Определение № 1238 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 199/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Ш. срещу решение № 2296 от 19.08.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 14000/2021 г., поправено с решение № 2568/26.09.2022г., с което е потвърдено решение № 2110211 от 05.05.2021 г., постановено по гр. д. № 28954/2018г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Г. Ш. срещу В. Н. П. /починал след постановяване решението на въззивния съд и заместен в процеса от наследниците си по закон Й. А. П. и Н. В. П. /иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор ..... по кадастрална карта по [населено място], одобрена през 2011 г., с площ 510 кв. м. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Касаторът подържа очевидна неправилност на въззивното решение с доводи, че съдът не е дал вяра на ищцовите свидетели, единият от които е съсед на имота и има преки и непосредствени впечатления от действията на ищеца; че необосновано съдът е възприел показанията на свидетелите на ответника, установяващи обстоятелства, отнасящи се за период от преди 2005г.; че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд се позовава на заключението на вещото лице за състоянието на имота и за наличието на някаква тел към момента на огледа. Според касатора мотивите на въззивният съд дотолкова противоречат на правилата на формалната логика, че законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, като неправилността на обжалваното решение е толкова съществена, че може да бъде констатирана от самото решение. В срок няма постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от страна по делото /ищец/ срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановено по иск за собственост върху недвижим имот. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че е упражнявал фактическа власт с намерението да държи процесният имот като свой в периода 2005 г.– 2018 г. В тази връзка съдът е посочил, че според св. А. ищецът е извършвал дейности по почистване на имота още от периода 2005 г. – 2006 г. и е предприемал действия по засаждането му и част от твърденията му се потвърждават от показанията на св. Т., който посочва и че ищецът е предприемал действия по заграждането на имота, като през 2005 г. – 2006 г. е извършено първото. Въз основа на тези свидетелски показания въззивният съд е приел, че не може да бъде направен еднозначен извод за наличие на явно, постоянно и непрекъснато владение от ищеца, тъй като не сочат по сигурен и категоричен начин към интензитета на извършваните от ищеца действия. Въззивният съд е изложил мотиви, че не се установява системност и трайност на тези действия, както и че са извършени от ищеца с намерението да свои вещта, а също и че са довеждани до знанието на ответника. Според въззивния съд субективният признак на владението не се установява и от депозирането на молба от ищеца пред нотариус за издаване на констативен нотариален акт, защото инициирането на нотариалното производство не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица. Въззивният съд е посочил, че от свидетелски показания не може да бъде направен и извод за изграждането на ограда от ищеца, доколкото такава не е съществувала към момента на огледа на имота. Съдът е приел, че в противоречие с твърденията на ищеца са показанията на свидетелите П. и К., установяващи, че са помагали на ответника при обработване на насажденията в имота, като свидетелят К. заявява, че към настоящия момент имотът е обрасъл в храсти. Съдът се е основал и на заключението на вещото лице, съгласно което към момента на извършения оглед имотът е бил обрасъл плътно с дървесина и храстовидна растителност и видимо не бил използваем, като е посочил, че тези констатации съответстват на показанията на свидетелите П. и К. и са в противоречие с показанията на свидетелите А. и Т., които твърдят, че ищецът е извършвал действия по обработване на процесния имот и към момента на устните състезания в първоинстанционното производство. Съдът е подчертал, че показанията на свидетелите А. и Т. се опровергават от показанията на останалите свидетелите и от заключението на вещото лице. Във връзка с наведеното от ищеца оплакване за неправилно кредитиране на обяснението на вещото лице, съдът е изложил мотиви, че е бил допуснат съвместен оглед на имота с участието на вещото лице и страните за установяване състоянието на имота, поради което дадените от вещото лице разяснения в съдебно заседание са с оглед на изпълнението на възложените му задачи и в съответствие с разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, видно от обжалваното решение, въззивният съд е констатирал противоречие в показанията на свидетелите, посочени от ищеца с останалите свидетелски показания и заключението на вещото лице, като е изложил мотиви защо не дава вяра на ищцовите свидетели. Съдът се е аргументирал кои точно твърдения на свидетелите се опровергават от останалите доказателства, като изрично е подчертал, че при така ангажираните доказателства ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявал фактическа власт с намерението да държи процесният недвижим имот като свой в периода 2005 г. – 2018 г. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани и съответно от прочита на решението не може да се направи извод, че е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Наведените от касатора доводи относно преценката на доказателствата са такива за неправилност на решението, каквато преценка не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК и тези доводи не могат да обосноват допускане на решението до касационно обжалване като очевидно неправилно. При твърдения за протоворечиви свидетелски показания, касаторът не е поставил нито един правен въпрос, свързан с преценката на свидетелските показания, нито пък е посочил практика на ВКС в противоречие с която счита, че въззивният съд се е произнесъл при анализа на събраните по делото доказателста. Не са налице и осатаналите хипотези на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване .Въззивното решение не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Не се констатира и наличието на другите две основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение