Определение № 123 от 14.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 795/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от А. А. Ц. и И. А. Т. против решение № 1504/10.12.2020 г. по в.гр.д. № 2439/2020 г. на Софийски апелативен съд / поправено с Решение №4/05.01.2021г. по гр.д. № 2439/2020г./ в частта, с която: 1/ след частична отмяна на решение № 48/14.04.2020г. по гр.д. № 81/2020г. на ОС-Враца е постановено друго за отхвърляне на иска на А. А. Ц. срещу ”Дженерали застраховане“АД за сумата от 26250лв., на осн.чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на неговия дядо Ц. Ц., настъпила на 10.06.2017г.; 2/ е потвръдено решение № 48/14.04.2020г. по гр.д. № 81/2020г. на ОС-Враца за отхвърляне на иска на А. А. Ц. срещу ”Дженерали застраховане“АД за разликата над 26 250лв. до 40 000лв., на осн.чл.432, ал.1 КЗ; за отхвърляне на иска на И. А. Т. срещу ”Дженерали за застраховане“АД за сумата от 30 000лв. Подадена е и касационна жалба от ”Дженерали застраховане“АД против решение № 1504/10.12.2020 г. по в.гр.д. № 2439/2020 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 4/05.01.2021г. по в.гр.д. № 2439/2020г. на САС, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 48/14.04.2020г. по гр.д. № 81/2020г. на ОС-Враца, ”Дженерали застраховане“АД е осъдено да заплати на А. Ц. Ц. сумата от 75 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на баща му Ц. Ц. при настъпило ПТП на 10.06.2017г., ведно със законната лихва от 27.04.2018г. до окончателното изплащане. Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните от тях части е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излагат, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения отговор на А. Ц. Ц., А. А. Ц. и И. А. Т. се оспорва основателността на касационната жалба на застрахователя и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни - подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че пред него страните не са спорили, че на 10.06.2017г. е настъпил пътен инцидент с участието на водач, чиято отговорност е застрахована при ответника. Не е бил поддържан и спорът по отношение на факта, че като пряка последица от инцидента е загинал Ц., което спроед САС се установило и от приета по делото СМЕ – същата е категорична, че в причинно следствена връзка с травмите и кръвозагубата при ПТП е настъпил леталният изход. Спорен е бил размерът и дължимостта на обезщетението и наличието на принос от страна на пострадалия. С оглед заключението на САТЕ решаващият състав е счел, че водачът К. е нарушил правилата за движение, тъй като при максимално разрешена скорост за движение от 60 км/ч е управлявал лекия автомобил със скорост от 107 км/ч (чл. 21 ЗДвП). В случай, че е шофирал с допустимата скорост, то той е имал техническата възможност да спре и да предотврати удара. От това му поведение са настъпили в пряка причинна връзка вреди – смърт на друго лице. По отношение на поведението на водача Ц. съдът е съобразил, че същият като участник в движението, движещ се по път без предимство, е бил длъжен да пропусне движещите се по пътя с предимство и едва след това да навлезе в него – чл. 47 ЗДвП. При съпоставка на поведението на единия и другия водач, съдът е намерил, че при всички случаи приносът на К., движещ се с превишена скорост (почти двойно по-висока от разрешената), е по-голям, а именно 75 %. По отношение на А. Ц. Ц. САС е отчел родствената връзка, сложилите се приживе обичайни отношения между баща и син, поради което и е обосновал извод за преживени от ищеца негативни емоции от внезапната загуба на родител. Съобразил е и социално-икономическите условия към датата на ПТП (2017 г.) и застрахователните лимити, поради което е заключил, че справедливият размер на обезщетение следва да се определи на 100 000 лв. или допълнително следва да се присъди сумата от 15 000 лв. (след приспадане на принос от 25 %). По отношение на А. А. Ц. и И. А. Т. / внук и сестра на починалия при ПТП/ САС е разгледал приетото в ТР № 1/2018г. на ОСГТК на ВКС, че в тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. При преценка на събраните в производството доказателства решаващият състав е намерил, че не се касае до изключението, отразено по-горе. Приел е, че житейската ситуация в разглеждания случай не се характеризира със специфика, отличаваща я от обичайните отношения между внук и дядо, респ. между брат и сестра. Счел е, че в актуалната практика на съдилищата е признато право на обезщетение например при внуци, отглеждани преимуществено от баби и дядовци, по-големи братя и сестри, изпълняващи функции на родители, братя и сестри, живеещи съвместно без родители, близнаци и пр. По делото е било установено, че се касае за нормални добри отношения със загиналия, които нямат характер на интензивни, или необичайно емоционални. Според САС липсват доказателства в живота на родствениците да е имало такива събития, които по нехарактерен и нетипичен начин да са създали отношения на засилена емоционална близост и необичайно силна и извънредна привързаност между тях. Те не са били членове на едно домакинство, живеели са в различни къщи (ищцата дори в друг град), всеки е имал свое семейство, не са имали общи разходи по издръжка, не се установява загиналият да е осигурявал нетипично голяма подкрепа (със средства, помощ, морално съдействие) спрямо сестра си или внука си. Поради което исковете на посочените ищци са били приети за неоснователни. По касационната жалба на А. А. Ц. и И. А. Т.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните два правни въпроса: 1/ В какво /какви следва да бъдат междуличностните отношения/ се изразява проявлението на дълбоката, трайна и силна емоционална привързаност между починалия и лицето/лицата, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, търпени следствие смъртта на починалия?; 2/ Наличието на собствено семейство /съпруг и низходящи/, както и живеенето в отделно домакинство от това на починал брат/сестра, изключва ли наличието на силна емоционална привързаност между братя и сестри и правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди следствие смъртта на починалия брат/сестра? Настоящият състав на ВКС съобрази, че в задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. ВКС прави извод, че с посоченото ТР са дадени критериите, които следва да се обсъдят от решаващия съд, за да се прецени настъпили са неимуществени вреди за брат/сестра поради смъртта на техните брат/сестра – само като минимум е необходимо да се установи наличие на взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, като израз на традиционните за българското общество родствени отношения. Едновременно с това е необходимо създадената връзка да надхвърля това традиционно за нашето общество разбиране, т.е. съдът изследва налице ли са проявления на особено близка житейска връзка – трайна и дълбоко емоционална и претърпени поради това изключителни като интензитет и продължителност страдания от настъпилата на смърт на родственика. В случая е налице задължителната практика на ВКС, следователно не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Освен това въззивният съд се е съобразил с тази практика и е обсъдил всички събрани доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства относно основните отличителни белези на връзката между касаторите и починалия техен родственик. Въпрос на оценка на доказателствата и установеност на доказаните с тях факти е приетото от съда, че в конкретния случай не може да се направи извод, че е налице близост над обичайната. В случая касторите оспорват крайния извод на въззивната инстанция по отношение естеството на тази връзка, което оспорване сочи на доводи за наличие на касационно основание по чл.281, т.3 ГПК за необоснованост на въззивното решение. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да преценява конкретните доказателства по спора и приетите за установени въз основа на тях факти. Ето защо не следва да се допусне касационно обжалване по касационната жалба на А. А. Ц. и И. А. Т.. По касационната жалба на ”Дженерали застраховане“АД: В изложението касаторът поставя следните правни въпроси: 1/Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 2/относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Позовава се на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие по първи въпрос с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IVг.о., Решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2010г. на ВКС, II т.о. и др. и по втори въпрос – със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., ТР №1/2018г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява твърдяното противоречие и по двата въпроса. Въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е обсъдил поведението и на двамата водачи – съобразно установения от вещото лице механизъм на ПТП и свидетелските показания, както и е съобразил заетата от застрахователя защитна позиция пред въззивната инстанция по спорните факти. Анализирал е заключението на СМЕ относно вида на уврежданията на починалото лице и установената между тях и деликта връзка. Оценката на така обсъдените доказателства от решаващият състав не може да бъде предмет на проверка в настоящата фаза на касационното производство, тъй като касае касационно оплакване за необоснованост на въззивното решение. При определяне на размера на дължимото обезщетение САС е изходил от критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане прeдвид посоченото в ППВС №4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Прието е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значениe са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на сина на починалото лице. Правен въпрос по отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД застрахователят не формулира в своето изложение към касационната жалба. Доводите за неправилност на въззивното решение по отношение на изводите на САС за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия и неговия обем представляват оплаквания по чл.281, т.3 ГПК и въз основа на тях касационната инстанция няма правомощие да изведе и формулира правен въпрос, който не се поставя от самия касатор. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване и по касационаната жалба на ”Дженерали застраховане“АД. Разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, тъй като А. Ц. Ц., А. А. Ц. и И. А. Т. не са представили доказателства за извършването на такива. Водим от горното, Върховният касационен съд