Определение № 5172 от 12.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4367/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Г. М. ЕГН [ЕГН] срещу Решение № 901 от 30.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 691/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 5801/14.11.2023 г., постановено по гр.д. № 3182/2022 г. на СГС, в частта, с която съдът унищожава на осн. чл. 43, ал. 1, буква “а” от Закона за наследството (ЗН) саморъчното завещание на Г. Л. П. от 10.12.2012 г., обявено на 27.01.2022 г. от нотариус Ш. по иск, предявен от Л. П. И., [ЕГН], и В. П. И., [ЕГН]. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност, защото с решението въззивният съд не се е произнесъл по направените във въззивната жалба оплаквания и е достигнал до грешни изводи относно това, че двете посмъртни психиатрични експертизи доказват, че завещателката е страдала от заболяване, което да й е пречело да завещава, че тези експертизи не почиват на медицинска документация към момента на съставяне на завещанието, а заболяванията са с бавно и постепенно проявление, че експертизите почиват на предположения, че към 2016 г. психиатър е констатирал при завещателката само състояние на „тревожно разстройство“, което не сочи на завещателна неспособност, а още по-малко е доказано съществуването на такова състояние към 2012 г. Счита, че следва да се обсъди, че ограниченото налудно разстройство съответства на ограничено запрещение, при което завещателната способност не е изключена, съгласно чл. 13 ЗН. Твърди се процесуално нарушение, защото при указана доказателстевна тежест за ищците да установят, че завещателката страда от заболявания към момента на съставяне на завещанието, които я поставят в състояние на завещателна неспособност, съдът не е приложил последиците от недоказване пълно и главно на това обстоятелство и е постановил необосновано решение, почиващо на предположения. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по осем въпроса: 1.Длъжен ли е въззивния съд да разгледа и се произнесе по направените съществени оплаквания във въззивната жалба? 2.Длъжен ли е въззивният съд да провери обосноваността на приетите от първоинстанционния съд експертни заключения, ако въззивната жалба съдържа оплаквания за тяхната необоснованост, което е заявено пред първоинстанционния съд, но не е уважено от него? 3.Какъв е порока на експертното заключение, което не посочва въз основа на кои доказателства по делото се основава и как следва да процедира съда когато констатира това? 4.Какво включват служебните задължение на въззивния съд когато му липсват специални познания да прецени обосноваността на представеното експертно заключение по делото? 5.При какви условия провеждащият послесмъртно изследване психиатър може да приеме за установени различни факти от тези на извършилият личен преглед психиатър и да постави различна диагноза от поставената при личния преглед? 6.Абстрактна ли е преценката да се действа разумно към определен момент или е конкретна – с оглед сложността на извършеното действие. Може ли завещателят да действа разумно при извършването на едни /по-прости/ действия и да не може да действа така при извършването на други /по-сложни/ действия? 7.Не ограничава ли законодателя способността на ограничено запретените да сключват сделки за прехвърляне на недвижими имоти между живи, но признава способността им да завещават такива имоти, защото преценката при извършването на първите сделки е по-сложна отколкото при вторите? 8.Не изключва ли законодателя способността на напълно запретените поради слабоумие /деменция/ да завещават, но признава тази способност на пълно заплетените поради душевна болест, защото страдащите от душевна болест не могат да действат разумно само ако заболяването им е в остра фаза, но не и ако е в ремисия, съответно ако завещанието им е свързано с някоя тяхна налудност, но н и ако то няма налудни мотиви? 9.На оспорващият завещателната способност ли е тежестта да докаже по несъмнен начин, че към момента на съставяне на завещанието, завещателят е имал душевна болест в остра фаза, съответно че страдащият от налудно разстройство завещател го е извършил по някой от налудните си мотиви? По въпроси от № 1 до № 5 се навеждат едновременно основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а по следващите въпроси до № 9 се навежда само основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците по касация Л. П. И. и В. П. И. оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като решенията, посочени по първите въпроси са неотносими към спора и не се доказва противоречие на въззивното решение с тях. По останалите въпроси се твърди, че са неотносими и не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено: Ищците Л. П. И. и В. П. И. са наследници по закон /племенници/ на починалата на 23.12.2020 г. Г. Л. П.. Тя е оставила саморъчно завещание от 10.12.2012 г., което се е съхранявало у ответника. Обявено е с Протокол акт №20, том I, общ рег. №906, дело №6, зав. Рег. №6 от 27.01.2022 г., на нотариус с рег. № 042 на НК. С него Г. Л. П. завещава на ответника Г. Г. М. цялото си имущество и недвижими имоти, които притежава към момента на своята смърт. С влязла в сила част на първоинстанционното решение е отхвърлен иска, предявен от Л. П. И. и В. П. И. срещу Г. Г. М. с правно основание чл.42, б. „б” ЗН, за признаване за нищожно същото саморъчно завещание на Г. Л. П. поради неспазване изискванията на чл.25, ал.1 ЗН за форма. Установено е, че завещанието е написано и подписано изцяло ръкописно от завещателката. По иска по чл. 43, ал.1 б.“а“ ЗН е безспорно, че към момента на съставяне на процесното завещание, наследодателката е пълнолетна и не е поставено под запрещение. Спорно е дали е могла да действа разумно, т.е. дали поради слабоумие, душевна болест или друга причина не е била в състояние да разбират и да ръководят постъпките си и да действа разумно. От приетата медицинска документация и заключенията на двете психиатрични експертизи се установява, че за първи път психиатрична диагноза на Г. П. е поставена през 2009 г. от д-р В. М.: „F 33.1-рецидивиращо депресивно разстройство, сегашен епизод - умерено тежък“. В амбулаторен лист от 29.01.2010 г., освен соматичните заболявания, е отразен, че при пациентката е налице депресивен епизод. В сведение от Центъра за психично здраве „Проф. Н. Ш.” до 01 РУ-СДВР е налице информация за сигнал от съседи по повод несъответно поведение на П. (звъняла по вратите на апартаментите, говорела несвързано и викала), по повод на който на 17.07.2016 г. е транспортирана в спешното звено на Центъра от екип на Спешна помощ и полицейски екип. При прегледа от дежурен психиатър й е поставена диагноза: „F 41.9 -тревожно разстройство, неуточнено“, но не е хоспитализирана. Във връзка с образувано дело по Закона за здравето – при хоспитализиране на завещателката и в първата й комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, изготвена на 09.07.2017 г., й е поставена диагноза „F 06.2-органично налудно разстройство“. Вещото лице по първоначалната експертиза д-р М. Щ. К. сочи, че няма сигурни данни за началото на заболяването на завещателката, но от обективните данни и отразеното при психологичното изследване е видно, че психичната патология при Г. П. е с голяма давност преди хоспитализацията през 2017 г., като вероятният дебют на заболяването е след 2004 г. Вероятно в началото симптоматиката не е била толкова интензивна и предимно в депресивния регистър. В амбулаторни листа от 15.01.2019 г. и 09.05.2019 г. след прегледи на завещателката са поставени диагнози: „F 43.2 - Разстройство в адаптацията“ и „F 22.0 - Налудно разстройство“. С Епикриза на Центъра за психично здраве „Проф. Н. Ш.” от 16.11.2020 г. на Г. Л. П. е поставена диагноза „F 06.2 - Органично налудно (шизофреноподобно) разстройство“. Вещото лице д-р К. сочи в експертизата си, че към периода на датата на съставянето на завещанието - 10.12.2012 г., с оглед наличието на диагностицирано психично заболяване и въз основа на обективните данни от медицинската и експертната документация, Г. П. не е притежавала психични годности да разбира свойството и значението на извършеното. На лицето са поставени две психиатрични оценки: F 06.2 Органично налудно /шизофреноподобно/ разстройство (експертна оценка през 2017г., 2018г. и 2020г.) и F 22 Налудно разстройство (експертна оценка през 2019 г.), а в последствие - по време на последната хоспитализация в СБПЛР-Б. е преценено, че при нея са налице и тежки когнитивни промени в параметрите на диагнозата: Сенилна деменция. И двете описани психични заболявания са психози и нарушават психичните годности за разбиране и ръководене на постъпките, поради което е прието, че психичното заболяване на Г. П. е повлияло на базисните й психични годности да разбира свойството и значението на извършеното. Въз основа на експертният анализ на информацията от медицинската и другата документация, вещо лице е приело, че с най-голяма вероятност към датата на съставянето на завещанието - 10.12.2012г., Г. П. не е притежавала психични годности да разбира свойството и значението на извършеното. В съдебно заседание вещото лице разяснява, че заболяванията на завещателката не са внезапни, а започват бавно и постепенно - през 2017 г. тя е имала изключително тежка симптоматиката и макар да не може със сигурност да се посочи точно от коя година е началото им, вещото лице счита, че с най-голяма вероятност през 2012 г. е била с психоза, като началото на заболяванията е, ако не от 2004 г., то от 2009 г. с бавно и постепенно проявление. От заключението на повторната експертиза, изготвена от вещото лице д-р Х. А. Т., се установява че при П. найвероятно наличните телесни заболявания са довели до болестни промени в мозъчните съдове и мозъчна дисфункция. В ранните етапи най-вероятно са били налице симптоми от депресивния регистър, впоследствие довели до описаното в медицинската документация и безспорно диагностицирано органично налудно разстройство. В най-късните етапи от развитието на болестния процес са констатирани състояние след мозъчен инсулт и тежки когнитивни нарушения с дементен синдром. Според това вещо лице, при наличната по делото документация, при Г. Л. П. към момента на извършване на правния акт (завещанието от 10.12.2012 г.) е било налице психотично мотивирано поведение, породи което тя не е могла да разбира и ръководи действията си при извършването му. Най-вероятно мозъчните нарушения, вследствие на наличните соматични заболявания са с дългогодишна давност (над 10-12 г.), които в началните етапи на протичането си са с дискретни прояви и е трудно да бъдат диагностицирани клинично. При тези мозъчни нарушения много често може да има прояви с депресивен облик, които могат да обяснят наличието на поставена диагноза през 2009 г. (умерено тежък депресивен епизод) и през 2010 г. (депресивен епизод). В съдебно заседание вещото лице разяснява, че при заболяването на завещателката – при т.н. параноидни налудности, е нарушен мисловният процес. Речта е граматически правилна, не е нарушена, ориентировката е нормална, настроението е нормално, като в дадени моменти може да има депресивни състояния. Основното е наличието на монотематична или политематична налудност. В един доста по-късен етап - няколко месеца преди нейната смърт, са засегнати и паметовите й способности, но не преди това. Изводите на това вещо лице, че към датата на съставяне на завещателния акт поведението на Г. Л. П. е било психотично мотивирано, поради което тя не е могла да разбира и ръководи действията си са формирани освен от медицинската документация и от психологическото интервю по повод освидетелстването на завещателката през 2017 г., в което са описани събития от 2012 г. и от преди това. Св А. М. П. – близка на ищците описва конкретни събития от живота на Г. Л., които е възприела, свързани с оплаквания на завещателката от облъчване от апарати и устройства, от тормоз от съседи, от въображаеми заплахи, както и за нейни депресивни състояния. Св.Д. Ч. Т. – колега на ответника в обща адвокатска кантора сочи, че Г. Л. е била клиент на ответника, в качеството му на адвокат, често го е посещавала /почти всяка седмица/, той е работил по нейни правни проблеми, свързани с етажната собственост. Според показанията му, Г. не е била агресивна или извън контрол в нито един момент, в който той я е виждал. Въззивният съд е кредитирал двете експертизи, а свидетелските показания е преценил като неинформативни да оборят заключенията, тъй като за това са необходими специални знания, каквито те не разполагат, а е съобразено и това, че завещателката е била без нарушени когнитивни функции (памет, интелект, внимание) - речта при нея е граматически правилна, не е нарушена, нормално се ориентира, настроението е нормално, с изключение на депресивните епизоди, но поради параноидните налудности е нарушен мисловният процес, което обаче не може да се установят от свидетелите. Затова показанията на втория свидетел, че Л. е общувала нормално и не е имала видими признаци на психично заболяване не са приети за оборващи медицинската документация и заключенията, че от 2009 г. – 2010 г. (или дори от по-ранен момент – след 2004 г.) до смъртта си завещателката е имала психиатрично заболяване, в резултат на което не е можела да разбира свойството и значението на постъпките си. Така независимо от това как е изглеждало от външна страна поведението на Л., в това число способността й да провеждала разговори, да се грижи за съблюдаване на гражданските си права, съдът е приел, че мисловният й процес е бил нарушен от заболяването, включително и към момента на съставяне на процесното завещание - 10.12.2012 г. Прието е, че завещателката е страдала от органично налудно разстройство, което представлява психоза и се характеризира с психотично мотивирано поведение, което нарушава психичните годности за разбиране и ръководене на постъпките, т.е. не е била способна да завещава. Поради това и въззивния съд е приел, че завещанието подлежи на унищожаване на основание чл.43, ал.1, б. „а“, във вр. с чл. 13 ЗН и е потвърдил решението на РС, с което този евентуален иск е уважен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. По първия въпрос съдебната практика приема, че въззивния съд е длъжен да разгледа и се произнесе по направените оплаквания във въззивната жалба. Касаторът не сочи по кои негови оплаквания във въззивната жалба не се е произнесъл въззивния съд. Във възивната жалба е твърдял, че не е установено по несъмнен начин, че завещателката не е могла да действа разумно към момента на съставяне на завещанието, че необосновано не са възприети свидетелските показания, че не е посочено кои факти са удостоверени в медицинската документация и кои факти не са удостоверени в нея, че заключенията почиват на предположения. Тези въпроси, видно от изложеното съдържание на мотивите на въззивния съд са обсъдени, а съдът е изложил мотиви защо свидетелските показания не оборват заключенията на двете СМЕ. Така поради това, че първия въпрос не кореспондира на мотивите на обжалваният акт, по него не се допуска касационно обжалване. За решаващите си изводи, изискващи специални знания, съдът се е позовал на двете посмъртни СМЕ, чийто изводи се основават на приложената по делото медицинска документация, включително и такава от 2009 и 2010 г. и на отговорите от психологическото интервю на завещателката, т.е. преди съставяне на завещанието. От отразеното в медицинската документация за темпа на развитие на психичното състояние и отговорите на завещателката, вещите лица са направили и извод за дебюта на заболяването. Въззивният съд е възприел тези експертни заключения, тъй като те не са оборени от никакви други доказателства, включително и от свидетелските показания. Последните не установяват факти, които да противоречат на извода за това, че завещателката е страдала от психично заболяване. Наличието на такова не изключва посещение в адвокатска кантора и подаване на жалби и молби до различни инстанции, след като Г. Л. не е поставена под запрещение. Такова производство не е инициирано нито от близките й, нито от прокурор. Затова твърдението в условието на втори въпрос, че заключенията са необосновани не кореспондира на данните по делото и на съдържанието на заключенията и отразява личното виждане на касатора. Затова по втори и трети въпрос не се допуска касационно обжалване. Процесуалният закон и съдебната практика изискват съдът да обсъди заключението на вещото лице, да посочи дали го кредитира или не и защо. Това включва и преценката за обосноваността на заключенията, което се постига с изискването за преценка на всички доказателства по отделно и в съвкупност. Въззивният съд е извършил преценка за обосноваността на заключенията, съобразявайки това, че те са изготвени въз основа на обилната медицинска документация по спора, обхващаща период от 2009 г. до смъртта на завещателката. Затова четвърти въпрос, освен, че в условието си не кореспондира на данните по делото, е и неопределящ за изхода от спора. При формулиране на пети въпрос се изхожда от теза, че вещото лице - психиатър е установил различни факти от тези на извършилият личен преглед психиатър и е поставил различна диагноза от поставената при личния преглед. Това не кореспондира на приетите заключения, преценени ведно с медицинската документация и не формира основание за допускане до касация нито по чл. 280, ал.1 т.1 нито по т.3 ГПК. По въпроси от № 6 до №9 е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Допускането до касационно обжалване по правен въпрос с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото, което е едно основание, е налице, когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са непълно или неясно уредени и за разкриване на точният им смисъл е необходимо формиране на съдебна практика за тълкуването им, или когато има съдебна практика, но е неактуална или противоречива. При формулиране на шести въпрос касаторът въвежда като критерий сложността на извършеното действие за преценката дали завещателят може да действа разумно. Такъв критерий законодателят не е въвел. Критериите, изведени от правилото на чл. 5 ЗЛС, за преценката дали едно лице може да извършва правни действия само и конкретно дали може да завещава, са медицински и правен и се съобразяват кумулативно. Първият критерий е медицински - дали лицето е болно от слабоумие или душевна болест. Слабоумието е умствена недоразвитост от раждането, като идиотия, инбецилност, дебилност, олигофрения, а душевната болест (психопатия) е страдание на умствено развито лице, което обаче има за последица такова разстройство на съзнанието, което сочи на промяна на личността и обуславя неадекватно поведение. Вторият критерий е правен - то да не може да се грижи за своите работи. За да може да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и да може да ръководи постъпките си, като преценява и съобразява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установения ред в него, т.е. лицето следва да се държи нормално. Не е достатъчно лицето да страда от слабоумие или (и) душевна болест, за да се приеме, че то не може да извършва правни действия, а е необходимо с оглед конкретното му поведение да се преценява дали то може да се грижи за своите работи. Тежестта на страданието и състоянието на лицето е критерият, въведен в чл. 5, ал.2 ЗЛС за поставяне под пълно или за поставяне под ограничено запрещение. Тъй като ограничено запретения разполага със завещателна дееспособност, съгласно чл. 13 ЗН, то това е критерия и за преценката дали лицето притежава завещателна способност, а не сложността на правното действие. Съдебната практика по чл. 5 ЗЛС е изяснила този въпрос, а тежестта на страданието и на състоянието е въпрос на преценка по всяко конкретно дело, поради което по него не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Действително законодателят е ограничил възможността за разпореждане приживе и на поставените под ограничено запрещение, за разлика от завещанията, където допуска и ограничено запретени да завещават / чл.13 ЗН/ Отговорът на седми въпрос обаче е неопределящ за изхода от спора, тъй като завещателката не е поставяна под запрещение приживе. От данните по делото относно психичното й здраве и поведение не се установява към момента на съставяне на завещанието /края на 2012 г./ степента на психичното страдание, но то е безспорно установено. Същевременно се установява, че към 2016 г. има прояви, които не сочат да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и да може да ръководи постъпките си. Отделно от това и двете вещи лица посочват, че заболяванията, от които е страдала завещателката водят до психологически мотивирано поведение, а не до поведение, мотивирано от разума. По делото не е установено към края на 2012 г. завещателката да е била в състояние на ремисия. Вещите лица изобщо не установяват дали заболяванията, от които е страдала завещателката са протичали с периоди на активна фаза и на ремисия. Затова осми въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. В практиката, а и по делото не е било спорно, че в тежест на оспорващият завещанието е да докаже, че към момента на съставяне на завещанието, завещателят е имал душевна болест в остра фаза. Съдът е приел, че ищците са доказали това обстоятелство. За прогласяване унищожаемостта на завещание законодателя не изисква завещанието да е извършено „поради налудни мотиви“. Затова последният въпрос, по начина, по който е формулиран е неопределящ за изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност Очевидно неправилно е решението когато от мотивите му се установява, че съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Не се установява неприлагане на относима правна норма или прилагане на неотносима такава или не според вложения в нея смисъл. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение