Определение № 471 от 13.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2664/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, постъпила срещу решение № 1527 от 24.06.2019 г. на Апелативен съд – София, ГО, 12 състав по гр.д. № 4759/2018 г., от страна на процесуалния пълномощник на Р. В. С.. Решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу ЗК УНИКА АД с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 14.07.2015 г., за разликата над 35 000 лв. до претендираните 80 000 лв. В касационната жалба се развиват подробни съображения за наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на решението в посочената част. Моли се за неговата отмяна и за постановяване на ново решение по същество, с което предявеният /частичен/ иск да бъде изцяло уважен, с присъждане на разноските. Искането за допускане на решението до обжалване е основано на доводи за очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и на следните, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.?; 3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката му? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?; 5. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 6. За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 7. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът за справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за период 2004 г. – 2008 г.), но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 8. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 9. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 10. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; 11. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 12. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 13. Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?; 14. Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора? 15. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? По поставените въпроси се сочат допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, с позоваване на съответната съдебна практика. Против жалбата не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, съобрази следното: Касационната жалба изхожда от легитимирано лице, подадена са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на апелативния съд е приел, че причиненото от произшествието на 14.07.2015 г. травматично увреждане на ищеца е мозъчно сътресение с кратковременна загуба на съзнание, белодробна контузия и счупване на дясното коленно капаче. Ищецът е бил хоспитализиран, при извършените изследвания е установена течна колекция в десния костно-диафрагмен синус, извършена е по спешност лапароцентеза /диагностично отваряне на коремната кухина/, но не е установен вътрекоремен излив. Общо лечебният и възстановителен период е приключил за срок от 3 месеца според вещото лице, а според св. К. ищецът е използвал помощни средства за придвижването си около 4-5 месеца. Година след произшествието възстановяването е пълно, без остатъчни явления, търпят се единствено спорадични болки в коляното при промяна на времето. С оглед горното и като е преценил поотделно и в съвкупност: броя и вида на уврежданията, протеклия без усложнения кратък болничен престой, хирургичната интервенция, времето, през което болките са търпени и техния невисок интензитет, обстоятелството, че за около 4 месеца здравословното състояние на ищеца е възстановено изцяло и не се очакват в бъдеще усложнения или болестни проявления, дължащи се на травмите, съдебният състав е намерил за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 35 000 лв. При определянето му съдът е съобразил също възрастта на пострадалия към датата на ПТП /50 год./, както и икономическите условия в страната към този момент. Настоящият съдебен състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се съдържат въпроси, удовлетворяващи общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се установява същите да са разрешени в отклонение от цитираната и служебно известна на съда практика на ВКС, нито пък поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изяснен с указанията в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението си съдът е преценил поотделно и в тяхната съвкупност доказаните по делото конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, от значение за обема на търпяните неимуществени вреди, с които законосъобразно е обосновал размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, както и е съобразил, че лимитите на отговорност на застрахователя по § 27 ПЗР КЗ /отм./ нямат самостоятелно значение за неговото определяне, а се преценяват единствено като елемент на икономическата конюнктура към момента на събитието. Действително, изложените от въззивния съд мотиви са кратки и синтезирани, но обхващат всички безспорно установени факти, релевантни за спора. Решението в обжалваната част не може да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, приложен е съответният материален закон, спазени са и задължителните указания по тълкуването му. По изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение