Определение № 2140 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4007/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на „Транс Цимент Е“ ЕООД, ЕИК:200984524, срещу онази част от Решение № 424 от 04.04.2023 г. по в. гр. д. № 2604/2022 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с Решение № 547/03.05.2023 г., постановено при участие на ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД като трето лице-помагач на страната на „Транс Цимент Е“ ЕООД, в която след потвърждаване на Решение № 3183 от 24.10.2022 г., постановено по гр. д. № 13582/2021 г. по описа на Районен съд - гр. Варна, в осъдителната част по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата над 10 000 лева до присъдените 35 000 лева и след отмяна на решението на районния съд в частта, в която искът по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 35 000 лева до сумата от 50 000 лева, „Транс Цимент Е“ ЕООД е осъдено за заплати на Й. Д. К., ЕГН: [ЕГН], и разликата над присъдените 35 000 лева до сумата от 50 000 лева- парично обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в телесни увреждания, негативни емоционални и психически преживявания, болки и страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на 27.04.2021 г. в [населено място].

Ищецът Й. Д. К., ЕГН: [ЕГН], е депозирал насрещна касационна жалба срещу онази част от Решение № 424 от 04.04.2023 г. по в. гр. д. № 2604/2022 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с Решение № 547/03.05.2023 г., постановено при участие на ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД като трето лице-помагач на страната на„Транс Цимент Е“ ЕООД, в която Решение № 3183 от 24.10.2022 г., постановено по гр. д. № 13582/2021 г. по описа на Районен съд - гр. Варна, е потвърдено в частта, в която предявеният от него срещу „Транс Цимент Е“ ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдените 50 000 лева до претендираните 60 000 лева, частичен иск от сума в общ размер от 70 000 лева.

В касационната жалба на „Транс Цимент Е“ ЕООД се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части.

Допускането на касационно обжалване „Транс Цимент Е“ ЕООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Й. Д. К. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

В депозирана от него насрещна касационна жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на решението на въззивния съд в обжалваната част.

Касаторът Й. Д. К. моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба на Й. Д. К. - „Транс Цимент Е“ ЕООД - е подал отговор на насрещната касационна жалба, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за нейната неоснователност.

Третото лице - помагач ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД не изразява становище по насрещната касационна жалба.

От Й. Д. К. е депозирана касационна жалба и срещу онази част от постановеното по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК Решение № 581/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 2604/2022 г. на Окръжен съд – Варна, в която е оставена без уважение молбата му за допълване на Решение № 424/04.04.2023 г., поправено с Решение № 547/03.05.2023 г., постановени по същото дело, за присъждане на законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дълга. Поддържа, че това въззивно решение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба „Транс Цимент Е“ ЕООД е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач не изразява становище по тази касационна жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното – касационните жалби и насрещната касационна жалба са подадени от надлежни страни, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебени актове, в преклузивните срокове по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на трудово правоотношение между страните за длъжността „шофьор на товарен автомобил“, при и по повод изпълнение на трудовите задължения по което ищецът претърпял инцидент, обявен за трудова злополука от компетентните органи. На 27.04.2021 г. при освобождаване на ремарке от поставените върху товара обезопасителни колани ищецът загубил равновесие и паднал от височина около 2.5 метра, вследствие на което получил сътресение на мозъка, фрактура на дясна илиачна кост, фрактури на четири ребра в ляво и контузия на бял дроб, усложнена с парациална белодробна тромбемболия. По време на извършване на дейността по разтоварване на камиона ищецът бил с подпетени обувки, необути изцяло (ползвани като чехли).

Въз основа на заключението към съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелите въззивният съд приел, че травмата на главата е лекувана без усложнения в условията на хоспитализация, а травмата на таза наложила спазването на постелен режим за около два месеца, след което ищецът се придвижвал с патерици. Нараняванията, определящи гръдна травма, били диагностицирани на по-късен етап, когато се появило свързаното с тях усложнение – тромбемболията, животозастрашаващо състояние, обусловило консервативно болнично лечение с активно прилагане на антитромботична терапия. Пълно възстановяване ищецът постигнал на шестия месец от инцидента. Към настоящия момент увреденото от травмата здраве на ищеца въззивният съд приел за възстановено. Въз основа на заключението към съдебно-психиатричната експертиза и свидетелските показания въззивният съд приел липсата на сериозни психични увреждания при ищеца. Инцидентът нарушил съня му, той станал по - неспокоен и лесно раздразнителен.

Въззивният съд счел наведеното от работодателя възражение за груба небрежност на работника, изразяващо се в неправилно носене на работните обувки, за неоснователно. Приел е, че не е доказана причинната връзка между този безспорно установен факт и падането, от което работникът получил травми, както и че в отговора на исковата молба липсвали други фактически твърдения за конкретното проявление на грубата небрежност. Възраженията на работодателя за неправилно разпределяне на доказателствената тежест окръжният съд намерил за неоснователни. Отричайки да е налице съпричиняване, възивният съд приел, че отговорността на работодателя за настъпване на вредите следва да бъде изцяло ангажирана.

За получените при инцидента средни телесни повреди, наложили болнично лечение, и интензивността на болките, които ищецът търпял през възстановителния период от шест – седем месеца, окръжният съд намерил за справедливо обезщетение в размер 50 000 лева, отчитайки, че не са установени сериозни психични увреждания при ищеца, вън от нарушнията в съня му и чувството за безполезност и безпомощност след инцидента. Тази сума според въззивния съд съответствала и на социалните представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот в страната.

Касационният жалбоподател „Транс Цимент Е“ ЕООД поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от съда:

1. "Какво е справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и какви факти и обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му? ";

2. "Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си?";

3. „Какво следва да е съдържанието на доклада съгласно чл. 146 ГПК и какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е изготивл доклад, или когато докладът му е непълен или неточен? Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза за изясняване механизма на трудовата злополука при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?“;

4. „Налице ли е в разглеждания случай груба небрежност от работника Й. Д. К.?“;

5. „Може ли съдът да преиначава свидетелски показания?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г., Решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV ГО, Решение № 187/2015 г. по гр. д. № 829/2015 г. на III ГО (по първия от въпросите), Решение № 139/28.01.2021 г. по т. д. № 1780/2019 г. на II ТО (по втори въпрос), ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на III ГО, Решение № 145/21.04.2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на IV ГО, Решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на III ГО, Решение № 446/16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010 г. на IV ГО, Решение № 700/2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на III ГО, Решение № 110/2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на II ТО, Решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III ГО (по трети въпрос), Решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на IV ГО, Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО, Решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на III ГО (по четвърти въпрос), Решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на III ГО (по пети въпрос).

Касационният жалбоподател „Й. Д. К. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос, обобщен и прецизиран от съда: "Какво е справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и какви факти и обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му? ". Счита, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г., ППВС № 17/1963 г., Решение № 50173 от 06.03.2023 г. по т. д. № 1638/2021 г. на II ТО, Решение № 9/22.02.2019 г. по т. д. № 1380/2017 г. на II ТО, Решение № 50255/17.01.2023 г. по гр. д. № 649/2022 г. на III ГО, Решение № 50176/17.10.2022 г. по гр. д. № 36/2022 г. на IV ГО.

Поставеният от касаторите въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на телесните увреждания на ищеца, възрастта му, продължителността на възстановителния период, данните за психичното му състояние след инцидента, пълното възстановяване на здравето му към приключване на съдебното дирене в производството пред окръжния съд, социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от страните съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Процесуалноправният въпрос по т. 2 от изложението на касатора „Транс Цимент Е“ ЕООД е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Отговорът на първата част от поставения трети въпрос се съдържа в ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените от жалбоподателя Решение № 110/17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ІІ ТО, и Решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г. на І ТО, в които е дадено следното разрешение - въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Приетото от въззивния съд за недоказано правно-релевантно обстоятелство, че именно неправилното носене на обувките от работника е непосредствената причина за падането му, е заявено от жалбоподателя в отговора на исковата молба и поддържано и във въззивната жалба. Първоинстанционният съд е дал указания на ответника, че тежестта за доказване на този принос за настъпване на злополуката е върху ответника, поради което въззивният съд приел, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал спорното материално право и възраженията на ответника. По изложените съображения следва да се приеме, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и по този процесуален въпрос, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Във втората си част третият от въпросите, свързан със задължението на въззивния съд служебно да допусне експертиза при оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, не е обуславящ за изхода на спора в конкретния случай, защото пред подобна хипотеза решаващият съд, сезиран с изрично искане от въззивника за допускане на експертиза, не е бил изправен.

Касационно обжалване не може да се допусне и по четвъртия от поставените въпроси, тъй като същият е фактически, а не по тълкуване на правна норма.

Не е правен и петият от поставените въпроси. По същността си той е твърдение за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон при обсъждане на събраните доказателства – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието наличие във фазата по чл. 288 ГПК не се изследва.

Касаторът „Транс Цимент Е“ ЕООД моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че липсва съдебна практика по следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страната, която се позовава на груба небрежност, да конкретизира твърденията си?“.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по този въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на чл. 145, ал. 2 ГПК. Цитираната норма е ясна, недвусмислена и редакцията й не предпоставя разнопосочното й тълкуване, а по прилагането й има формирана богата съдебна практика, която не се налага да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени - Решение № 225 от 18.12.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 220/2023 г. на III ГО, Решение № 21 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2061/2021 г., II ГО, Решение № 18 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 696/2020 г., II ТО, и други.

В обобщение – нито един от касаторите не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което Решение № 424 от 04.04.2023 г. по в. гр. д. № 2604/2022 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с Решение № 547/03.05.2023 г., постановено при участие на ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД като трето лице-помагач на страната на „Транс Цимент Е“ ЕООД, не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваните части.

По касационната жалба на Й. Д. К. срещу постановеното по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК Решение № 581/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 2604/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата му за допълване на Решение № 424/04.04.2023 г., поправено с Решение № 547/03.05.2023 г., постановени по същото дело, настоящият съдебен състав намира следното.

За да се произнесе по искането за допълване на решението в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законната мораторна лихва върху присъденото главно вземане за периода от датата на инцидента до окончателното погасяване на дълга, въззивният съд е посочил, че с такъв иск първонстанционния съд не е бил сезиран. Констатирал е, че това искане е направено едва с отговора на въззивната жалба. Посочил е, че искът за мораторна лихва не е бил част от предмета на спора пред районния съд, поради което пропуск да се произнесе по него въззивният съд не е допуснал. Разяснил е, че поддържаната от ищеца – въззивен жалбоподател теза по повод приложението на чл. 214, ал. 2 ГПК касае лихвите, които следват предявяването на исковата молба, а не обезщетението, дължимо от по-ранен етап, предхождащ предявяването иска.

Касационният жалбоподател Й. Д. К. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от съда: "Допустимо ли е прибавянето на изтекли лихви за периода от подаване на исковата молба до окончателното погасяване на дълга да се предприеме от ищеца–въззивен жалбоподател в производството пред въззивния съд? ".

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 118 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 4756/2017 г. на ВКС, III ГО, и Решение № 265/08.01.2020 г. по гр. д. № 760/2019 г. на ВКС, III ГО. Иска достъп до касация на обжалваното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение то да е очевидно неправилно.

Атакуваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Поставеният от касатора процесуален въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът не е заявил искане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата от датата на исковата молба, а е предявил за първи път в отговора на въззивната жалба, подадена от ответника-работодател, иск за присъждане на законна лихва върху главното вземане на основание чл. 86, ал. 3, вр. ал. 1 ЗЗД за време, предхождащо отнасянето на спора пред съда, което е недопустима форма на последващо обективно съединяване на искове. Ето защо даденото разрешение на правния въпрос от въззивния съд в атакуваното решение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС - т. 2 от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 105 от 09.09.2021 г. по гр. д. № 2256/2020 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 316 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г. на ВКС, ІV ГО и други. Наличието на константна практика на ВКС по горепосочения правен въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, изключва осъществяването и второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение – нито един от касаторите не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, поради което въззивните решения не следва да се допускат до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да останат в тежест на всяка от страните така, както са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение