Определение № 1966 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3644/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Т., ЕГН [ЕГН], Х. В. Х., ЕГН [ЕГН], Н. Х. В., ЕГН [ЕГН], П. Х. В., ЕГН [ЕГН], и В. Х. В., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. С. Ч., против Решение №51 от 18.04.2023г. по в. гр. д. №67/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено Решение №260125 от 28.11.2022г., постановено по гр.д.№597/2020г. по описа на Окръжен съд- Ямбол. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК. Насрещната страна по касационната жалба ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ЕИК 000694286, в писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез пълномощника си юрк. А. П., оспорва жалбата и излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния Окръжен съд- Ямбол в частите, с които са отхвърлени предявените от М. С. Т., Х. В. Х., Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В. искове против ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Х. И. (син на първата ищца, баща на втория ищец и дядо на другите трима ищци), настъпила на 02.02.2019г. в резултат от ПТП, както следва: за М. С. Т. и Х. В. Х.- за размера над присъдените 28 000 лв. до претендираните 200 000 лв., за Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В.- в размер от по 26 000 лв. за всеки от тях, част от общия размер на обезщетенията от по 120 000 лв. за всеки от тях. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени фактите относно: настъпилото на 27.01.2019г. ПТП между товарен автомобил „Пежо Р.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. А. Я., и пътно превозно средство с животинска тяга, управлявано от В. Х. И.; вината на водача на товарния автомобил, установена с влязлата в сила присъда по НОХД №392/2020г. на Окръжен съд- Ямбол, който нарушил правилата за движение в чл.20, ал.2 от ЗДвП, задължаващ водачите на пътни превозни средства да намалят скоростта и да спрат при възникнала опасност за движението; настъпилата от произшествието смърт на В. Х. И.; наличието на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на товарния автомобил при ответното дружество ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“. Съдът приел за установени и обстоятелствата, че ищцата М. С. Т. е майка на починалия,ищецът Х. В. Х. е негов син, а ищците Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В.- негови внуци. Към датата на деликта, починалият е бил на възраст 47 г., ищцата М. Т.- на 66 г. ищецът Х. Х.- на 31г.; ищецът В. В.- на 10г., ищецът Н. В.- на 9 г., а ищецът П. В.- на 4г. Приел е, че претърпените от майката и сина на починалия морални страдания следва да се възмездят по справедливост, доколкото те попадат в кръга на лицата, относно които задължителната съдебна практика приема, че са правоимащи да получат обезвреда при непозволено увреждане, изразяващо се в смърт на близък родственик. По отношение на размера на дължимите обезщетения съдът е посочил, че следва да бъдат съобразени дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания, съгласно които определянето на обезщетението по справедливост е свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление в случая обстоятелства, сред които при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е и че следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането, ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. При отчитане на посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените вреди от двамата ищци- майка и син на починалия, е в размер на по 140 000 лв. за всеки от тях. По направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съдът е приел, че същото е основателно, тъй като обективен принос за инцидента имат както водачът на автомобила, така и пострадалият, като водач на каруцата. Приел е, че по делото се установява от изготвените в производството пред първата инстанция авто-техническа и съдебно-медицинска експертизи, както и от разпита на свидетеля Я.- участник в процесното ПТП, че починалият, като водач на пътното превозно средство с животинска тяга, управлявано в тъмната част на денонощието, е нарушил задълженията си по ЗДвП, като участник в движението, като е управлявал каруцата в насрещното платно за движение, вместо да се движи максимално вдясно в собственото си платно за движение- нарушение на чл.15, ал.1 от ЗДвП; не е оборудвал каруцата при движение през нощта със светлоотразители отпред и светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина, отзад вляво- нарушение по чл.71, ал.1 от ЗДвП; не е носил светлоотразителна жилетка през тъмната част на денонощието- нарушение на чл.106, ал.2 от ЗДвП. При движението си водачът на каруцата е нарушил и пътен знак, забраняващ движение на пътни превозни средства с животинска тяга в конкретния пътен участък, както и е управлявал превозното средство след употреба на алкохол, при концентрация в кръвта, към момента на произшествието, около 2,14 промила, престъпвайки забраната на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, като водач на пътно превозно средство, да не управлява същото с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила. При тези данни въззивният съд е приел, че приносът на увредения за настъпване на ПТП е 80 %, поради което е уважил претенциите на М. Т. и Х. Х. до размера от по 28 000 лв. По отношение на исковете на В. В., Н. В. и П. В. съдът е изложил съображения, че съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът е приел, че в случая по делото се установява от показанията на свидетелите М. И. и П. И., че отношенията между починалия В. Х. И. и внуците му, които са живели в едно домакинство с него, са били добри и уважителни; дядото им е правил подаръци, когато е имал възможност; най-големият внук, кръстен на дядо си, е спял при него; след смъртта на дядо си този внук трудно е приел загубата на прародителя си, като е страдал и го е търсел; постепенно са поднесли тежката новина и на другите две деца, които също са страдали. Приел е, че така установените отношения не надхвърлят обичайните такива на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост между дядо и внуци, която да обоснове съгласно цитираното по- горе Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС пораждане на правото да се търси обезщетение по изключение. По така изложените съображения съдът отхвърлил исковете на ищците В. В., Н. В. и П. В.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1./ При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №84/15.08.2016г. по т.д. №1508/2015г. на ІІ т.о. и 2./ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП? Навеждат се доводи за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. ІІ т.о.; решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. ІІ т.о.; решение №33/04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. ІІ т.о.; решение №96/15.10.2012г. по т.д. №936/2011г. І т.о.; решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г. ІІ т.о.; решение №49/15.04.2009г. по т.д.№648/2008г. ІІ т.о.; решение №60126/19.11.2021г. по т.д. №1999/2021г. І т.о.; решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. ІІ т.о.; решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. ІІ т.о.; решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. І т.о.; решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. ІІ т.о.; решение №54/22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. ІІ т.о.; решение №33/04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. ІІ т.о.; решение №159/24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г. ІІ т.о.; решение №118/27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. І т.о. и решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. ІІ т.о. Във връзка с начина на определяне степента на съпричиняване е поставен и въпросът: „При определяне степента на съпричиняването, следва ли въззивният съд за съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП“, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси са свързани с предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.432 от КЗ. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касаторите, в която е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е още, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице (то да е спомогнало за увреждането си, като без неговото поведение не би се стигнало до същото), както и този принос да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Въззивното решение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. При постановяването му съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, свързани с поведението на участниците в произшествието и допуснатите от всеки от тях нарушения. Отчел е пряката причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, както и приносът на поведението на всеки от участниците за настъпване на произшествието. С оглед на това, по тези въпроси не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наличието на практика по чл. 290 от ГПК изключва и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което не е налице и второто наведено основание. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията, посочени в изложението, са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В изложението са поставени и въпросите: 1/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ІІ т.о. и решение №1/26.03.012г. по т.д.№299/2011г. на ІІ т.о.; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки констатираното влошено психологическо състояние? Навежда се довод за противоречие с решение №149/02.05.2011г. по г.д.№574/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №121/09.07.2012г. по т.д.№60/2012г. на ВКС, ІІ т.о. и ППВС №4/23.12.1968г.; 3/ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? Твърди се противоречие с решение по г.д. №3923/2017г. на ВКС; 4/ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита инфлацията?, решен в противоречие с решение №1/27.03.2012г. по г.д.№1106/2010г. на ВКС, ІV г.о.; 5/ Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? По този въпрос се твърди противоречие с решение №214/08.01.2019г. по г.д.№3921/2017г. на ВКС, ІV г.о.; както и посочени решения на апелативни съдилища и определение №551/03.11.2020г. по т.д.№325/2020г. на І т.о. Така формулираните въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на конкретно установените по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По същите е формирана трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и задължителна такава- ППВС №4/23.12.1968г., според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост” съгласно чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства са свързани с внезапността на настъпилата смърт; възрастта на лицата и съществувалите между тях отношения и емоционална връзка; начина, по който инцидента се е отразил в живота на увреденото лице, неговата трудова дейност и социализация; интензитета, характера и периода на търпените вреди и понесените морални болки и страдания (отражението им върху физическото и психическото състояние на лицето); дали същите се ограничават до тези, изживени в момента на самото произшествие или са продължили; отшумели ли са напълно. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално- за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. Въззивното решение е в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е отчел всички установени и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищците М. С. Т. и Х. В. Х. неимуществени вреди вследствие загубата на сина на първата и бащата на втория ищец, съобразно посочените по-горе критерии: възрастта на ищците и починалия; внезапността на събитието; съществувалата между тях връзка и отношения; начина, по който инцидентът се е отразил в живота на увредените лица; интензитета и периода на търпените вреди; социално-икономическите условия в страната към момента на деликта. Макар да не го е посочил изрично, въззивният съд е определил размера на обезщетението при съобразяване на съдебната практика по сходни случаи. С оглед на това не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. И по тези въпроси формираната съдебна практика е трайно установена и не са налице основания за изменението или осъвременяването ѝ. Касаторът е формулирал и въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при постановяване на решението, както следва: 1/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: „Следва ли в мотивите си въззивният съд да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“. Твърди се, че същият е решен в противоречие с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; и 2/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“. И трите въпроса са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава- т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е установил фактическата обстановка, която е безспорна между страните. Изложил е становище по наведените в хода на производството възражения за процесуалната легитимация на ищците, размера на дължимото обезщетение, наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпването на вредоносните последици по реда на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, като е извел изводите си въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения, поради което не са налице сочените от касаторите допълнителни основания за допускане на обжалването. Въпросите са свързани с оплаквания за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда за търпените от ищците М. С. Т. и Х. В. Х. вреди, както и за отсъствието на специалните предпоставки за уважаване на исковете на ищците В. Х. В., Н. Х. В. и П. Х. В., се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването. Последната група въпроси в изложението са свързани с лицата извън най-близкия кръг родственици, за които е признато право да получат обезщетение за неимуществени вреди, както следва: 1/ Спадат ли внуците към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищците- внуци и починалия? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №15/30.01.2015г. по г.д.№4604/2014г. на ІV г.о.; решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о.; решение №24/28.10.2010г. по г.д.№4744/2008г. на ІІ г.о. и 2/ При изследване на въпроса дали ищците-внуци на починалия попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в ТР №1/2016г. на СГТНТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и дядовци, без да отчете спецификата на процесния случай? За този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Така поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като изхождат от твърдението на страните за наличие на предпоставките за уважаване на предявените искове в претендираните размери. Същите са свързани с оплакването за необоснованост на въззивното решение, както и с несъгласие с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,