населено място], общ. Шумен, местността „Д.“, с площ от 1,3 дка, съставляваща имот № *****по КВС на землището на [населено място], който имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор *****по одобрените през 2015 г. КККР на [населено място]. Поддържа се незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения отрицателен установителен иск. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по поставен процесуалноправен и материалноправен въпрос. Подаден е отговор на частната касационна жалба от Община – Шумен, с който е изразено становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, правилност на същото и неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от Г. А. И. против Община – Шумен отрицателен установителен иск, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че Община – Шумен не е собственик на земеделски имот – нива, находящ се в землището на [населено място], общ. Шумен, местността „Д.“, с площ от 1300 кв.м., съставляващ имот № *****по КВС на землището на [населено място], който имот е нанесен като ПИ с идентификатор *****по одобрената през 2015 г. КККР на [населено място]. Твърди се, че по регулационния план от 1927 г. имотът е съставлявал реална част от парцел ****, отреден за имот пл. № *****, с площ от 2600 дка. По силата на последващ регулационен план от 1963 г. северната част от имота, с площ от 1300 кв.м., е изключена от регулация и е придобила статут на земеделска земя – това е спорният имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *****по одобрената през 2015 г. кадастрална карта на [населено място]. През 1930 г. целият имот от 2600 кв.м. е бил заграден от М. А. Б. (роден 1899 г. и починал 2001 г.) и владян от М. Б., съпругата му Г. Б. и синът им А. М. А. до смъртта на М. Б. през 1967 г. Каменната ограда около целия имот от 2600 кв.м. съществува и понастоящем. След 1967 г. имотът бил владян от А. М. А. до смъртта му през 2001 г., като с нотариален акт № *****г. същият бил признат за собственик по давност, наследство и отказ от наследство, само върху от парцел ****, отреден за имот пл. № ****, с площ от 1300 кв.м., в кв. *****по регулационния план на [населено място] от 1963 г., но не и върху процесния имот. В нотариалния акт процесният поземлен имот е бил описан като северна граница на парцела – двор планоснимачен № ****. След смъртта на А. М. А. през 2001 г. владение върху имота са упражнявали наследниците му - ищцата Г. А. И. и съпругата му П. Ж. А., починала 2009 г. и оставила за единствен наследник ищцата. На 21. 01. 2005 г., с н.а. № 25/2005 г., Г. И. и П. А. продали на М. Г. М. и Р. Г. М. парцел ****, отреден за имот пл. № ****, с площ от 1300 кв.м., в кв. *****по регулационния план на [населено място]. Имали намерение да им продадат и процесния имот от 1300 кв.м., заради което предали владението върху същия на М. и Р. М. през 2005 г.. По делото е установено, че с влязло в сила решение е отхвърлен предявеният от М. и Р. М. против Община – Шумен положителен установителен иск за собственост върху процесния имот, основан на придобивна давност. В проекта за доклад и в доклада по делото първоинстанционният съд е указал на ищцата, че в нейна тежест е да установи правния си интерес от иска, като докаже, че е придобила процесния имот на твърдяното оригинерно основание – давност. При тези данни, за да достигне до извод за недопустимост на иска, въззивният съд е приел, че не е доказано ищцата да е собственик или владелец на процесния имот. През 2005 г., продавайки съседен имот (парцел III, отреден за имот пл. № 126, с площ от 1300 кв.м., в кв. ****по регулационния план на [населено място] от 1963 г.) на лицата М. М. и Р. М., ищците предали на купувачите владението и върху процесния имот, поради което от 17 години не владеят същия. Не е доказано и да притежават право на собственост или друго право върху имота, за защитата на което са предявили отрицателния установителен иск за собственост срещу общината. В изложението към частната касационна жалба са поставени следните въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция съгласно указанията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г.: а/. налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост при наличие на спор между ищеца и ответника на кого от двамата принадлежи имота към настоящия момент; б/. намерението на собственика на имота за продажбата му и предаването на владението върху същия на бъдещия купувач имат ли за последица изгубване на правото на собственост върху имота. Твърди се разрешаването им в противоречие с Тълкувателно решение № 8/27. 11. 2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по първия въпрос, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд е достигнал до извод за недопустимост на отрицателния установителен иск не защото е недопустимо чрез отрицателен установителен иск да се защитава претендирано от ищеца право на собственост върху недвижим имот, по отношение на който и ответникът претендира да е носител на правото на собственост, а по съображения, че ищецът не е доказал да е собственик на спорния имот на заявеното придобивно основание – давност. Този извод не противоречи, а съответства на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8/27. 11. 2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото се приема, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право е налице в следните хипотези: когато ищецът заявява самостоятелно право, различно от спорното, върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора; при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект; когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява. В съответствие с тези указания съдът е приел недопустимост на отрицателния установителен иск, тъй като ищецът не е доказал твърдението си да е собственик на процесния имот, за защитата на което е предявил иска, нито е доказано да е владелец на същия. Вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд, нито е бил предмет на тълкувателното дело, по което е постановено посоченото тълкувателно решение. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано ищцата да е носител на правото на собственост върху процесния имот. Мотивите към решението не съдържат извод, според който ищцата е била собственик на имота, но е изгубила правото си на собственост, тъй като е имала намерение да го продаде на трети на спора лица и не го е владяла в продължение на седемнадесет години преди предявяване на иска. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изхода на делото, частната жалбоподателка следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 4, вр. ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а от Наредбата за плащане на правната помощ, да заплати на Община – Шумен сумата 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на частната касационна жалба. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение