Определение № 3546 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2993/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С решение № 717 от 05.07.2023 год. по гр. д. № 06232/2021 год. на Районния съд в гр. Перник е допуснато извършването на съдебна делба на урегулиран поземлен имот в [населено място], [община], за който имот е отреден парцел *-* по плана на населеното място с площ от 1 000 кв. м., както и на построената в дворното място масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 64 кв. м. Постановена е също така, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, частичната отмяна на издаден в полза на С. Н. констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение и наследство, с който същата е призната за собственик на 1/3 ид. част от дворното място и на цялата постройка в него.

С решение № 75 от 13.03.2024 год. по въззивно гр. д. № 821/2023 год. Пернишкият окръжен съд е отменил частично първоинстанционното решение, като е определил различни делбени квоти върху дворното място и къщата, а именно:

• за М. Ч. Т. и Й. М. Т. /в режим на СИО/ – 40/48 ид. части от къщата и 16/72 ид. части от дворното място;

• за Я. К. Б. – 4/48 ид. части от къщата и 28/72 ид. части от дворното място;

• за Д. Б. И. – 2/48 ид. части от къщата и 14/72 ид. части от дворното място;

• за С. И. Т. – 1/48 ид. част от къщата и 7/72 ид. части от дворното място;

• за И. И. Т. – 1/48 ид. част от къщата и 7/72 ид. части от дворното място.

Решението на районния съд е съответно отменено и в частта му по искането с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, като констативният нотариален акт за собственост на С. Н. е отменен в частта му над 40/48 ид. части от къщата и над 16/72 ид. части от дворното място.

Обявено е, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в останалите му части – тези за отхвърляне на иска за делба по отношение на А. Л. П., Н. П. С. и Ч. П. С., както и за отхвърляне на иска по чл. 76 ЗН за обявяване за относително недействителна сделката, обективирана в НА № 177/2018 год., с която С. Н. е прехвърлила на М. Т. правата си по КНА № 136/2018 год., а именно - 1/3 ид. част от дворното място и цялата масивна двуетажна жилищна сграда.

Недоволни от въззивното решение са останали ищците Я. К. Б., Д. Б. И., С. И. Т. и И. И. Т.. Същите, заедно представлявани от адв. К. Б., го оспорват с редовна касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК. Считат, че въззивният съдебен акт е неправилен в частта му относно определените делбени квоти от жилищната сграда. Позовават се на допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане в съвкупност всички събрани доказателства по делото и неправилно приложение на материалния закон – в частност разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./. Оспорват възприетия извод за надлежно учредено право на строеж от Б. Б. в полза на неговия син М. и съпругата му С., и съответно аргументират тезата, че изградената в имота сграда не е станала тяхна лична собственост, а е придобита по силата на приращението /чл. 92 ЗС/ от собственика на имота - общия наследодател Б. Б..

В контекста на тези оплаквания в изложение към жалбата си касаторите релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. „ Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи? “;

2. „ Представлява ли нотариално заверена декларация от собственика на дворното място дадена в полза на един от синовете му, без същата да е адресирана под формата на заявление до съответната техническа служба на общинския/районния народен съвет и без да е вписана в съответните нотариални книги при ПРС, документ за учредяване правото на строеж по смисъла на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./, по силата на който строителят да придобие собственост върху постройката изградена в чужд имот? “.

Ответниците по касация М. Ч. Т. и Й. М. Т., чрез адв. И.. И., оспорват жалбата в писмен отговор в срок по съображения за необоснованост на поддържаните доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, като излагат и становището си по същество на спора. Претендират разноски за защита пред касационната инстанция в размер на 700 лева, която сума сочат като договорена и заплатена в брой към датата на упълномощаването - 02.07.2024 год.

С оглед така очертания предмет на проверката по чл. 288 ГПК и като съобрази данните по делото, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о. намира, че не са обосновани предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Съобразно фактическите констатации на въззивния съд, Б. Б. е придобил собствеността върху процесното дворно урегулирано място по силата на НА № 199/1965 год. Същият е оставил низходящи наследници двама сина - К. и М., и една дъщеря - Л.. М. и С. Н. са сключили брак на 09.03.1972 год., който е продължил 34 год. до смъртта на М. на 25.09.2006 год. В нотариално заверена декларация от 04.04.1975 год. собственикът /към онзи момент/ на дворното място Б. е заявил съгласие синът му М. да построи жилищна сграда /процесната/ в парцела, със собствени средства и за своя сметка, като изрично е посочено, че същият няма да му пречи както към този момент, така и за в бъдеще. Въз основа на това съгласие двамата съпрузи са изградили еднофамилната масивна жилищна сграда в имота, която са обитавали сами до смъртта си. С. е починала на 01.01.2019 год. През 2018 год. същата се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който е била призната за собственик на 1/3 ид. част от дворното място и на цялата къща. Въз основа на него през същата година е прехвърлила правата си на ответницата М. Т., като продажбата е станала по време на брака на последната с ответника Й. Т..

Въз основа на тези данни съставът на окръжния съд приема от правна страна, че е налице валидно учредено право на строеж на къща от баща на син по смисъла на чл. 56, ал. 2, т. 2, предл. 2-ро ЗТСУ /ДВ бр. 29 от 10.04.1973 год./. Съответно къщата е станала съпружеска имуществена общност, като след смъртта на М., поради липсата на низходящи наследници, съпругата му С. е наследила полагащата му се 1/2 ид. част от правото на собственост върху къщата заедно с неговите брат и сестра /К. и Л./, респ. техните низходящи - арг. от чл. 9, ал. 2, предл. 2-ро ЗН. Съответно С. е станала собственик на общо 5/6 ид. части от къщата /полагащата ѝ се 1/2 ид. част от съпружеската имуществена общност + наследените 2/6 ид. части/. Именно това са и правата, които същата е могла валидно да прехвърли на приобретателите по сделката от 2018 год. - ответниците Т.. Останалите наследствени идеални части от правото на собственост С. не е могла да придобие по давност поради липсата на доказателства за обръщане на държането във владение съобразно заложените задължителни разяснения в ТР № 1 от 06.08.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2012 год., ОСГК.

Относно полагащия се на роднините на М. дял от неговото наследство окръжният съд съобразява, че: брат му К. е починал през 1988 год. и е заместен от неговия син - съделителят Я., който получава 1/2 ид. част от 1/6 ид. част, или 1/12 ид. част от правото на собственост; починалата през 2002 год. сестра на М. - Л. /за другата 1/12 ид. част/ е заместена от нейните дъщери Д. и В. /всяка с по 1/24 ид. част/; и тъй като В. също е починала през 2010 год., полагащата ѝ се 1/24 ид. част е разпределена между нейните деца С. и И. - всеки с по 1/48 ид. част. Делбените квоти от диспозитива на решението са съответно получени при поставяне на всички дробни идеални части под общ знаменател 48.

Съобразно с тези констатации са съответно приложени и последиците по чл. 537, ал. 2 ГПК по отношение на издадения през 2018 год. на С. нотариален акт по обстоятелствена проверка.

Първият въпрос /относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствения материал и разглеждане оплакванията на страните/ е единствено мотивиран от касаторите с оплакването за необсъждане и неотчитане на обстоятелството, че декларацията от 04.04.1975 год. не е вписана в нотариални книги при ПРС, каквото е изискването на чл. 56, ал. 2, т. 2, предл. 2-ро ЗТСУ /ДВ бр. 29 от 10.04.1973 год./. Други техни доводи и възражения, които да не са взети предвид касаторите не сочат, нито пък изтъкват кои относими и допустими доказателства не са взети предвид от въззивния съд при постановяване на неговото решение, въпреки че имат значение за формиране на решаващите правни изводи по предмета на спора. В този смисъл поставеният процесуалноправен въпрос няма самостоятелно значение и не следва да се разглежда отделно и изолирано, извън контекста на повдигнатия втори материалноправен въпрос.

Последният от своя страна, макар и основателно да се сочи от касаторите като произнесен в противоречие с практиката на ВКС /решение № 183 от 18.06.2012 год. по гр. д. № 88/2012 год., II г. о., решение № 27 от 01.06.2010 год. по гр. д. № 2072/ 2008 год., IV г. о.; решение № 325 от 08.02.2012 год. по гр. д. № 1363/2010 год., II г. о. и др./, също не дава основание за допускане на касационното обжалване, доколкото от даденото разрешение по него не зависи крайният изход на спора. Различната констатация относно надлежното осъществяване на елементите от фактическия състав на чл. 56, ал. 2, т. 2, предл. 2-ро ЗТСУ /ДВ бр. 29 от 10.04.1973 год./ няма да промени постановеното решение в частта му относно определените квоти по отношение на изградената в имота постройка. Това е така поради следното:

В случая е несъмнено установено, а и не се оспорва от ищците /сега касатори/, че сградата е построена още през 70-те години на миналия век със средствата и усилията на двамата съпрузи /М. и С. Н./, както и че през цялото време на техния живот тя е била обитавана само от тях, като семейно жилище, като нито общият родоначалник Б. Б., нито неговите наследници някога са предявявали претенции по отношение правата им върху собствеността. Безспорно е също така и че наследодателят Б. изрично е дал съгласието си, което е заверено нотариално и съдържа ясно и недвусмислено волеизявление, от което може да се направи несъмнен извод, че същият е желал собствеността върху тази сграда да възникне в патримониума на неговия син, а по силата на сключения брак - и в този на неговата съпруга. С това на практика, без да е учредено същинско право на строеж по смисъла на ЗТСУ /отм./, собственикът на земята е предал приживе владението върху постройката на своя син и неговата съпруга, които са станали собственици на основание чл. 79, ал. 1 ЗС с изтичане на изискуемия 10-годишен давностен срок /т. е. станали са собственици на сградата на оригинерно правно основание още към края на 80-те години/ - така и решение № 294 от 7.01.2015 год. на ВКС по гр. д. № 4050/2014 год. І г. о., решение № 140 от 23.03.2010 год. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 год., I г. о., решение № 55 от 08.10.2015 год. на ВКС по гр. д. № 3255/2014 год., II г. о. Следователно, правилно въззивният съд аргументира в мотивите си, че посочването на съсобствени идеални части в данъчна декларация през 2007 год. от страна на С. не променя наследствените части по закон и не поражда никакви права, а още по-малко може да доведе до загубата на такива. Непоколебимото свойствено намерение е засвидетелствано и от издаването на акта по обстоятелствена проверка, като на практика до този момент С. Н. не е разполагала с документ за собственост на къщата, който документ да бъде съответно представен пред данъчните власти.

Като взе предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатия материалноправен въпрос за приложението на чл. 56, ал. 2, т. 2, предл. 2-ро ЗТСУ /ДВ бр. 29 от 10.04.1973 год./ поради липсата на обуславящо значение за размера на определените права в съсобствеността. Решението на въззивния съд не е обжалвано в частта му относно определените квоти върху дворното място, поради което те не са предмет на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При този изход в полза на ответниците по касация следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатска защита, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на сумата 700 лева, за която е удостоверено, че е предварително договорена и заплатена.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,