Определение № 1948 от 30.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1012/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. Р., чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 1494 от 15.12.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 3482 по описа на съда за 2024 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 4316 от 17.07.2024 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8004 по описа на съда за 2023 г., в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗАД „Армеец“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата 66 000 лева, представляваща разликата над присъдените 84 000 лв. до общо предявения размер по главницата от 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/ по повод смъртта на неговия баща Й. Г. Р., починал следствие на ПТП, настъпило на 17.03.2023 г., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че решаващите изводи на съда са неправилни и не контактуват със събраните по делото доказателства, от които безспорно са установени релевантните за размера на процесното обезщетение обстоятелства. Набляга се на също установените по делото, според касатора, взаимоотношения между него и починалия му баща, както и на конкретно претърпените вследствие загубата му, неимуществени вреди.

Оспорва се, като противоречащ на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, изводът на съда, че загиналият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради това, че е нарушил чл. 113, ал 1, т. 1 от ЗдвП, което е довело до намаляването на застрахователното обезщетение от 150000,00 лв. на 84000,00 лв., като се твърди, че вината за ПТП е изключително на шофьора на увреждащото МПС, а ако бъде прието съпричиняване, същото следва да е в много по-малък размер.

Твърди се, че присъденото застрахователно обезщетение е несправедливо занижено при условие, че лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ е в размер на 10000000,00 лв., че приетото от съда противоречи на чл. 52 ЗЗД и на ППВС № 4/1968 г., както и че не е съобразена икономическата конюнктура в страната през релевантния период.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му в тази част и уважаването на предявения иск до пълния му размер, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните /според касатора/ материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора:

1. Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от починалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му?

2. Следва ли въззивния съд да изложи собствени аргументи по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, щом този въпрос е повдигнат във въззивната жаба на ищеца и се изразява изрично недоволство от това, респ., че ако е налице съпричиняване, то следва да е в по-малък процент или е достатъчно препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК?

Твърди се, че изводите на съда противоречат на константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, в какъвто смисъл се сочат решение № 301/21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017 г. на ВКС, 2 т.о. и решение № 240/15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС 1 т.о.

3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи относно наличието на съпричиняване от страна на загиналия?

Сочи се, че във въззивната жалба са изложени подробни аргументи за това, защо не е налице съпричиняване, а дори и да се приеме, че има такова, то съвината следва да е в минимален процент, но в никакъв случай не трябва да е 30 %, което се явява прекомерно. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил тези наведени във въззивната жалба възражения в противоречие с решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС 4 гр.отд., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 191/25.03.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. на ВКС, 3 г.о.

4. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда застрахователно обезщетение да съответства на установените по делото факти?

По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и редица решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК, според които при определяне на справедливия размер следва да се вземат предвид определени обстоятелства, като Върховният съд приема, че присъденото обезщетение следва да отговаря на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, в какъвто смисъл са решение № 108/30.06.2017 г. по т.д. № 60323/16 на ВКС, решение № 112/21.06.2017 г. по т.д. № 60334/16 г. на ВКС и др.

Ответникът по касация намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че:

По отношение на размера на обезщетението, което е необходимо да репарира процесните, същото следва да е в размер на сумата от 120 000 лв. Посочено е, че съгласно задължителните указания по приложението на закона, обективирани ППВС № 4/1968 г., както и трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009 г., постановено по т.д. № 795/08 г., решение № 158/28.12.2011 г., постановено по т. д № 157/11 г. по описа на ВКС, Т. К., I т.о., решение № 66/03.07.2012 г. постановено по т.д. № 619/11 г., по описа на ВК, Т.К., II т.о., решение № 124/11.11.2010 г., постановено по т. д. № 708/09 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 749/05.12.2008 г., постановено по т. д. № 387/08 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 25/17.03.2010 г., постановено по т.д. № 211/09 г., по описа на ВКС, Т.К., II т.о.,решение № 206/12.03.2010 г., постановено по т. д. № 35/09 г. по описа на ВКС, Т. К., II т.о., решение № 1/26.03.2012 г., постановено по т. д. № 299/11 г. по описа на ВКС, Т. К., II т.о., решение № 95/24.10.2012 г., постановено по т. д. № 916/11 г. по описа на ВКС, Т. К., I т.о. и други, понятието „справедливост“ не е абстрактно, а винаги изисква преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания може да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, продължителността на възстановяването, интензитета и продължителността на болките, ежедневните неудобства и психологическите страдания, наличието на трайни физически и психически последици. Според съда посочените обстоятелства, както и редица други следва да бъдат обсъдени от съда в тяхната съвкупност, като се прецени и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, обусловено от икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите. Принципът на справедливост при възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди налага съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания.

Въззивният състав излага, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и свидетелските показания дават основание да се приеме, че в резултат на ПТП пострадалият е претърпял тежки увреждания, подробно възпроизведени от съда в мотивите му, които са станали причина за настъпилата му смърт. Съдът възпроизвежда показанията на разпитаните свидетели, които твърдят, че в резултат на загубата на баща си ищецът е бил в шок, спрял да говори, изпаднал в депресия, обвинява себе си, че не е изпълнил последната воля, както и че между починалия и ищеца е съществувала силна емоционална връзка, имали са общи идеи, за които са мечтали да осъществят заедно.

Релевираното пред въззивната инстанция оплакване, че първоинстанционния съд не е отчел обществено-икономическите условия в страната при определяне на размера на обезщетението, въззивният състав е намерил за основателно, като е посочил, че при определяне на размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с икономическите условия в страната. Изхождайки от същите и предвид трайната практика въззивният съд е намерил, че справедливия размер на обезщетението следва да бъде определен на 120 000 лв., предвид липсата на доказателства за изключителност на търпените от ищеца, син на починалия, вреди.

Наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение в частта, в която съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, въззивният състав е приел за частично основателни. Посочено е, че е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК относно определяне на обема на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия пострадал участник в ПТП /решение № 97 от 06.07.2009 г., постановено по т. д. № 745/08 г., по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012 г., постановено по т.д. № 172/11 г. по описа на ВКС,ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012 г., постановено по т.д. № 936/11 г., по описа на ВКС,ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010 г., постановено по т.д. № 551/09 г. по описа на ВКС,ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009 г., постановено по т. д. № 648/08 г., по описа на ВКС, ТК, II т.о. и други/, според която при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос.

В конкретния случай, според въззивния състав, от заключението на автотехническата експертиза по делото е установено, че пешеходецът като участник в движението също е трябвало сам да осигурява безопасността се на движение върху платното за движение. Вещото лице твърди, че пострадалият е имал възможност преди да навлезе в платното за движение да се огледа внимателно, имал е и възможност ла види приближаващият автомобил, могъл е да изчака и да го пропусне да извърши маневрата си. Неизпълнението на това задължение от страна на пострадалия, според съда, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради което е налице съпричиняване от страна на пострадалия, размерът на което следва да бъде определен на 30 %.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано наличието на същото, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая поставените втори и трети от въпросите му не съставляват такова основание, като несъответстващи на действителните обстоятелства по делото, на също действителните, извършени от въззивния съд процесуални действия и на решаващите му за изхода на делото, негови изводи, видни от мотивите му към обжалваното решение. Противно на предпоставяното от въпросите, свързвано и с оплакванията в касационната жалба, въззивният съд не е извършил просто и формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд, а е обсъдил в мотивите си визираните във въпросите обстоятелства и аргументирано е изложил собствени изводи по оплакванията в жалбите на страните, с които е бил сезиран.

На първия и четвъртия от въпросите на касатора, принципно може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на същите обаче по делото не се установява да е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, дейността на съда по определяне на кръга от релевантните за справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, конкретни обстоятелства, тяхното отчитане, оценка и обсъждане, включително въз основа на анализ и оценка на събраните по делото доказателства за установяването им, и оформянето въз основа на тях, на крайните изводи на съда досежно този размер, са осъществени не в противоречие, а в съответствие както с цитираната от касатора, така и със служебно известната на касационния състав, практика на ВС и ВКС по същите въпроси – задължителна и казуална. Изложените от касатора в жалбата му оплаквания и твърденията му в обосноваване наличието на основания за допускане на касационно обжалване в изложението на такива основания, в случая изразяват всъщност несъгласието му с определения от съда, като справедлив, размер на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди, но са несъответни на действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото в тяхната цялост.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение