Определение № 525 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на страните по гр.д. № 258 /2011 г. на Хасковския окръжен съд, г.о., срещу постановеното по делото въззивно решение от 17.05.2011 г.., с което е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр.д. № 2449 /2008 г. на Хасковския районен съд, с което исковете на Н. В. Х. срещу Г. В. К., В. С. К. и И. С. Ш. с правно основание чл.57,ал.2 ЗЗД са уважени за сумата 6,250 лева, ведно със законната лихва и са отхвърлени за разликата над 6,250 лева до пълния предявен размер 23,000 лева, представляващи действителната стойност на идеални части от недвижим имот, по отношение на които е бил развален договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане след отчуждаването им.

Н. В. Х. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен.

Г. В. К., В. С. К. и И. С. Ш. обжалват решението в частта, с която искът срещу тях е уважен.

Жалбоподателите твърди, че в обжалваната от тях част решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.

Насрещните страни оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и искът е оценяем и с цена над 5,000 лева..

Въззивният съд е приел, че първата ответница и праводателят на другите двама са се разпоредили с недвижимия имот чрез дарение преди влизане в сила на решението за разваляне, а след това приобретателят е продал имота на трето лице, поради което ищецът не може да претендира фактическото предаване на имота, а обезщетение; възражението за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното обезщетение е неоснователно, т.к. давностният срок за това е 5 години и е започнал да тече от влизане в сила на решението за разваляне; съдът е приел, че съгласно с приетото в ППВС 1 /28.05.1979 г. размерът на обезщетението - действителната пазарна стойност на недвижимия имот следва да се определи към момента на обедняването на ищеца, което е станало при разпореждането с имота от първата ответница и праводателят на другите двама, която (стойност) съгласно заключението на вещото лице е 25,000 лева, от които съдът е изчислил размера на обезщетението според правата на ищеца в размер на 1 /4 от процесния имот и с оглед правата на първата ответница на самостоятелно основание и наследствените права на тримата ответници, преди развалянето..

Жалбоподателят Н. Х. извежда материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.57,ал.2 ЗЗД – към кой момент следва да се определя пазарната цена на имота, която се претендира като обезщетение - към момента на разпореждането чрез дарение или към по-късния момент на подаването на исковата молба. Въпросът е обуславящ

Той не е разрешен в противоречие с посоченото решение № 1111 / 13.01.2009 г. по гр.д. № 4375 /2007 г., ІІІ г.о. на ВКС, с което е прието, че следва да се присъди паричният еквивалент на движими вещи, но не са изложени съображения към кой момент следва да бъде определена стойността (вещите са изнесени на 13.03. 1998 г., а въззивното решение е от 2006 г., периодът е дълъг, а не е обсъден моментът, към който е определяна равностойността им, следователно въпросът не е разрешен противоречиво.

Въпросът не е разрешен в противоречие и с представеното решение № 496 /23.10.2008 г. по гр.д. № 546 /2008 г. на П., влязло в сила, в което е прието, че в случаите на чл.57,ал.2 ЗЗД когато получателят е отчуждил подлежащата на връщане вещ след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност, получена за нея, когато последната е по-висока (от това, което е трябало да плати по окончателния договор) и съдът е определил действителната стойност към по-късен момент от този на отчуждението. Няма противоречиво разрешаване, т.к. в спора, разрешен с обжалваното решение разпореждането е с дарение – безвъзмездно, без насрещна престация, каквато няма как да бъде сравнявана по стойност, щом липсва.

Представените от този жалбоподател определения на ВКС по чл.288 ГПК не представляват основание по чл.280,ал.1, (т.2) ГПК, но настоящият състав намира, че изведеният въпрос има значение за точното прилагане на закона (нормата на чл.57,ал.2 ЗЗД) и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.3 ГПК

Жалбоподателите Г. В. К., В. С. К. и И. С. Ш. (ответници по исковете) извеждат следните правни въпроси:

1. Пораждат ли се права за наследник на прхвърлителя по договор за издръжка и гледане, който е развален по реда на чл.87,ал.3 ЗЗД срещу съпруг на приобретателя по договор за придобиване на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, който не е страна по делото, когато исковата молба и решението не са вписани. Твърдят противоречие с т.2 от ТР № 3 /2009 г., с което е прието, че вписването има оповестително – защитно действие спрямо трети лица

Въпросът е обуславящ, но е разрешен правилно в съответствие с установената практика – т.12 от ППВС № 2 /29.07.1977 г. по приложението на чл.233,ал.2 ГПК от 1952 г. (отм.), сега чл.304 от ГПК и създадената след нея, според която съпругът е необходим. задължителен другар и като бенефициер по договора за придобиване на недвижимия имот по време на брака е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, вписването няма значение за това, той (съпругът) заедно с първата ответница е участвал в прехвърлянето на имота в хода на производството, а вторият и третият ответници са негови правоприемници и отговарят до размера на наследствените си части.

2. Кой е началният момент на погасителната давност по иска по чл.57,ал.2 ЗЗД на наследник срещу приобретатели - денят на смъртта на прехвърлителя или на влизането на решението за разваляне на договора в сила.

Въпросът е обуславящ и е разрешен в съответствие с разрешението, прието с т. 7 на ППВС № 1 /28.05.1979 г.: При третия фактически състав на чл.55,ал.1 ЗЗД (отпаднало основание, каквото е при разваляне на договорите поради неизпълнение) основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.

Следователно не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на тази част от въззивното решение, срещу която е подадена жалбата на ответниците.

Жалбоподателят Н. Х. дължи на ВКС държавна такса за разглеждането на касационната му жалба в размер на 335 лева.

Воден от изложеното съдът