Определение № 4261 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1372/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Д. Г. Г., чрез адвокат К. К., срещу въззивното решение № 263/17.10.2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора по в.гр.д. № 502/2025 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение поради противоречие със закона и задължителната практика на ВКС. Насрещната страна Университетска многопрофилна болница за активно лечение „П.“ ООД с писмен отговор, чрез юрисконсулт Б., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице посочените от страната основания за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Застрахователно дружество Е.“ АД, в качеството му на трето лице-помагач на УМБАЛ „П.“ ООД, редовно уведомено, не е депозирало писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Към производството е присъединена за съвместно разглеждане частна жалба вх.№2094/11.02.2026 г. от Д. Г. Г., чрез адвокат К. К., срещу определение №163/03.02.2026 г. по в.гр.д. №502/2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора, постановено по реда на чл.248 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Стара Загора, с което са отхвърлени предявените Д. Г. Г. против Университетска многопрофилна болница за активно лечение „П.“ ООД искове за заплащане на сумите, както следва: от 9 268 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, във връзка с болничен престой за подмяна на тазобедрена става с изкуствена и последвалото счупване на 11.05.2023г., и от 10 000 лв., частичен иск от общата сума от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, загуба на подвижност, стрес, във връзка с настъпилото на 11.05.2023г. счупване на изкуствена тазобедрена става и повторната ѝ смяна, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното им плащане. Решението е постановено при участие на ЗД „Е.“ АД, [населено място], като трето лице-помагач на страната на ответника. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е безспорно установена следната фактическа обстановка: През 2018 г. ищецът Д. Г. Г. постъпил в ответната болница за оперативно лечение на лява тазобедрена става. В хода на лечението, на 22.03.2018 г., на същия била извършена оперативна интервенция, представляваща тотална смяна на лява тазобедрена става. Преди операцията на пациента била проведена необходимата предоперативна подготовка, извършени били изискуемите предварителни прегледи, изследвания и консултации. Пациентът бил информиран за същността на хирургичната интервенция и всички възможни рискове от нея, за което подписал изрична писмена декларация за информирано съгласие, част от историята на заболяването му (ИЗ № 7087/2018г.). Поставеното медицинско изделие (става) съответствало на нормативно установените изискванията за качество, изпитване, проби и др., и било включено в списъка на изделията, които НЗОК заплащала в условията на болничната медицинска помощ. Въззивният съд приел, че проведената на ищеца оперативна интервенция била извършена при спазване на всички принципи и правила на добрата медицинска практика, следоперативният период протекъл гладко, без усложнения, затруднения и дискомфорт за пациента. Същият бил изписан вертикализиран, напълно подвижен, без нужда от помощни средства. Съдът отбелязал, че процесното увреждане – счупване на поставената на Д. Г. тазобедрена става настъпило около пет години след операцията, на 11.05.2023 г. Съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза в съвкупност с представените писмени доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установено, че при провеждане на лечението на ищеца през 2018 г., на същия била поставена диагноза, която точно и пълно съответствала на установените при анамнезата му симптоми. При лечението му били подбрани и изпълнени пълно, и своевременно всички задължителни медицински манипулации, заложени в действащите нормативни актове, националния рамков договор и правилата за добра медицинска практика, които съответствали на поставената диагноза. Съдът приел, че действията на медицинските специалисти били в съответствие с приложимите медицински стандарти за лечение, а операцията била извършена в съответствие с медицинската наука и практика, както и приетите медицински стандарти. В съответствие със същите било извършено и позиционирането на импланта. С оглед на изложеното, съдът направил извод, че по делото не било установено конкретно противоправно поведение на служител на ответната болница (действие или бездействие) при извършване на медицинската интервенция на Д. Г., което да било в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с посочените от ищеца вреди („счупване“ на ставата на 11.05.2023 г.). Изложил, че в експертизата и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се съдържало предположение, че счупването на ставата можело да се дължи на умора на материала, което било определено като изключително рядко явление. Отбелязал още, че според вещото лице, в медицинската практика подобно счупване на металната част на импланта изисквало високо енергийни сили. В заключение съдът приел, че извършената през 2018 г. оперативна интервенция на Д. Г. не била в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите от счупването на тазобедрената му става през 2023г. вреди (финансови разходи от първоначалната и повторната операция за смяна на изкуствената тазобедрена става и претърпените от ищеца болки и страдания, загуба на подвижност, дълъг възстановителен период и продължителен стрес от преживяното във връзка със счупването). Изложените съображения обосновали крайните изводи на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следния правен въпрос: Следва ли болнично заведение, в което е извършена медицинска операция „тотална смяна на тазобедрена стана“, и която става – медицинско изделие впоследствие се е счупило в пациента, да носи отговорност за претърпените от пациента имуществени и неимуществени вреди вследствие на счупването, или тази отговорност следва да се носи от производителя на ставата, представляваща медицинско изделие. Твърди противоречие на въззивното решение с ППВС №7/1958 г. и ППВС №7/1959 г. Въпросът е некоректно зададен, обусловен от несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд и от твърденията за наличие на предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявените искове. При постановяване на обжалваното решение съдът не е приел, че отговорност за счупване на поставената на ищеца тазобедрена става носи производителя на изделието и по тези съображения да е отхвърлил предявените искове. Напротив, същият приложил относимата към предмета на спора материално правна норма, в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението ѝ, изискваща наличие на противоправно поведение (действие или бездействие) на служител на ответната болница, настъпили вреди и причинна връзка между поведението и вредата. Обуславящите мотиви на съда за отхвърляне на исковете са свързани с липса на противоправно поведение на служител на ответното болнично заведение и липса на причинна връзка между проведеното на ищеца лечение и настъпилата вреда – счупване на металната част на поставения му имплант. С оглед на изложеното, по поставения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК и направеното искане касаторът Д. Г. Г. следва да бъде осъден да заплати на УМБАЛ „П.“ ООД разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: правилото на чл. 37 от ЗПрП, ниската на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор, в който е изразено становище по допустимостта на касационното обжалване и по същество на спора) и спецификите на касационното производство. С оглед на посочените обстоятелства, определя същото в размер на 50 евро по реда на чл.25а, ал.3 от Наредба за правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,