Определение № 220 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 559/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 999 от 01.06.2021 г. по в. гр. д. № 792/2021 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 261708 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 7007/2017 г. на Варненския районен съд, 35 състав, с което са отхвърлени предявените от К. А. Б. срещу Р. А. Б. искове по чл.30, ал.1 ЗН и чл.69, ал.1 ЗН за намаляване на дарение на два апартамента в [населено място], [улица], и за делба на апартаментите. Прието е, че страните по делото К. А. Б. и Р. А. Б. са единствени наследници на починалата на 24.07.2013 г. Н. Б., която е тяхна майка. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ......от 26.10.2011 г., Н. Б. е дарила на сина си Р. Б. апартамент № 1Г с идентификатор ..........и апартамент № 2В с идентификатор .............., находящи се в [населено място], [улица]. С нотариален акт № .......от 12.06.2008 г. Н. Б. е продала на сина си К. Б. магазин № 2, находящ се в [населено място], на ъгъла между [улица] [улица], разположен на партерен етаж, с площ от 42. 89 кв. м., ведно с 1.6646 % от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място. С влязло в сила решение № 6/11.01.2019 г. по в. гр. д. № 577/2018 г. на АС-Варна продажбата по посочения нотариален акт прогласена за нищожна, като привидна, прикриваща дарение. Прието е за безспорно обстоятелството, че към момента на смъртта си Н. Б. не е разполагала със собствено движимо и недвижимо имущество. За определяне цената на двата апартамента и магазина към момента на смъртта на наследодателката - 24.07.2013 г., съдът се е позовал на заключението на вещото лице инж. Р. П.: апартамент № 1Г струва 61 000 лв., апартамент № 2В – 61 000 лв. и магазин № 2 – 67 000 лв. Прието е, че това заключение не е оспорено от страните, то е пълно, ясно и обосновано, поради което съдът го кредитира. Прието е, че съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗН запазената част на ищеца от наследството на майка му е 1/3. Масата по чл.31 ЗН включва дарените от нея недвижими имоти. След обсъждане на гласните доказателства по делото въззивният съд е приел, че към момента на извършване на даренията, съответно 2008 г. за ищеца и 2011 г. за ответника, всеки от имотите е бил завършен и се е отдавал под наем. Следователно към момента на откриване на наследството на Н. Б. процесните имоти са били в състоянието, в което са били дарени на всяка една от страните по делото. Затова е прието за неоснователно изложеното във въззивната жалба възражение, че съдът не е съобразил състоянието на имотите към момента на даряването им и към момента на откриване на наследството. Прието е, че заключението на вещото лице Р. П. е обективно и компетентно изготвено, тъй като оценката по него е съобразена със състоянието на магазина и двете гарсониери към момента на огледа от експерта, но това състояние предвид събраните по делото доказателства е било идентично и към момента на двете дарения и към момента на откриване на наследството през 2013 г. Според заключението на вещото лице Р. П. общата стойност на масата по чл.31 ЗН към момента на смъртта на Н. Б. е в размер на 189 000 лв. От нея всеки от синовете на наследодателката има право на запазена част в размер на 1/3, т.е. на имущество на стойност от 63 000 лева. Ищецът К. Б. е получил по дарение магазин № 2. Съгласно заключението на вещото лице към момента на откриване на наследството този имот е бил със средна пазарна оценка от 67 000 лв. Доколкото запазената част на К. Б. е в размер на 63 000 лв., а дареният в негова полза недвижим имот е на стойност от 67 000 лв., то и наследствените му права не са накърнени. Напротив, същият е получил имот с по-висока стойност от тази на запазената му част. Затова предявеният иск за намаляване на дарственото разпореждане и за възстановяване на 1/3 запазена част от наследството е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение. Неоснователен е и обусловеният иск за делба на двата дарени апартамента. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца К. Б.. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не изложил мотиви по единственото му оплакване - че неправилно е дадена вяра на заключението на вещото лице Р. П., инженер-геодезист, вместо на заключението на вещото лице М. А., инженер специалист „Промишлено и гражданско строителство“. Жалбоподателят поискал от съда да допусне нова експертиза, но той отказал. Ако беше назначена друга експертиза, изготвена от вещо лице със специалност, по-близка до разглеждания правен въпрос, то и правните изводи биха били други – че е накърнена запазената част на жалбоподателя от наследството на майка му. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, при направено оплакване във въззивната жалба, че при наличие на две различни експертизи първоинстанционният съд, без да изложи убедителни мотиви, неправилно и безкритично е приел за меродавно едно от заключенията, да изложи собствени мотиви по повод единственото оплакване във въззивната жалба, като посочи на кое от заключенията основава изводите си и на какво основание“. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 38/25.02.2021 г. по гр. д. № 2049/2020 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 158/15.12.2020 г. по гр. д. № 1520/2020 г. на ВКС, III-то г.о. Ответникът Р. А. Б. оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Счита, че поставеният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е некоректен, тъй като във въззивната жалба няма такова оплакване и тъй като заключението на инж.П. не е било оспорено. Сочи, че и двете предходни инстанции са изложили мотиви защо възприемат заключението на вещото лице П.. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.30, ал.1 ЗН и за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОКГТК на ВКС, тъй като не съответства на данните по делото. Първоинстанционният съд изрично е посочил в мотивите си, че основава своето решение на заключението на вещото лице инж.П., тъй като то е дадено след детайлно изследване на адекватни пазарни аналози, подробно изследване на редица елементи, които не са били предмет на изследване при първоначалната експертиза, както и че са разяснени източниците на информация, а становището на експерта е ясно и убедително. Във въззивната жалба на К. Б. е изложено единствено оплакването, че съдът неправилно и безкритично е възприел заключението на вещото лице П., като не е съобразен законът, който изисква недвижимите имоти да се оценяват в състоянието, което са били при подаряването. Не било съобразено, че двете разпореждания са извършени в значителен период от време, при различна степен на завършеност на обектите, като за магазина това е станало преди въвеждане на обекта в експлоатация. На тези оплаквания въззивният съд е отговорил. Като е обсъдил показанията на разпитаните свидетели съдът е приел, че към момента на всяко едно от даренията, съответно 2008 г. за ищеца и 2011 г. за ответника, всеки от имотите е бил завършен и се е отдавал под наем; че към момента на дарението от 2008 г. магазинът бил завършен и от тогава подобрения в него не са били правени; че имотите били отдадени под наем през 2004 г., когато вече са били готови. При тези данни съдът е направил извод, че към момента на откриване на наследството на Н. Б. процесните имоти са били в състоянието, в което са били дарени на всяка една от страните по делото и това обуславя неоснователност на релевираното във въззивната жалба възражение, че съдът не е съобразил състоянието на имотите към момента на даряването им и към момента на откриване на наследството. Прието е, че следва да се кредитира заключението на вещото лице инж.П. като обективно и компетентно изготвено, тъй като оценката по него е съобразена със състоянието на магазина и двете гарсониери към момента на огледа от експерта, но същото предвид събраните по делото доказателства е било идентично и към момента на двете дарения и към момента на откриване на наследството през 2013 г. По този начин въззивният съд изчерпателно е отговорил на оплакванията във въззивната жалба. Следва да се има предвид и това, че заключението на първото вещо лице инж.М. А. е било оспорено в съдебно заседание от 29.09.2020 г. от процесуалния представител на ответника Р. Б. и съдът е допуснал повторна експертиза със същата задача, но с друго вещо лице – инж. Р. П.. Заключението на второто вещо лице е инж.П. не е било оспорено и това обстоятелство изрично е посочено от въззивния съд, когато е мотивирал защо се позовава на него. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС е неотносима към настоящото дело и не може да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Настоящият случай не е такъв – във въззивната жалба няма искане за нова експертиза. Такова искане е направено едва със заявление, подадено два дни преди насроченото съдебно заседание. Съдът не е бил длъжен да уважи това закъсняло искане, още повече, че в първата инстанция е приета експертизата на инж.П., която не е била оспорена от страните и пред първоинстанционния съд не е правено искане за нова експертиза. Решение № 38/25.02.2021 г. по гр. д. № 2049/2020 г. на ВКС, IV-то г.о. разисква разпоредбата на чл.202 ГПК – че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице независимо от това дали то е оспорено от страните, или не е оспорено и независимо от това дали то се поддържа единодушно от вещите лица, има ли разногласие между тях, както и коя теза се поддържа от мнозинството и от малцинството вещи лица. Приема се, че съдът обсъжда заключението заедно с другите доказателства по делото и може да приеме, като изложи съответните мотиви за това, че някои от фактите на които се основава заключението, не са се осъществили, но са се осъществили други факти, които заключението игнорира, както и че то установява вярно или невярно съответните причинни връзки между приетите за установени факти. Изброените правомощия са възможности за съда, но далеч не се прилагат по всяко дело. По настоящото дело не е имало оплаквания на жалбоподателя, които да наложат прилагането на чл.202 ГПК, а и съдът се е счел за необходимо да приложи тази разпоредба. И на последно място – в решение № 158/15.12.2020 г. по гр. д. № 1520/2020 г. на ВКС, III-то г.о., съставът на ВКС се е позовал на посоченото по-горе тълкувателно решение, което обаче в настоящия случай не е приложимо. Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 ГПК. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или процесуално недопустимо, както и очевидно неправилно, а освен това разглеждането на настоящото дело по същество от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, още повече по въпрос, който не е обуславящ за изхода на делото. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 900 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.01.2022 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,