Определение № 1279 от 16.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4412/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. С., чрез адв. Д. К., срещу въззивно решение № 1074/14.08.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 2321/2024 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното решение е обезсилено решение № 3252/03.06.2024 г. по гр. д. № 7251/2023 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството в частта, с която са отхвърлени съединените в условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД на касаторката против Ф. Г. Г. за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба по нот. акт...../19.10.2018 г., т. II, рег. № 18796, дело № 354/2018 г., и на договор за покупко-продажба по нот. акт № ..../18.12.2018 г., том III, рег. № 22477, дело № 440/2018 г., сключени между Ю. Д. Г., починала на 26.01.2022 г. и Ф. Г.; и за обявяване за относително симулативни на сделките, като прикриващи договори за дарение, за разликата над 1/2 идеална част от продадените имоти. С въззивното решение е потвърдено решение № 3252/03.06.2024 г. по гр. д. № 7251/2023 г. на Софийския градски съд в частта, с която са отхвърлени същите искове до размера на наследствената на ищцата 1/2 идеална част от продадените имоти. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „налице ли е правен интерес и процесуална легитимация на ищец (в качеството му на наследник на общия за страните по делото наследодател, с право на запазена част от наследството му съгласно чл. 29, ал. 1, пр. 2-ро, във вр с чл. 28, ал. 1 ЗН и по реда на чл. 30 и сл. ЗН, и право да претендира намаляване на дарение до размера на полагащата му се запазена част от наследствената маса при откриване на наследството на наследодателя), за водене на иск за установяване привидност на цялата продажба, сключена между наследодателя и ответника – също негов законен наследник, като прикриваща дарение, или правният интерес се ограничава до размера на наследствения дял на ищеца“; 2) „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, твърдения и доводи на страните, всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по тях“; 3) „длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства, а ако не възприема някои от тях, то да изложи съображения за това“; 4) „дали е възможно с косвени доказателства да се постигне пълно доказване на твърдените от страната факти и обстоятелства и за възможността да се докаже привидност на договор, прикриващ друг договор от страна, която не е участвала в сключването му, по пътя на косвените доказателства“; 5) „какъв е материалноправният и обективен житейски критерий за изграждане на извод за липса на еквивалентност на насрещните престации по една възмездна сделка, предвид посочената в материализиращия акт цена, установената със съдебна експертиза справедлива пазарна стойност на имота - предмет на сделката и методиката за оценка на същия имот от гледна точка на правдата на ЗМДТ; какво следва да бъде възприетото съотношение на тези три различни в конкретния казус стойности за възприемане на такъв обоснован от правото и от морала критерий и достатъчен критерий ли е съотношението между продажната цена и пазарната такава на продаденото имущество“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Ф. Г., чрез адв. М. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че Ю. Г. е починала на 26.01.2022 г. и е оставила за свои наследници по закон дъщеря си Т. С. и сина си Ф. Г.. Ищцата, като сънаследник на прехвърлителката по оспорените договори, е процесуално легитимирана да предяви иск за прогласяване нищожността на сключените от наследодателката й два договора за покупко-продажба и за разкриване на прикритите с тях договори за дарение само до размера на наследствения й дял – 1/2 ид. част. Решението на Софийския градски съд в частта, с която е разгледал и отхвърлил предявените искове за другата 1/2 ид. част, е преценено за недопустимо и е обезсилено. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба, по нот. акт № .../19.10.2018 г., т. II, рег. № 18796, дело № 354/2018 г., Ю. Г. продала на сина си Ф. Г. собствената си 1/2 ид. част от жилищна сграда, находяща се в [населено място], на [улица], представляваща сграда с идентификатор ...., със застроена площ от 49 кв. м, с предназначение: постройка на допълващо застрояване, състояща се от антре и две стаи, заедно с пристройка към нея, представляваща сграда с идентификатор ....., със застроена площ от 25 кв. м, на два етажа, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, състояща се на първи етаж от кухня и стая и на втори етаж – от стая, коридор и санитарен възел, заедно с дворното място, в което са построени сградите, съставляващо поземлен имот с идентификатор ....., с площ от 336 кв. м, за сумата от 15 500 лв., която продавачката е заявила, че е получила от купувача преди вписване на нотариалния акт. Два месеца по-късно наследодателката на страните сключила още един договор за продажба по нот. акт № .../ 18.12.2018 г., т. III, рег. № 22477, дело № 440/2018 г., с който продала на сина си автосервиз, изграден на груб строеж, находящ се в [населено място], район „Сердика“, [улица], със застроена площ от 86 кв. м, състоящ се от работно хале, офис и санитарен възел, представляващ сграда с идентификатор ....., заедно с 1/2 ид. част от дворното място, в което е построена сградата, представляващо ПИ с идентификатор ......, цялото с площ от 825 кв. м, за сумата 9 500 лв., която продавачката е декларирала, че е получила от купувача преди вписване на нотариалния акт. Разпитаните по делото свидетели са заявили, че ответникът е живял в къщата на [улица] от детска възраст в продължение на дълги години заедно с майка си, като двамата напуснали имота непосредствено преди смъртта й. От показанията на св. Л. И. и констатациите от огледа на вещото лице инж. Н.Н. се установява, че преди години Ф. изградил втори етаж на пристройката, който пригодил за задоволяване на жилищните си нужди, както и че извършил множество ремонти в сградата. Автосервизът е построен с разрешение за строеж № 36/20.06.2016 г., издадено на името на майката Ю.Г.. В строежа му участвали приятели и познати на ответника, а за по-специфични дейности идвала бригада от работници от фирмата, която била изпълнител на конструкцията. В показанията си свидетелите Д. Ц. и Л. И. посочват че разходите за строителството поемал ответникът, като свидетелят И. му дал през лятото на 2016 г. заем от 6000 лв. На 05.05.2020 г. Ю.Г. превела по банковата сметка на Ю. Г. (нейна внучка и дъщеря на ищцата) сумата от 19 920 лв. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е посочил, че извършените подобрения в жилищния имот и изграждането на автосервиза обуславят уговарянето на по-ниски продажни цени, доколкото стойността на закупените имоти е увеличена в резултат на направените от купувача разноски за строеж и подобрения. В отношенията между майка и син тези обстоятелства не са били спорни. Това обосновава по-ниските продажни цени. С позоваване на практиката на ВКС (решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г., III г. о. и др.) въззивният съд е приел, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е осъществено, когато едната от двете насрещни престации е толкова нееквивалентна, че е практически нулева в сравнение с другата. В случая, според експертното заключение, имуществото е продадено на цени – 3 пъти и 6 пъти по – ниски от пазарните, което не разкрива такава степен на нееквивалентност на престациите, при която едната от тях да има почти нулева стойност. Предвид това е прието, че договорите не са нищожни поради накърняване на добрите нрави. Въззивният съд е счел за неоснователни и исковете за разкриване на симулативния характер на сделките, като прикриващи договори за дарение. Посочил е, че изявленията на страните за платените цени в нотариалните актове съставляват частни свидетелстващи документи. Събраните гласни и писмени доказателства дават основание за извод, че финансовото състояние на ответника му е позволявало да разполага с близки по стойност парични средства преди изповядване на сделките в края на 2018 г. Нарушаването на нормата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой при сделката от 19.10.2018 г., предвид платената сума от 15 500лв., която е над прага от 10 000 лв., няма значение за изпълнението на задължението по договора. Година и половина след сключване на договорите прехвърлителката е разполагала с парични средства от 19 920 лв., които да преведе на внучката си, което опровергава твърдението на ищцата, че майка й не е имала нито приживе, нито след двете продажби, парични наличности. С оглед на изложеното съдът е приел, че е установен възмездният характер на договорите. Освен това е посочено, че за твърдяната от ищцата привидност е необходимо след тълкуване на действителната воля на страните да може да се изведе еднозначен и категоричен извод, че те не са желаели правните последици на договорите за продажба, какъвто извод в случая не може да бъде направен от събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са предпоставки за селектиране на жалбата. По първия въпрос константно в практиката на ВКС се приема, че правото да се иска установяване недействителност на сделка е имуществено и се наследява от всеки от наследниците до размера на наследствената му част. Поради това, всеки от наследниците може да упражни това право само до размера на наследствените си права, тъй като законът не допуска предявяване на чужди права пред съд, освен в изрично предвидените случаи (вж.- решение № 1043/17.11.2008 г. по гр. д. № 3999/2007 г., I г. о., решение № 213/ 25.02.2014 г. по гр. д. № 48/2013 г., III г. о., решение № 397/03.10.2012 г. по гр. д. № 1604/2011 г., IV г. о., решение № 205/05.11.2013 г. по гр. д. № 1415/ 2012 г., III г. о., решение № 73/17.04.2012 г. по гр. д. № 803/2011 г., III г. о. и др.). Правото на иск принципно принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор – той се нуждае от защита чрез разрешаване на спора. Съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен по изключение в предвидените от закона случаи. За предявяване на установителен иск (какъвто е искът за нищожност на договор) е необходим правен интерес – чл. 124, ал. 1 ГПК. Такъв има лицето, което е носител на спорното право или чието право е засегнато от действията на друго лице. Ищецът, предявил установителен иск за признаване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, има правен интерес да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор - неговото облигационно действие и вещно-прехвърлителен ефект. Когато обаче самият ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от имота, предмет на договора (както е и в процесния случай), предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК да не се предявяват пред съда чужди права, този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси. Ето защо, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК, а следователно и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта, с която нищожността се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска и са обикновени другари в процеса. В съответствие с тези правни положения въззивният съд е приел, че исковете са допустими само до размера на наследствената на ищцата част – 1/2 ид. ч., а в останалата си част производството е недопустимо. Следващите два въпроса, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, нямат претендираното от касаторката значение. Трайно установена е практиката на ВКС, че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на доводите на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него). В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението подробно са обсъдени релевантните за спора факти и доказателства, както и доводите на страните, а несъгласието на жалбоподателката с извършения анализ и оценка касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. По четвъртия поставен въпрос следва да се посочи, че трайно е тълкуването в практиката на ВКС (вж. – решение № 50180/12.10.2022 г. по гр.д. № 3675/2021 г., III г. о.), че главното (пълно) доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая, установените от косвените доказателства факти, могат да имат както даденото от въззивния съд обяснение, така и даденото от касатора при обосновка на оплакванията му, а това означава, че те не могат без съмнение да установят главния факт. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на установените доказателствени факти, наистина се е осъществил. С жалбата си касаторката изразява несъгласие с правните изводи на съда, но в настоящето производство по допустимост, съставът не проверява правилността на решаващите изводи на съда. Преценката на косвените доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, конкретно – дали сключените договори за покупко-продажба са привидни, практиката приема, че съдът следва да извърши (както е направено в случая) по вътрешно убеждение съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК и с оглед конкретиката на спора. По последния въпрос в изложението следва да се посочи, че добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките (вж. - решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о.). Нееквивалентността на престациите като конкретен израз на нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поначало се съобразява с правния интерес на страните. Затова като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите (вж. – решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, І г. о. ). Законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Въззивният съд не е приел нещо различно. Посочил е, че значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато едната престация е практически нулева. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации, според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД) предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Решаващите мотиви на въззивния съд, с които е отхвърлил предявените искове, не са в отклонение от посочената практика на ВКС, поради което релевираното от касаторката основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК не е налице. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа надлежна аргументация за соченото основание, респ. за наличие на такъв тежък порок на решението, който да е установим пряко от съдържанието на мотивите. А след като и формулираните в изложението въпроси не обуславят селектирането на жалбата, то обжалваното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно. При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 000 лв. Предвид промяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази сума превалутирана възлиза на 511,29 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение