Определение № 5762 от 10.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3286/07.02.2025г. на А. П. И., чрез адв. М. срещу решение №5/03.01.2025г. по в. гр. д. №1278/2024г. на САС, с което предявеният от него иск по чл. 49 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Касаторът счита, че въззивното решение e неправилно. Твърди, че е постановено в нарушение на основните принципи на правото и на диспозитивното начало, тъй като съдът не е обсъдил всичките му доказателства, не се е произнесъл по искането му за постановяване на неприсъствено решение, както и по аргументите му за недопустимост на първоинстанционното решение. Според касатора въззивният съд е разгледал непредявен иск, като в същото време е нарушил принципа на равенство и състезателност. Липсвало и произнасяне по предварителните въпроси, касаещи приложението на европейското право, ДЕС, ДФЕС, ЕКПЧ и ХОПЕС и ЗОДОВ. Твърди се неизвършване на същинска въззивна дейност поради липсата на изложени мотиви за отхвърляне на иска. В заключение се моли обжалваното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени, или след като решението бъде прогласено за нищожно като недопустимо, делото да бъде върнато за ново произнасяне; или първоинстанционното и въззивното решение бъдат отменени поради нарушаване на института на неприсъственото решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за касационно обжалване, като се сочи, че решението е и вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Счита, че решението е недопустимо, тъй като е произнесено при нарушаване на правото на касатора сам да определи обема на търсената от него съдебна защита и съдействие /основен принцип на правото съгласно чл.6 ГПК/, което представлява основание по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК. Актът е недопустим и тъй като въззивният съд не е отстранил порока на СГС, изразяващ се в произнасяне по невъведено искане. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си по ал.2 на чл.236 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет при съобразяване със съществото на спора - чрез извеждането на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания за съществуващите пороци в произнасянето на СГС. Според касатора решението е и вероятно нищожно, поради противоречието му със свръхповелителния правен ред, установен в Европейският съюз, а и национален такъв, налагащ спазването на основните, а и свръхповелителни принципи на правото при всяко произнасяне на национален съд. Твърди се и очевидна неправилност защото неправилността на въззивното решение е съществена до степен, че може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията в плоскостта на ал. 3 на чл.281, ГПК.

Във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът поставя следните въпроси:

1.„Как следва да разгледа съдът иска за отговорността на държавата за вреди, произтичаща от дейност на МС по 2 ро предл. /за стопанисването на държавното имущество/ в чл.106 в КРБ, претендирана, че причинява нарушаване/ увреда на права и свободи дадени с/ в правото на ЕС на нашия повереник? - чрез директната му приложимост /на правото на ЕС/ или чрез „посредничество“ на национално право и „забравяйки“, че се произнася и по порок за непроизнасяне по иск за нарушение на правото на ЕС от първоинстанционният съд?”. По този въпрос се твърди противоречие с Решение №16/2.03.21г. на ВКС по гр. д. №1914/20г., като се развиват съображения за наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с твърдяно пряко противоречие на ГПК с чл. 2в и чл. 8 от ЗОДОВ.

2.“При липсата на разпределяне съгласно т.5, ал.1 на чл.146 ГПК на доказателствена тежест по смисъла на чл.154 с.з. от първата инстанция, трябва ли да се отстрани този порок от въззива?“, по който се твърди противоречие с ТР №1/9.12.2013г., решение по т. дело №1/201 от 23.11.2022г. по т. дело №4/2021г., решение №97/22.7.19 г. но ВКС по гр. д. № 2437/18г., и цитираните в него решение №74/25.07.2019г. по гр. д. №2999/2018г. на ВКС, решение №41/09.07.2020г. по гр. д. №1607/2019г. на ВКС и решение №60214/07.10.2021 г. по гр. д. № 3782/2020 г. на ВКС. По този въпрос се посочва и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като според касатора е от значение за развитие на правото.

3. „Кога съдебните инстанции приемат, че се увреждат и права респективно свободи, защитени от правото на Съюза за повереника при наличие на увредителни дейности срещу дружество /където той е акционер/? Само когато това дружество е прекратено /след ликвидация/ или във всеки един момент на акционерното/ дружественото му участие? Т.е. защитим ли е 1 акционер и в частта/ размерът /отговарящ на размерът на притежаваните му акции/ от това което трябва само за него да носи печалби, доходи и плодове /непълно изброени/, или тази му защита е възможна само след прекратяването на дружеството?“ по този въпрос касаторът цитира решение № 57 / 19.7.10г. на ВКС по т. д. № 695/09г., решение №5/17.8.15г. на ВКС по т. д. №972/14 г., I т.о., в което се приема, че правото на ликвидационен дял и дивидент не съответстват на всички имуществени права които акцията предоставя, Решение №16/2.03.21 г. на ВКС по гр. д. № 1914/20 г. Решение № 57/19.7.10 г. на ВКС по т. д. № 695/09 г., I т. о., ТК. Счита също, че въззивното решение е в противоречие с практиката на СЕС - Съединени дела С-463/04 и С-464/04 Federcon- sumator/; Решение от 04.06.02 г. по дело ЕК с/у Франция С-483/99г.; Решение по дело С-367/98, Решение от 13.05.03 г. по дело ЕК с/у Обединено кралство С-98/01 и Решение от 02.06.05 г. по дело ЕК с/у Италия, С-174/04.

4. „ В хипотезите на неотстраняване на порока на произнасянето от страна на въззива /САС/ за липса на маркиране кои точно предпоставки са налице или не в-ка с чл.239 ГПК съгл. чл.238 с.з., недопустим ли е актът на въззивния съд непроизнесъл се по този сочен му порок ? И как се приеме наличие или не на оИМ /и то след произнасянето по неприсъственото решение/ при условие, че има искане по чл.100а ГПК към разглеждащият/приемащият съд? Респективно очевидно неправилен ли е този акт на въззивния съд - неотстранил тези пороци? и как трябва да се отстрани този порок при неспазване/погазване на институтът на неприсъственото решение и задължението за описание/ маркиране на предпоставките му, в акта, с който се постановява съществува или не то?“ Касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по искането му за постановяване на неприсъствено решение, като по този начин не е съобразил Решение №157/29.11.10г. на ВКС по т. д. № 262/10г., с което е допуснато касационно обжалване по въпроса за правните последици от непроизнасянето на първоинстанционния съд по направено искане от ищеца за постановяване на неприсъствено решение.

5. „ Какъв порок е липсата изобщо на произнасяне от САС по допускане или не /със съответните мотиви/ на нови доказателства по смисълът на ал.2 в чл.266 ГПК, представени на въззива в първото СЗ, и преди приключването на съдебното му дирене? От гледна т. ч. в светлината дали въззивът е длъжен като съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото? Като при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът в обратния смисъл направил ли е или НЕ свои фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достига до свое собствено решение?“ Въпросът се поставя с оглед неизвършването в същата последователност на действията от страна на въззива, които би следвало да извърши СГС /но не е/ - като първоинстанционен съд. Твърди се, че действията на въззивния съд са в противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по тълк. дело №1/2000г. на ОСГК но ВКС, Решение №65/12.5.18 г. на ВКС по гр. д. № 2589/17 г., Решение №3/15.3.16г. на ВКС по гр. д. №2526/15 г.

Според касатора решението е и очевидно неправилно –основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК.

Ответникът по касация – Администрацията на Министерския съвет чрез подадения писмен отговор изразява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, тъй като произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС и СЕС. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда.

При произнасянето по допускането до касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Производството е образувано по искова молба на А. П. И., в която се твърди, че ищецът е акционер с 5340 безналични акции на „Слънчев бряг“ АД, равняващи се на 0.273% от капитала, според удостоверение за притежавани финансови инструменти №35488014С/15.02.2017г ., издадено от „Централен депозитар“ АД, което качество му давало имуществени права и очаквания, както и правото на мирно притежание и плодоползване. Дружеството „Слънчев бряг“ АД било публично по смисъла на ЗППЦК, което първоначално било притежание на Българската държава, а впоследствие и понастоящем тя била мажоритарен акционер в него. Държавата упражнявала контрол върху дружеството чрез Министерския съвет, който отговарял за стопанисването на държавното имущество съгласно чл.106 от Конституцията на РБ. Министерският съвет определял кой конкретен министър да упражнява правата на собственост на държавата в дружеството, който министър бил само представител на МС и който с гласа си в Общото събрание акционерите определял и ръководителите на дружеството. С поредица от действия на съответните длъжностни лица, назначени и контролирани от МС, били накърнени имуществените права на акционерите чрез неправомерни разпоредителни действия, водещи до намаляване на активите на дружеството, а от там - и до намаляване на пазарната стойност на акциите, която зависела именно от обема на имуществените активи. В периода 1994-2013г. съществувала нормативна забрана за разпоредителни сделки с имуществото на дружеството, въведена с решение №80/14.03.1994г. на Агенцията за приватизация по силата на чл. 21 ЗППДОП и чл. 283ПСК, която забрана била отменена с решение №1553/09.08.2013г. на АПСК. Неспазвайки тази забрана, в периода от 2002г. до 2013г., от Съвета на директорите на дружеството били извършени 953 разпоредителни сделки с имуществени активи на дружеството, описани с приложение №8.1 към исковата молба, които нарушавали и законовите изисквания за извършване на сделките след разрешение на ОСА и за сключването им само на пазарна цена, определена от независим оценител съгласно ЗППЦК /вредоносна дейност №1/. Ответникът носел гаранционно-обезпечителна отговорност за тези действия, тъй като отговарял за назначението на членовете на СД, дори и косвено чрез съответния министър. Освен това, били извършени и други увреждащи имуществото на дружеството действия-областният управител на област Б., назначен от МС, извадил от патримониума на дружеството определени имуществени активи, а именно - на 18.07.2014г. бил вписан АДС за актуване като държавни на два имота с обща площ 42 419 кв.м., които били собственост на дружеството /вредоносна дейност №2/; Поради оказано влияние от двама члена на МС /министър- председателя и министъра на икономиката и енергетиката/, не били заплащани и такси за ползваните активи на дружеството - инфраструктурата, за чиято поддръжка дружеството извършило значителни разходи, които за 2018г. възлизали на 1,301 млн.лв. /вредоносна дейност №3/. С посочените действия били нарушени имуществените права на ищеца, като акционер, произтичащи от международноправни актове - Всеобщата декларация за правата на човека и от правото на Европейския съюз /чл. 63 ДФЕС, ХОПЕС/. За причинените на ищеца вреди от нарушените разпоредби на ПЕС отговорност носела държавата, като били налице всички предпоставки - нарушени били норми на ПЕС, които предоставяли права на частноправни субекти, нарушението било достатъчно съществено и имало причинна връзка между нарушението и вредите. Вредите, причинени на ищеца, били на обща стойност 781 565.97 лв., от които: 1/ 699 860 лв. - за вредоносна дейност №1. 2; 49 768.80 лв. - за вредоносна дейност №2 и 3; 31 936.77 лв. - за вредоносна дейност №3. От вредоносна дейност №1 били нанесени вреди на стойност 131.06 лв. на акция, от вредоносна дейност №2 - 9.32 лв. на акция от вредоносна дейност №3 - 5.98 лв. на акция. Претенцията е да бъде осъдена ответната страна да му заплати посочените суми, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът Администрацията на Министерския съвет е оспорил исковите претенции с доводи, че са недопустими, евентуално-неоснователни.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че ищецът следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях по начин, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Изложил е, че чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Отговорността на този, който е възложил на друго лице извършването на някаква работа, е такава за чужди противоправни и виновни деяния. По твърдението за противоправно поведение, изразяващо се в извършени действия, запретени за извършване, съдът е приел, че от ангажираните по делото доказателства не се установява лицата, на които е възложена работа по управлението, да са извършили такива действия. Посочено е, че действията по избор на министър или областен управител не са основание за отговорност за действията на органи на управление в АД и нямат за пряка и непосредствена последица увреждане на ищеца като акционер. За неоснователни са счетени доводите за доказаност на твърденията за нарушаване на права и свободи, регламентирани от правото на ЕС, както и, че дейността на министъра и областния управител са довели до намаляване на цената на акциите. За недоказани са приети твърдените за настъпили вреди за ищеца в качеството му на акционер и притежател на безналични акции от капитала на „Слънчев бряг“ АД. Дружеството не е прекратено и за ищеца не е възникнало правото на ликвидационен дял, за да се преценява дали ищецът е могъл да увеличи имуществото си чрез получаване на този ликвидационен дял. Поради това е счетено, че не се установява причиняването на имуществена вреда, която да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдените действия на ответника. За неоснователни са намерени възраженията за допуснато процесуално нарушение от съда, изразяващо се в непроизнасяне по искане за неприсъствено решение по чл.238 ГПК и по предявен инцидентен установителен иск, тъй като не се установява по делото да са налице условията за постановяване на неприсъствено решение и приет за разглеждане инцидентен установителен иск. По изложените съображения исковите претенции по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, §3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ, предявени от А. П. И. срещу Администрацията на МС за заплащане на сумата от 699 860 лв. - обезщетение за имуществени вреди за извършени от Съвета на директорите на „Слънчев бряг“ АД на 953 разпоредителни сделки с имуществени активи в периода от 2002г. до 2013г., сумата от 49 768.80 лв. - обезщетение за имуществени вреди за това, че без правно основание от областния управител на област Б., назначен от МС, били изваждани от патримониума на на „Слънчев бряг“ АД имуществени активи, а именно - на 18.07.2014г. бил вписан АДС за актуване като държавни на два имота с обща площ 42 419 кв.м., които били собственост на дружеството, и сумата от 31 936.77 лв. - обезщетение за имуществени вреди от това, че поради оказано влияние от двама члена на МС /министър - председателя и министъра на икономиката и енергетиката/, не били заплащани и такси за ползваните активи на дружеството - инфраструктурата, за чиято поддръжка дружеството извършило значителни разходи, които за 2018г. възлизали на 1,301 млн.лв. са счетени за неоснователни.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По поставения първи въпрос относно отговорността на държавата за вреди, произтичаща от дейност на МС по 2 ро предл. /за стопанисването на държавното имущество/ в чл.106 в КРБ, претендирана, че причинява нарушаване/ увреда на права и свободи дадени с/ в правото на ЕС на ищеца, се твърди противоречие с Решение №16/2.03.21г. на ВКС по гр. д. №1914/20г., в което се посочва, че държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т.е. отговорността за вреди е обективна. Отговорността по ЗЗД е виновна, т.е. деецът има възможност да се екскулпира, като докаже по несъмнен начин, че е положил дължимата грижа и това изключва неговата отговорност. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. Поведението на различните държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение. Обезщетение за нарушение на правото на Европейския съюз може да се претендира, както поради нарушения от нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на местното самоуправление, така и за допускането на нарушения от частноправни субекти. Съставът на ВКС е счел, че „Като е допуснал извършването на претърсване и изземване, при посочените по-горе условия, ответникът явно и тежко е надхвърлил пределите на своята свобода на преценка и поради това е извършил достатъчно съществено нарушение на нормативно установения в правото на Европейския съюз правен принцип за пропорционалност, който има за цел да предостави права на частноправни субекти, което позволява ангажиране на отговорността на държавата.“

В посоченото от касатора Решение №60175 от 9.09.2022 г. на ВКС по т. д. №2415/2020г. се приема, че вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на правата на акционерите да решават как да се управлява недвижимото имущество, обект на ипотеката, и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение на него. Наред с това ипотеката поставя акционерите пред опасността да бъдат лишени от осъществяване на инвестиционните си намерения в случай, че държавата кредитор пристъпи към упражняване на ипотечното си право и насочи изпълнение върху имуществото на приватизираното дружество за удовлетворяване на вземанията си към неизправния купувач по договора за приватизационна продажба. Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да служи за осъществяване на търговската дейност на дружеството, прави невъзможно реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност и съответно постигането на целта, която инвеститорът акционер е преследвал със закупуването на акциите. Като се има предвид, че в закона не се съдържа изискване към момента на вписване на ипотеката неизправният купувач, за чиито задължения е учредена ипотеката, да е все още акционер в приватизираното дружество, с признаване на специалното ипотечно право по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице, за сметка на участващите в дружеството акционери, в т. ч. и инвеститори от други държави членки, които са закупили акции в дружеството, доверявайки се на гарантираната от чл. 19, ал. 3 от Конституцията на Република България закрила на инвестициите. По този начин е придаден приоритет на чисто икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените инвестиционни интереси на акционерите

Според правната теория и установената съдебна практика, държавата прилага правото на Съюза, по смисъла на чл.51, § 1 от Хартата, когато се прилагат директно разпоредби на договорите - на ДЕС, на Договора за функциониране на ЕС; когато приема мерки за изпълнение или за прилагане на регламенти; когато транспонира директиви, т.е. приема мерките за изпълнение на директивите, и на четвърто място – когато изпълнява задължения, които произтичат от международни споразумения, сключени от Съюза, или когато тези споразумения по друга причина, са част от правото на Съюза.

С оглед твърденията на ищеца, изложени в исковата и уточняващите молби, че противоправното поведение на посочения от ищеца ответник – Администрацията на Министерският съвет се изразява в определянето на кой конкретен министър да упражнява правата на собственост на държавата в дружеството, който министър бил само представител на МС и който с гласа си в Общото събрание акционерите определял и ръководителите на дружеството, не се установява наличието на основание за пряка приложимост на общностното право: не се твърдят вреди, настъпили поради нарушения от нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на местното самоуправление; приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз; държавният орган да е нямал право на преценка; причинният процес да е започнал от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, преминавайки без прекъсване до нейното приложение, да са настъпили съответните негативни последици. За да прецени дали в конкретния казус са налице основания за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право, съдът следва да съобрази не само посочените от ищеца правни норми, но и неговите твърдения предвид обстоятелствата по делото, доколкото даването на правилна правна квалификация е задължение на съда. Действително, ищецът е посочил нарушение на чл.4, § 3 ДЕС, но според конкретните му твърдения, той е претърпял вреди от извършените в периода от 2002г. до 2013г. от Съвета на директорите на дружеството 953 разпоредителни сделки с имуществени активи на дружеството. Т.е. ищецът не твърди извършването на конкретно увреждащо действие на държавен орган, пряко довело до евентуалните вреди - например неприет закон, или бездействие да се отмени такъв, или вреди настъпили в резултат на приложението на несъобразен в правото на ЕС закон, или такъв, който е в пряко противоречие с нормите на общностното право; или действие на държавен орган в пряко изпълнение на такава норма. Правата на акционерите, съответно правомощията на Съвета на директорите в публичното дружество „Слънчев Бряг“ АД, и възможностите за ангажиране на тяхната отговорност са уредени в Закона за публичното предлагане на ценни книжа и Търговския закон.

Следва да се отбележи, че относно пасивната легитимация в поредица от уточняващи молби, ищецът е посочил, че надлежен ответник е само Администрацията на министерски съвет /не е посочено като процесуален субституент на държавата/, като сам твърди, че за отговорността му като възложител за избрания от него изпълнител е приложим ЗЗД.

При така твърдяното противоправно поведение не може да се направи извод, че предявеният иск е следвало да бъде разгледан по реда на ЗОДОВ, тъй като не попада в никоя от хипотезите, в които същият следва да намери приложение. Претендират се вреди, настъпили от неправилен избор на лица, които след това в качеството си на членове на ръководен орган на търговско дружество са предприели търговско-правни и гражданско-правни действия, които евентуално са увредили ищеца, предвид което преценката на съда за приложението на чл. 49 ЗЗД, уреждаща отговорността на възложителя, е правилна. Доколкото в случая не се претендира отговорност за вреди, настъпили от упражняване на административна дейност, то ЗОДОВ е неприложим. Редът на този специален закон се прилага само когато се твърди, че определен орган на държавна/местна власт именно в това си качество е извършил действие, от които пряко са произлезли вредите, какъвто настоящият случай не е.

Доколкото и цитираните от касатора решения на ВКС разглеждат други хипотези при различна фактическа и правна обстановка/ извършването на претърсване и изземване, вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизирано дружество/, то по отношение на поставения първи въпрос не се констатира разрешението на въззивния съд да е постановено в противоречие с практика на ВКС.

Не се констатира наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос. Макар и схематично, в доклада си първоинстанционният съд е изпълнил задължението по чл. 146, ал.1, т.5 ГПК, като е разпределил доказателствената тежест между страните. Своевременните, относими и допустими доказателствени искания на ищеца са били уважени и събрани в хода на първоинстанционното производство. Доколкото не е констатирал извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, въззивнният съд е счел, че липсват основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане събирането на доказателства във въззивното производство. Становището на касатора, че съдът следва да събере всички доказателства, необходими за изясняване на спора, независимо кога това е поискано, не може да бъде споделено, тъй като в ГПК са предвидени изрични преклузивни срокове за тяхното събиране, които съдът следва да следи и прилага стриктно. Както е посочено в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013г., по силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по събиране на доказателствата, чрез установите в ГПК преклузивни срокове. В този смисъл не се установява действията на въззивния съд да са в противоречие с константната съдебна практика, нито са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Не се констатира наличието на основания за допускане на касационно обжалване по третия, поставен въпрос по следните съображения:

В посоченото от касатора решение №57/19.7.10г. на ВКС по т. д. №695/09г., се приема, че е допустим иск по чл. 135 ЗЗД от отделен кредитор срещу ответник в производство по несъстоятелност. Актът на апортиране на движимо и недвижимо имущество намалява значително възможността за удовлетворяване на кредитора на длъжника с оглед придобитите от длъжника акции на приносител.

В следващото цитирано Решение №5 от 17.08.2015г. на ВКС по т. д. №972/2014г. е прието, че изпълнителният способ " възлагане вместо плащане " по чл. 515, ал. 3 пр. първо ГПК е приложим само по отношение вземания от налични поименни акции на длъжника, но не спрямо обект - самите акции. По силата на такова възлагане вместо плащане взискателят не придобива правото на собственост върху акциите на длъжника.

Следователно, посочената от касатора практика не обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не съдържа произнасяне по третия поставен въпрос.

Цитираните от касатора решения на СЕС, са постановени в различни хипотези, и не могат да обосноват допустимостта на касационното обжалване с оглед спецификите на настоящия случай, при който не се твърди вредите за ищеца да са настъпили от национално законодателство, противоречащо на правото на ЕС, или пряко от действия на държавен орган, приложил такъв национален закон.

Не се установява наличието на основание за допустимостта на касационно обжалване и по следващия въпрос. Доколкото ответникът на 23.12.2022г. е изпратил по пощата писмен отговор, то не са били на лице предпоставките по чл. 238, ал.1 ГПК за постановяване на неприсъствено решение. Поради тази именно причина, първоинстнационният съд с изрично определение в о.с.з., проведено на 03.04.2023г. е оставил без уважение искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение, а въззивният съд е изложил в решението си мотиви в тази връзка. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с цитираното от касатора решение №157 от 29.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 262/2010г., тъй като по настоящото дело, след като е съобразил, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, СГС с изрично определение е оставил искането на ищеца без уважение.

Във връзка с последния въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд в определението си от 03.10.2024г. е изложил мотиви поради които счита, че искането за назначаване на експертиза следва да се остави без уважение.

В останалата му част поставеният въпрос касае обсъждането на всички доводи и възражения на страните и излагането на съображения защо съдът счита същите за неоснователни. Той е от значение за изхода на делото, но не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, в т.ч. и посочената от касатора, а е в съответствие с нея. Въззивният съд е обсъдил оплакванията на въззивника и се е произнесъл по правилността на първоинстанционното решение в очертаните с въззивната жалба предели съгласно ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Формирал е собствени мотиви при постановяване на съдебния си акт и е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, но същите не мотивират наличието на очевидна неправилност. Предвид изложеното не може да се направи извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение производството пред ВКС в размер от 300лв.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение