Определение № 2629 от 14.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1545/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адв. Е. И. в качеството й на процесуален представител на Ф. Б. срещу определение № 174/26.04.2024 г. по в.гр.д. № 170/2024 г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено определение № 147/2024 г. по гр. д. № 313/2023 г. на Районен съд Мадан за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и редуцирането на определените в полза на адвокат И. възнаграждения по чл. 38 ЗАдв до размер на по 480 лв. по двата заявени срещу „Файненшъл България“ ЕООД и „И. Асет Мениджмънт“ АД иска.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение с водещ мотив, че при представен договор за безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв при благоприятен за страната резултат съдът следва да определи на процесуалния й представител възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В случая определеното от съда възнаграждение е произволно и без ясни и обективни критерии при условия на непропорционалност и в нарушение на принципите на свободна конкуренция. Отделно, ответните дружества не са направили възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулира следните въпроси:

1. „Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?”

2. „Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска?”

3. „Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските като индиция за определяне на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи НМРАВ?“

По тези три въпроса касаторът твърди противоречие с решение по дело С-438/22 г. на СЕС, в което се посочва, че не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се стигне до обратен на целения с чл. 101 ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. Въззивният съд не е съобразил, че определеният размер на адвокатското възнаграждение е пет пъти по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Наред с това жалбоподателят счита, че е налице въпрос от съществено значение за развитие на правото.

4.„Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските подлежащи на присъждане, респ. на адвокатско възнаграждение, подлежащо на определяне от съда и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност и цената на иска, респ. материалния интерес по делото?“ По този въпрос се заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При изложеното жалбоподателят моли да бъде постановено определение, с което атакуваното да бъде отменено и постановено друго такова за определяне на разноски в разумен размер.

Ответниците „И. Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД оспорват жалбата като недопустима, евентуално като неоснователна и молят съдът да се произнесе съобразно развитите в отговорите доводи.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна и отговаря на изискванията за редовност, но е недопустима в една своя част, тъй като е подадена срещу неподлежаща на обжалване част от съдебен акт. В останалата част е допустима.

Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В мотивите на т. 24 е прието, че правомощията на Върховния касационен съд са определени по чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. С разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК изрично е предвиден редът за обжалваемост на определението за допълване и изменение на решението в частта за разноските, а именно – по реда, по който подлежи на обжалване решението. Посочената правна норма намира приложение в хипотезата на преценка за обжалваемост на определението на въззивната инстанция за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските, както и в определението на въззивната инстанция, с което извършва инстанционен контрол на постановено от първоинстанционния съд определение по чл. 248 ГПК. Когато постановеното решение подлежи на касационен контрол, на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, респективно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК подлежи и определението за допълване/изменение на решението в частта за разноските. Тъй като в случая предявеният иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД е под 5 000 лв. въззивното определение не подлежи на касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, независимо от посоченото в обратния смисъл в обжалвания съдебен акт.

В останалата част жалбата не следва да бъде разгледана по същество и да бъде допуснат касационен контрол, тъй като не са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Атакуваният съдебен акт не се явява в противоречие с цитираните от жалбоподателя две определения, тъй като въззивният състав е съобразил именно правната и фактическа сложност на делото, размерът на предявения срещу „И. Асет Мениджмънт“ АД иск /8 000 лв./, провеждането на едно единствено съдебно заседание и неявяването на адвокат И. на него /при липса на заявени уважителни причини за това/. Отделно, следва да бъде посочено, че фактите, обсъждани в цитираните от касатора две определения, са различни от процесните, поради което няма как определените размери автоматично да бъдат възприети и в настоящия казус. Наред с това, съдът има предвид и служебно известната му практика на касационната инстанция, обективирана в определение № 563/11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ТК.

Обжалваното определение е постановено не в разрез, а в съответствие с цитираната от касатора практика на СЕС и по-специално решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, а съществуването на национална и наднационална съдебна практика автоматично изключва критерия, визиран в чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС