Определение № 5855 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4739/2024 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от „Ножаров“ЕООД, представлявано от управителя Ц., чрез процесуалния му представител адвокат Г. против въззивно определение № 246 от 8.08.2024г. по в.ч.гр.д. № 192/2024г. на Окръжен съд Търговище, с което е отменено определение № 308 от 14.06.2024г. по гр.д. № 309/2024г. на РС Попово в частта,с която е оставено без уважение искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск за горницата над 7 000лв. до 90 000лв., сума представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 5.09.2023г., ведно със законната лихва, чрез налагане на запор върху банкови сметки на „Ножаров“ЕООД в подробно описани банки и вместо това е постановено друго, с което е допуснато обезпечение за посочената разлика. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба е подаден отговор от Д. И. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Ч., с който се изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Направено е искане за допускане на обезпечение на бъдещ осъдителен иск, частичен от 90 000лв.от общата сума от 200 000лв., с правно основание чл.200 КТ. Първоинсатнционният съд е допуснал частично обезпечение до размер на 7 000лв., чрез налагане на запор по посочени банкови сметки, принадлежащи на „Ножаров“ЕООД, като в останалата част е оставил без уважение искането и е определил едномесечен срок за предявяване на иска. /Безспорно е, че понастоящем същият е предявен/. Въззивният съд частично е отменил този акт, като е допуснал обезпечение на бъдещия иск за горницата над 7 000лв. до 90 000лв. Мотивите му са следните: Претенцията на молителя е индивидуализирана по основание и размер, като изложените фактически обстоятелства и приложените доказателства сочат на вероятна основателност на бъдещия иск. Независимо, че в производството по чл.390 ГПК не съществува процесуална възможност да се установява в цялост фактическата и правна страна на бъдещия спор, при безспорност на факта на настъпила трудова злополука, с оглед установената съдебна практика, размер на обезщетение е дължим. Неговият точен размер ще бъде определен от съда, който ще се произнесе по съществото на спора, като настоящия съд извършва преценка сама за стойността на обезпечението. Частният жалбоподател обжалва така постановеният въззивен акт, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /изискуемо съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/ по следните поставени пет въпроса: 1. Следва ли съдът при допускане на обезпечение да посочи в мотивите си - въз основа на какви доказателства извежда извода си за вероятна основателност на иска – при положение, че допуска обезпечение без да определя гаранция?, 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи конкретни мотиви относно вероятната основателност на иска?, 3. Следва ли съдът да обоснове наличието на обезпечителна нужда, независимо че искът е паричен?, 4. Следва ли съдът при допускане на обезпечение на бъдещ иск за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука да извърши преценка относно исканата мярка и адекватността й – както спрямо твърденията за претърпени вреди, така и спрямо обезпечителната нужда и следва ли при констатирана прекомерност на исканата мярка да допусне обезпечение в намален размер?, 5. Следва ли в горния случай, при липса на достатъчно данни за размера на вредите, съдът да допусне обезпечение срещу внесена гаранция? Въпроси с № 4 и № 5, касаторът поставя и с оглед специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси, доколкото част от тях /с № 4 и 5/ не са от значение за изхода на спора /не са свързани с решаващите мотиви на съда/, а по всички тях е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на акта. /Обстоятелството, че е налице установена съдебна практика изключва наличието на специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно дадените разяснения в т.4 от ТР №1 /2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. Първите два поставени от касатора въпроси, касаят изискуемите мотиви на съда, при допускане на обезпечение, обосноваващи вероятната основателност на бъдещия иск. Съгласно установената съдебна практика /включително и посочената от частния жалбоподател/, установяването на вероятната основателност на иска от страна на съда е въз основа на приложените към молбата за допускане на обезпечение доказателства, които съгласно чл.391, ал.1, т.1 ГПК следва да са „убедителни“. За да са такива, следва да доказват факта, пораждащ претендираното право. В случая – след като бъдещият иск е с правно основание чл.200 КТ /регламентиращ отговорност на работодателя за вреди, произтичащи от трудова злополука/ и са представени доказателства, установяващи факта на настъпване на такава злополука, то това е достатъчно, за да се счете иска за вероятно основателен. В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви. Когато съдът няма колебание относно предполагаемата вероятна основателност на бъдещия иск, той не е длъжен да определя парична гаранция. /Нормите на чл.391, ал.1 и ал.2 ГПК предоставят на съда само такава възможност, използването на която е в зависимост от конкретиката на съответния случай/. Във връзка с третият поставен въпрос, следва да се посочи, че обезпечителна нужда за молителя е винаги налице, когато се установи, че без обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението. В конкретният случай бъдещият иск е осъдителен и с оглед преценката на съда за вероятната му основателност, и доколкото ответното дружество е с капитал от 5 000лв., и без данни за наличие на имущество, обезпечителната мярка „запор върху банкови сметки“ е в състояние да осигури изпълнението на правата от евентуална позитивно решение. Съдът дължи преценка за адекватност на наложената обезпечителна мярка с обезпечителната нужда, която преценка се извършва на базата на вероятна /с оглед практиката за сходни случаи/ оценка на претендираните неимуществени вреди. Доколкото обаче, въпрос № 4, съдържа условие /за констатирана от съда прекомерност на исканата мярка/, което не отговаря на мотивите на въззивния съд, същият не може да се приеме за свързан с решаващите доводи на съда и не съставлява надлежно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и за въпрос № 5, съдържащ в условието си твърдение за липса на достатъчно данни за размера на вредите. В производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск не се изисква установяване на размера на вредите, защото те могат да бъдат предмет само на иска по чл.200 КТ. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение